Страница 2 из 38
Да, всичко това беше прекрасно. Освен едно: Ира бе усвоила професията на дойка-довереница-компаньонка-икономка-готвачка, само че тази професия не се търсеше. А междувременно успешно бе забравила онова, на което я бяха научили в института, тъй като през всичките години, които бяха изминали от завършването на висшето й образование, не бе използвала тези знания нито веднъж. Докато живееше с Татяна, проблемът с парите за нея като че ли не съществуваше, понеже родственицата й я бе взела под пълното си попечителство и дори я водеше със себе си по време на отпуска — на море например. А сега какво щеше да стане? Как щеше да живее, след като Татяна заминеше за Москва? С какво щеше да живее? Къде и като каква щеше да работи? Та тя нямаше никаква професия. Пак ли трябваше да започне да учи отначало?
Имаше един момент, в който Ира много искаше да се омъжи и мечтаеше за времето, когато Татяна щеше да събере пари и да й купи нов апартамент.
Тя щеше да заживее в този апартамент с любимия си мъж и да отглежда любимите си деца. Татяна постоянно й повтаряше, че не бива да отлага това мероприятие и че ако има за кого да се омъжи, трябва да го направи веднага, защото след това може да стане късно. „Апартаментът е голям — казваше тя, — всички ще се съберем, няма да ни е тясно. Ако той ти харесва, омъжи се бързо за него. А после винаги можеш да се разведеш.“ Самата Татяна беше постъпила точно така и в момента имаше трети поред брак. Но Ира проявяваше някаква необяснима нерешителност, срещаше се с мъжете, които й харесваха, разделяше се с тях, но не се омъжваше. Само веднъж каза: „Не искам да водя в нашия апартамент чужд мъж. Непрекъснато ще се тревожа дали той, не дай си боже, няма да заживее на твоя издръжка. Понеже няма да можем да си разделим разходите по домакинството, нали така?“ Татяна се ядосваше, наричаше Ира с най-различни мили по форма, но обидни по съдържание думи, ала не можеше да промени нищо. И ето че сега 28-годишната Ира, която нямаше съпруг, нямаше професия и нямаше работа, я гледаше с огромни, пълни със сълзи очи и питаше:
— Защо? Ама защо да не можем да живеем винаги заедно?
В такива моменти на Татяна ужасно й се искаше да махне с ръка на всичко и да каже: „Разбира се, Ира, че винаги ще живеем заедно, както досега. Не се тревожи, нищо няма да се промени в нашия живот. Колкото до Стасов, той е голям човек, може да живее и сам, понеже ти си ми много по-близка и скъпа от него. Него познавам само от година и половина, а теб — почти от десет години.“
И наистина — как можеше да направи избор между тях? Тя имаше двама души, които горещо обичаше — Ира и съпруга си. И в чия полза да вземе решение? Можеше да тръгне по пътя на най-малкото съпротивление и да ги обедини в едно семейство. Да продаде тристайния апартамент в Санкт Петербург и едностайния апартамент на Стасов в Москва и тези пари, заедно със сумата, която вече беше събрала за апартамента на Ира, щяха да бъдат предостатъчни, за да купи едно прилично голямо жилище, да го ремонтира по собствен вкус и да го обзаведе с подходящи мебели. И всички да заживеят заедно. Стасов и Татяна щяха да работят, Ира, както винаги, щеше да се заеме с домакинството и всички щяха да бъдат доволни. Но Татяна Образцова разбираше, че това решение не е правилно. Едно беше доброволно да се съгласиш в продължение на няколко години да се занимаваш с домакинството на Татяна, защото по този начин можеш да помогнеш на родния си брат и неговата бивша жена, и съвсем друго — да станеш домашна помощница за цял живот. Без каквито и да било перспективи за лична кариера и интересен живот. И изобщо за каквото и да било друго. Ира бе още млада и глупава, харесваше й да живее така, както живееше в момента, и затова дори не се замисляше за онова, което може да се случи утре. Сега тя беше хубава стройна брюнетка, харесваше се на мъжете, постоянно имаше връзка с разни момчета и свободно можеше да се среща с обожателите си в своя дом, без дори да се налага специално да избира време, когато Татяна е на работа. Мястото в апартамента наистина беше много и никой не пречеше на никого. Беше добре облечена, караше колата на Татяна, не се нуждаеше от нищо и бе в отлично състояние на духа. Особено когато журналистите или телевизионните камери пристигаха, за да вземат интервюта от Татяна, а тя задължително им представяше Ира. Обясняваше им, че благодарение единствено на тази тъмнокоса елегантна красавица писателката Татяна Томилина има възможност да създава своите бестселъри. Ира се усмихваше мило, а те изпадаха във възторг: „Ах, че интересна ситуация!“ Сетне се появяваха снимките в списанията или едрият план в телевизионните предавания. И обажданията на познатите и на роднините й с думите: „Видях те по телевизията, изглеждаш страхотно, станала си известна…“ Материалното благополучие, активният личен живот и сгряващите душата успехи на Татяна по пътя към литературния възход създаваха на Ира Милованова комфорта, който й бе нужен. Както всички млади хора, тя не можеше и не искаше да мисли за събитията след десетина години. Да речем, за това, че няма вечно да бъде хубава и стройна брюнетка. За това, че охолството ще свърши в деня, в който ще си купи апартамент и ще напусне дома на Татяна. За това, че тогава успехите на Татяна вече няма да имат нищо общо с нея.
Татяна много пъти я бе съветвала да започне работа — на половин работен ден, дори на почасово заплащане, но да работи нещо, за да не загуби професионалните си навици. Ала кой знае защо, тази перспектива не вдъхновяваше Ира. На нея много повече й харесваше да бъде домашна помощница на известната писателка. Татяна пък, от своя страна, не проявяваше необходимата настойчивост. И на двете им се струваше, че времето за тяхната раздяла няма да настъпи скоро. А когато настъпеше, тогава щяха да му мислят какво да правят…
И ето че това време настъпи. И стана ясно, че нещата не стоят чак толкова просто. Сега Татяна се обвиняваше за лекомислието си, за това, че не настоя на своето и не накара Ира да започне работа, а също и за това, че никога не бе смятала за допустимо да се намесва в личния й живот. А щеше да е по-добре, ако бе проявила нетактичност и се бе намесила, ако бе успяла да я накара да се омъжи навреме и да роди дете. В такъв случай сега Ира нямаше да гледа Татяна с тези изплашени очи и нямаше да я пита: „Какво ще правя без теб? Какво ще правя, когато ти заминеш?“
Естествено Татяна не получи подкрепата на началството си. И това не беше трудно да се разбере, защото и бездруго нямаше кой да работи, а когато такива специалисти като Образцова напускаха службата си, положението направо се сриваше. Разговорът на Татяна с полковник Исаков бе тежък и остави у нея неприятно чувство.
— Колко просто стоят нещата при вас! — възмути се полковникът. — Изведнъж сте решили, че трябва да се преместите в Москва. А кой ще работи тук?
— Не разбирам — малко изненадано каза Татяна. — Искате да кажете, че не ме пускате, така ли?
— Разбира се, че не ви пускам. Кажете ми, ако обичате, от къде на къде трябва да ви пусна? Хайде, обяснете ми, защо сте решили, че ще ви пусна? И през ум не ми минава. Ще продължите да работите тук.
— Григорий Павлович, но аз се омъжих и искам да живея със съпруга си. Според мен това е нормално желание и не е забранено от закона. Вие не можете да ме задържите в Петербург.
— Защо да не мога? Мога. Мога и още как! Кой е казал, че съпрузите трябва да живеят там, откъдето е мъжът, а не жената? Нека вашият мъж се премести тук, щом като непременно искате да живеете заедно! Разбрах, че е бивш служител на милицията, така ли е?
— Да, така е.
— Щом е така, и тук ще се намери работа за него. Тъй че не се занимавайте с глупости, уважаеми следователю Образцова, а вървете да работите.
— Но, Игор Павлович… Несправедливо е. Пуснете ме.
— И през ум не ми минава. Вие сте офицер, бъдете така добра да изпълните заповедта. Вървете да работите!
Татяна не бе очаквала такъв развой. Разбира се, допускаше, че решението й да напусне работата си в Управлението на вътрешните работи в Санкт Петербург няма да бъде посрещнато с аплодисменти, но не предполагаше, че ще получи директен, бърз и груб по форма отказ. Беше се подготвила да чуе упреци, съжаления и какво ли не, но в никакъв случай — отказ.