Мъжки игри

Настя дори не бе забелязала как бе започнала да си говори сама шепнешком и се сепна едва когато откри, че не само си говори, но и почиства печката. Боса, по мънички дантелени бикини, с мокра коса, покрита с черна крем-боя и забодена високо над тила, и със сивкавозелена маска на лицето, Настя Каменская, която ожесточено търкаше керамичната повърхност на печката и при това си мърмореше нещо под носа този момент представляваше — най-меко казано — страховита гледка, но беше прекалено погълната от собствените си преживявания, за да може да се погледне отстрани. Ако можеше, сигурно дълго и от сърце щеше да се смее.

Когато минаха двайсетте минути, определени от инструкцията, тя застана под душа, изми боята от косата си и маската от лицето си. Избърса се, като с всички сили разтърка тялото си с пешкир, и включи сешоара. Тежката и гъста дълга коса съхна дълго, но Настя отново потъна в своите тъжни мисли и не забеляза колко време е минало. И за да бъдем напълно справедливи, трябва да отбележим, че сешоарът беше хубав и мощен.

Сега от огледалото я гледаше белокожа брюнетка. Вярно, тази брюнетка беше някак недоправена, защото жените, които имат естествено черна коса, нямат съвършено безцветни вежди и мигли като Настя. Създаваше се усещането, че е сложила перука. Но това беше поправимо.

Настя внимателно разреса косата си с четката и я събра в гладка прическа с тежък възел на тила. Извади големия комплект за гримиране и се зае с лицето си. Първо фон-дьо-тен, после пудра — налагаше се, истинските брюнетки не са такива сиво-бледолики, кожата им трябва да бъде ако не мургава, поне с наситен телесен цвят. Хрумна й мисълта, че да си прави толкова сложен грим в единайсет вечерта е най-малкото глупаво, ще може да приключи с него чак в дванайсет, след което ще трябва веднага да измие всичко и да си легне. Но въпреки това ще го направи. Ако трябва, няма да спи, ще седи в кухнята или ще се мотае из жилището цяла нощ, за да запази до сутринта и укрепи в себе си вътрешното усещане, което трябва да се появи у нея заедно с новия облик. Ами ако не се появи? Не, трябва да се появи, трябва, тя ще работи върху външността си, докато не почувства, че вялата, апатична, скапана и смазана от преживяванията си Анастасия Каменская вече я няма.

Ето че най-сетне нужният ефект е постигнат, кожата й сякаш свети отвътре. Нежен овал на лицето, под високите скули — леки сенки. Сега контурът на устните. По-мек ли да го направи или, напротив — по-открояващ се? Май трябва да е по-мек, нали не се прави на жена-вамп. Веждите — по-тъмни подчертани. Очите… Най-важното в това гримиране са очите. Щом правим устните по-меки и сочни, при очите най-важното е да не се прекали, инак ще стане вулгарно. Твърдо очертаните устни се съчетават добре със силно гримирани очи, но когато устните са меки и леко пухкави, към очите е нужен по-особен подход. Те трябва да бъдат много ярки и големи, но същевременно сякаш негримирани. Такава работа отнема маса време. Как да направиш ярки едни очи, които всъщност са бледосиви? Разбира се, можеш да си сложиш контактни лещи и очите ти ще станат кафяви или дори черни, но тези цветни лещи трудно пропускат кислорода и от тях много скоро те заболява главата. И после, нали реши, че не прави жена-вамп! А брюнетка със светли очи дори си е много добре… Ефектно е.

Когато около полунощ приключи с очите, Настя се чувстваше вече много по-добре. В един момент тя дотолкова не можеше да познае лицето си в огледалото, та имаше чувството, че гримира друга жена. Е, това беше, работата беше свършена, тя почти се превърна в друг човек. Почти — защото само лицето не е достатъчно, трябва и дрехите да са съответни, а после и мимиката, движенията, гласът, маниерите. Човекът е цял комплекс от различни съставки и лицето е само една от тях.

Но какво да облече? За този стил най-подходяща е дългата черна рокля с високи цепки до бедрата, която Льоша й подари по-миналата година. Всъщност тя я беше обличала само два-три пъти, защото й подхождаха обувки с високи токове, а за Настя това беше същинско мъчение. Трябваше да намери нещо по-простичко. Ето например впитите черни панталонки, които майка й й донесе някъде от Южна Америка. Тях пък Настя никога не бе обувала. Че къде да ги носи? На работа? Първо, те бяха прекалено предизвикателни, повече подхождаха на някоя проститутка, отколкото на държавна служителка. Второ, бяха неудобни. Вярно, изглеждаха страхотно — дума да няма, но беше невъзможно да се седи с тях. Дърпа, реже, притиска, впива се… Но ако не седиш и не мислиш за напречните гънки, които се образуват при ходене, стават, дори много добре.

Настя обу панталонките и уплашено изохка. Да, миналата година, когато й ги донесе майка й, те и дърпаха, и притискаха, и се впиваха. А сега между колана и талията можеше свободно да се напъха дебела книга. Излиза, че последните дни не са минали безнаказано. Бръчките около очите й са се увеличили, а няколко килограма са се стопили. Какво пък, толкова по-добре, във всеки случай тесните черни панталони са получили шанс да излязат от недрата на гардероба и да подишат чист въздух.

Сега фланелка. Или блузка? А може би пуловер? Между другото едва започва февруари, не е лято, каква ти фланелка? Но пуловерът май е грубичка дреха за такова нежно изискано лице, каквото тя си направи. Тесни панталонки и свободен пуловер подхождат на лице, което е свежо, измито, с разпуснати коси. Настя си спомни, че има плътна трикотажна блуза с дълги ръкави, но с открити рамене. Да, с нея вероятно няма да замръзне. Само че къде да я търси?

Не намери блузата в гардероба и трябваше да се качи на табуретка, за да потърси в надстройката, където стояха куфарите и големите пътни сакове. Естествено, по закона на Мърфи, мечтаната блуза с дългите ръкави се намери едва в най-долния куфар. Но Настя все пак я откри. За което мислено си каза браво.

„Каква глупост — мислеше си тя, докато навличаше блузата и я пъхаше в панталоните, — половин нощ търся из всички сакове и куфари някаква идиотска блуза, и то само за да походя с нея десет минути из къщи. Съвсем си откачила, Каменская, нямаш си друга работа, затова се занимаваш с идиотщини.“

— Разбира се, нямам си абсолютно никаква работа — отговори си на глас. — Аз съм безделница, която живее без грижи и тревоги, всичко ми е наред, всичко е просто прекрасно и тъй като разполагам с неограничено време, мога да си позволя да се позабавлявам пред огледалото и да потърся имиджа си за светски изяви или за предстоящ курорт. И изобщо…

Не успя да си разкаже какво й предстои изобщо, защото иззвъня телефонът. Настя хвърли смаян поглед към часовника, след което вдигна слушалката и чу познатото тенорче на следователя Олшански:

— Каменская, ти пак ме набърка в някакви истории. Намерили са твоята Лазарева.

— Е, слава богу! Вие пък от какво сте недоволен? — предпазливо попита тя, защото не разбираше защо е трябвало да й съобщят това в дванайсет и половина през нощта, и то с такъв ядосан тон.

— От всичко съм недоволен. Първо, Лазарева е загинала.

— Как така е загинала?!

— Ами просто е загинала. Паднала е от високо и е загинала.

— Не са успели да я арестуват?

— Опитали се. Но сега ще ти кажа и най-неприятното. Опитали са се да я арестуват в момента, когато на дванайсетия етаж на недостроена сграда е душела някакъв мъж. Докато накрая са паднали заедно. И двамата са загинали. Така че ти май си прибързала със заключението си, че тя няма нищо общо със седемте трупа. Сега друго. Наши момчета от районния участък са идентифицирали Лазарева, когато е отивала към строежа, придружена от мъж. Но не онзи, когото се е опитвала да удуши, а друг. Затова за задържането й са отцепили голяма територия, защото са смятали, че мъжът може да е неин съучастник, който я подсигурява. И са открили някакъв мъж и жена с дете. Закарали са ги в участъка и молят за нашето решение: да ги задържат ли или да ги пуснат. Името Евгений Илич Паригин говори ли ти нещо? Да ти се е мяркал в делото за седмината удушени?