Страница 62 из 110
— Е, и какво? — не разбра Овчаров. — И така да е било, пак е ясно, че приятелчетата на Мамонтов са го убили заради предателството. Но Вавилов — защо?
— Абе знаеш ли… — многозначително проточи Доценко. — Може би защото навремето с помощта на Мамонтов им е провалил нещо. Или пък за друго. За мен е важно да разбера дали няма нещо, което да свързва тези две убийства, а по-нататък ние сами ще си блъскаме главите.
Колкото и да е странно, тази откровено хилава аргументация напълно убеди Овчаров и като прелистваше документите в папката си, той започна подробно да разказва на Михаил всички дреболии, които били изяснявани при проучването на последните дни от живота на началника на службата за сигурност при банка „Руска тройка“.
Около три седмици преди гибелта му с него станало нещо. Служителите на банката казали, че Вавилов бил станал някак не че разсеян, но замислен, сякаш се опитвал нещо да си спомни или да разбере. Или да реши някакъв проблем. Не, че изглеждал нервен, не приличал и на разстроен или потиснат човек. Не, в онези дни не го били посещавали никакви особени хора, във всеки случай такива, които никой да не познава. Всичко в службата му било нормално. Не, нямало никакви странни телефонни обаждания за него, поне неговите служители не били чували нещо такова.
Същото беше казала и вдовицата. Нито странни обаждания, след които Дмитрий да е бил не на себе си, нито странни гости у дома.
Докато слушаше разказа на Овчаров, Миша Доценко запомни едно име, което най-често се повтаряше в свидетелските показания: Василий Криков, най-близкият помощник на Вавилов в службата за сигурност при банката. След като доизслуша Овчаров и повъздиша съчувствено, Михаил се сбогува с него и се върна на „Петровка“.
— Анастасия Павловна — каза той на Настя привечер, — опитвам се да разбера как работят тези служби за сигурност в бизнес структурите. Ами че те нямат никаква възможност да получават информация, освен като обикалят лично целия град. Та те не са никакви — не са държавни служители, никой не е длъжен да им казва каквото и да било. А с обикаляне насам–натам не можеш научи много. Затова е ясно защо в такива служби отиват да работят наши хора. На тях поне са им останали връзки в системата, могат да правят разни справки при нас.
— Така е — кимна тя, без да откъсва очи от поредната схема, чертането, на която й помагаше да разсъждава.
— Та значи аз се запознах със служебната биография на Вавилов. И знаете ли какво се оказа? Той е бил на оперативна работа само две години. А останалото време е минало в автоинспекцията и в няколко кадрови отдела. Навремето те са се наричали отдели по политико-възпитателната работа. Та той е бил именно такъв политически възпитател. И едва през деветдесет и четвърта година е навлязъл в практиката. Работил е една година в участък и още една — в регионалния отдел за борба с организираната престъпност. И защо са го взели там, ако мога да попитам? Какво може да е разбирал от организирана престъпност?
— Най-вероятно нищо не е разбирал — съгласи се Настя. — Но знаете ли как се комплектуваха тези управления? Вземаха куцо и сакато, стига да се съгласяха да работят при тях. Защото хората никъде не достигат, вие знаете това не по-зле от мен. Мишенка, не се притеснявайте, излагайте своята гениална мисъл, виждам, че тя е в главата ви, обаче се стискате като скъперник на панаир.
Тя отмести схемата и с удоволствие се протегна, разкършвайки схванатия си кръст. Представяше си горе-долу какво ще й каже сега Доценко и беше напълно съгласна с него. Понеже не знаеше нищо за Вавилов, когато изпращаше младия капитан при Овчаров, такава проста мисъл и през ум не й бе минавала. Докато е работел в банката, Вавилов е трябвало редовно да моли колеги от старата си служба за различни неща, предимно за някои проверки. Ако се е обръщал с такива молби към колегите си от управлението по борба с организираната престъпност, Овчаров със сигурност щеше да знае това. Значи Вавилов е контактувал не с тях, а с хората, с които е работил в участъка. Няма да е много трудно да се намерят този човек или тези хора. Да се намерят и да им се зададе въпросът дали Вавилов ги е питал, или молил за нещо през декември миналата година. Може би по характера на тези въпроси или молби лесно ще се разбере какво го е озадачило така. И най-лесно ще бъде това търсене да се започне от същия онзи Василий Кликов, чието име най-често се е споменавало в преразказа на свидетелските показания.
Тя отгатна — Миша Доценко бе смятал да й предложи именно това.
— Добре, Мишенка, свържете се с Кликов и го помолете да си припомни всички имена, които той някога изобщо е чувал от своя началник. Тази работа е тъкмо по вашата част. Умеете да го правите най-добре от всички в Москва. А довечера прескочете до своята приятелка, която толкова радостно и бързо изоставихте, вижте как се чувства, какво прави.
— Анастасия Павловна! — Физиономията на Доценко стана нещастна и оскърбена, като на дете, което принуждават да яде омразната грисена каша, макар че само преди половин час родителите са му обещали, че ако разтреби стаята си и събере всички играчки в кашона, ще го освободят от кашата и ще му разрешат да изяде голямо парче торта.
— Трябва, Миша, няма как. Вашата красавица днес се появи на едно съвсем неочаквано място — в редакцията на вестника, където е работил Баглюк. И вие трябва незабавно да научите защо тя е търсила загиналия журналист.
Оклюман и прегърбен, Михаил се затътри към кабинета си. Първо трябваше да се обади на Кликов и да си уговори среща с него. После да отиде до милиционерския участък, където е работел Дмитрий Вавилов, и да си поприказва на ушенце с кадровиците относно списъците на личния състав. Това вече е много по-сложна задача, няма да му дадат списъците толкова лесно, за това не може и да мечтае. Май ще е най-добре да потърси познати в този участък и да ги помоли да му изброят хората от оперативния състав по памет. Да, така определено ще бъде по-добре. Но ако не намери познати, ще трябва да измисля някакви хитри ходове, за да не включва в тази работа началството. Всъщност какво толкова, той би отишъл и при началника, но Каменская му забрани. Нещо в тая история не й харесва и това нещо я кара да избягва началниците. И изобщо днес е някак странна… Тъжна. Потисната.
Провървя му поне с участъка, в който бе работил Вавилов — намираше се в същата част на града, където беше и метростанция „Профсъюзна“. Ако се наложеше да отиде дотам, и Анна щеше да му е наблизо. За да е пълно щастието му, оставаше там да намери познати. Но щастието си остана непълно, макар че определено му провървя, пък и не се наложи да ходи до участъка. Човекът, когото Доценко би могъл да помоли за услуга, вече не работел там, преместил се в друга служба. За сметка на това Михаил успя да го намери още от първия опит.
— Налага ми се да търся помощ на вашата територия, но конфиденциална — юнашки излъга Доценко, — не ми се иска излишно да ме виждат в онзи район. Можеш ли да ми изброиш поименно всички служители в участъка, а после нашите хора ще видят списъка и ще преценят кой в твоята бивша служба има стабилни канали за информация.
— Е, не знам дали ще мога да ти изредя всичките — усъмни се познатият на Миша. — А има и нови, които са дошли след моето преместване.
— Нищо — успокои го Доценко, — новите не ни трябват, трябват ни именно старите, които добре познават територията.
— Бива тогава — съгласи се онзи и без да му мисли много, започна да изброява по телефона имена и длъжности.
След половин час списъкът на някогашните колеги на Дмитрий Вавилов беше в ръцете на Михаил. С този списък утре щеше да отиде на срещата с Кликов, тогава разговорът за имената, които по един или друг повод е споменавал Вавилов, щеше да бъде по-лесен. Доценко добре знаеше, че е много по-трудно да си спомниш нещо сам, отколкото да видиш познатото и да го откроиш от непознатото. Ако Кликов не успееше сам да си спомни към кого от служителите на милицията се е обръщал за помощ неговият началник, той щеше да започне упорита работа с паметта му.