Мъжки игри

— Аз съм Женя — усмихна се Паригин. — Евгений Илич. Забрави ли вече?

— Имам предвид с какво се занимаваш и…

— Ще трябва да те огорча. Аз съм обикновен инженер в обикновен автозавод. Не съм милионер, не съм банкер и не съм кинозвезда.

— А защо не си на работа днес?

— В болнични съм. Грип.

— Не си личи — позасмя се Анна. — Ако съдя по снощи, ти си абсолютно здрав, младите могат да завидят на здравето ти.

— Така ли? — Той отново се усмихна и нежно докосна ръката й. — Благодаря ти, Анечка, ценя комплимента ти. Приятно ми е, че не съм те разочаровал. Колкото до грипа, отчасти си права. Наистина казах на лекаря, че все още не се чувствам добре, и си удължих болничните, защото имам проблеми, за чието решаване ми е нужно свободно време. Нещо повече — дори мисля да си пусна молба за неплатен отпуск.

Той реши да хване бика за рогата. Не биваше да протака, времето си вървеше, а пари за Долита още нямаше. Трябваше му помощничка и тази странна госпожица с нестабилна психика, разбира се, не беше най-добрият вариант, но все беше нещо. Още повече че тя още преживяваше раздялата си с Доценко и беше възможно да се съгласи на драго сърце да помага на Паригин дори само за да се разсее и да не се чувства изоставена.

— Какви проблеми имаш?

— Семейни.

— Нещо с жена ти ли?

— Не. Аз съм ерген. Проблемите ми са с вдовицата на братовчед ми. Трябва да й помогна да намери пари, много пари. Разбираш ли, братовчед ми умря, като остави големи дългове, и сега кредиторите тормозят горката жена. Заплашват нея и детето й, а момчето е само на седем годинки. Аз трябва да се погрижа за тях, разбираш ли?

— Разбирам — кимна Анна.

Купиха хляб и тръгнаха да се прибират. Предвидливият Паригин се погрижи и за „витамините“ в организма — сушени кайсии, стафиди, ядки, маслини. Ако успееше да намери верния тон в общуването с Анна, жилището на „Мосфилмовская“ щеше да стане негово убежище през близките дни, следователно трябваше да го зареди с всичко необходимо.

Закусваха бавно и дълго, после правиха любов. Паригин определи този ден за оформяне на окончателния план на по-нататъшните си действия. И същевременно за „опитомяване“ на Аня. В живота си бе имал доста жени и се бе научил доста добре да се оправя с тях. Във всеки случай към обед вече бе разбрал, че за Анна главното е бракът или поне някакво негово подобие във вид на постоянна връзка с мъж, па бил той дори женен за друга. Ето защо, когато приключиха с изяждането на сготвеното за обед чахохбили, той замислено каза:

— Какви чудеса се случват все пак! Цял живот съм търсил жена като тебе, а я намерих случайно в метрото и на всичко отгоре се оказа, че тя обича другиго. Защо толкова не ми върви, а?

Ударът беше премислен, така че безпогрешно улучи целта. Анна се обля в руменина и сведе очи.

— Защо пък реши, че обичам другиго? Това са глупости.

— Ами снощи? — лукаво попита Паригин.

— Снощи си беше за снощи.

— Значи излиза, че си и лекомислена?

— Какво говориш… Просто се бях увлякла. Нали знаеш как става? Временно помътен разум. Ти си много по-свестен.

— По-свестен от какво?

— От кого. Ти си по-свестен от него.

През цялото време тя нито веднъж не назова Михаил по име и Паригин трябваше много да внимава какво говори — да не би случайно да се издаде, че знае не само собственото, но дори и бащиното, и фамилното име на капитан Доценко.

— Между другото с какво се занимава той?

— Журналист е.

— Така ли? — възкликна Паригин. — Модерна професия.

Това вече е по-добре. Значи тя не знае, че Доценко работи в милицията. Сега вече е напълно очевидно, че той не е въртял любов с нея, а е изпълнявал задача. Интересно! Значи е подозирал в нещо тази върлина? В какво може да е замесена тя? Или не е замесена в нищо, а просто капитанът е проверявал нейните връзки? Това, разбира се, не е добре, защото натрапчивият капитан може всеки момент отново да се завърти около мадамата, а значи и около Паригин. Опитът му обаче подсказва, че това едва ли ще се случи. Ако момичето още беше нужно на капитана, той нямаше така внезапно да изчезне и да я настрои срещу себе си.

— Все пак му се обади — каза той грижливо. — Може би снощи ти напразно се тормози толкова. Може просто да му се е случило нещо непредвидено.

— Не му знам телефона.

— Интересно! Какви са били тези ваши отношения тогава?

— Ами такива… — Анна помълча. — Глупави отношения. Всъщност ние се запознахме само преди десетина дни. Той взе моя телефон, а не ми даде своя. Пък и не беше нужно, нали всяка вечер идваше да ме взема от „Профсъюзна“.

— А в почивните ти дни?

— Обаждаше се през деня по телефона и се уговаряхме къде да се видим. Но стига, Женя, хайде да не говорим повече за него, а? Всичко е минало и е забравено. Трябваше по-рано да се сетя, че между нас нещата няма да потръгнат.

— А с мен?

— С теб ще потръгнат. Ти си съвсем различен.

— А ще се омъжиш ли за мен?

Анна го гледа дълго, без да продума, и Паригин изведнъж видя колко огромни бяха жълто-зелените й очи. И колко дълги са миглите й. И изобщо тя никак не беше грозна, само дето носът я загрозяваше — прекалено дълъг беше.

— Ще се омъжа, ако ме поискаш — каза тя накрая.

— Вече те поисках.

— Защо? Та ти изобщо не ме познаваш.

— И не е нужно да те опознавам. Напълно достатъчно ми е да разбирам, че ми е хубаво да седя с теб в кухнята и да си говорим. Освен това ти готвиш прекрасно. И в леглото си великолепна. Само не чакай от мен думи за любов, аз вече не съм млад, няма за кога да се уча да ги говоря, така че няма да ми се сърдиш, нали? Ще ти бъда добър съпруг, честна дума. Ами ти съгласна ли си?

— Да. Ако ти не се откажеш.

За миг той забрави, че играе. По дяволите, защо ли наистина не се ожени за тази жена? Няма да умре като ерген я. Вярно, тя е психопатка, такива никога не са го привличали, да не говорим за външността, но нали има и закон, съгласно който обичаме едни хора, а се женим за съвсем други. И то не защото животът е несправедливо устроен, а защото така е правилно. Именно така. И после — може би тя е с такава психика тъкмо защото не може да се омъжи. А стане ли законна съпруга — всичко ще мине, и помен няма да остане. Ще му роди момиченце — мъничко, пухкавко, повито с пелени, целите в панделки…

— Няма да се откажа — много сериозно каза Паригин. — Само че първо трябва да реша въпроса с парите за вдовицата на братовчед ми. Щом свърша тази работа, ще подадем заявление.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Анна.

— Можеш. С твоя помощ ще го направя много по-бързо. Колкото по-скоро намерим парите, толкова по-скоро ще отидем в гражданското. Става ли?

Тя кимна, взе ръката на Евгений и я притисна до бузата си.

— Всичко ще направя, Женя. Дори да трябва да убия някого заради тези пари.

— Е, до това няма да се стигне — усмихна се той.

А наум си каза: „Да се надяваме, че няма да се стигне.“

Глава 11.

Внезапно студовете бяха сменени от топло време и киша. Впрочем през последните няколко години подобни зимни капризи на времето станаха нещо обичайно. За последен път Настя Каменская бе носила през зимата ботуши от естествена кожа преди около шест години, след което бе стигнала до извода, че това е непростим разкош, защото газенето до глезените в разтопен от солта мръсен сняг разваля обувките по-бързо от износването на капачето на тока. Оттогава тя мина на евтини ботуши от изкуствена кожа, които се напукваха от студа, но пък не й беше жал за тях, когато дойдеше кишата.

Тази сутрин на тръгване за работа Настя за пореден път хвърли тъжен поглед към оставената пред блока кола на мъжа й. Така и не бе намерила време да я закара в Жуковски и да я прибере в гаража на родителите на Льоша. Самото пътуване щеше да й отнеме половин ден, а освен това трябваше да прекара известно време на гости у свекърва си, както го изисква приличието, защото нямаше да е възпитано да хукне обратно веднага — и без това се виждаха рядко. Вярно, колата имаше алармена система, но каква ли е ползата от тези системи…