Мъжки игри

Василий Валериановия беше един от инициаторите на тази секретна държавна програма. Беше чул някъде общата идея и дълго-дълго я бе преосмислял и бе откривал в нея нови и нови положителни страни. Впоследствие, когато ситуацията с попълването на държавния бюджет за сметка на данъците стана критична, Василий Валерианович започна отначало предпазливо, а после все по-настойчиво да пропагандира идеята както на Програмата като цяло, така и на нейната особена част, свързана с подготовката и внедряването във фирмите на специално обучени хора, които ще дават на правоохранителните органи информация за финансови нарушения и разни хитрости, използвани за избягване и намаляване на данъците. Освен това на Василий Валерианович много му допадаше идеята за създаване на специални структури или фирми, които умишлено да привличат „мръсни“ пари. Той знаеше, че в САЩ се правят такива неща. Фирма, създадена от ФБР, работи девет-десет месеца, привлича интереса на хора и структури, които се занимават с наркотици и оръжие, получава нужната информация и се самоликвидира. По-нататък работата поемат федералните агенти.

Едва ли би се намерил човек, който да не смята Василий Валерианович Галузо за искрен борец за укрепване на данъчната дисциплина и радетел на държавната хазна. И съвсем малко хора, сред които и близкият му приятел Виталий Аркадиевич Боровков, знаеха какво точно се крие зад тези идеи и тази борба. Галузо беше стратег, той никога не живееше с днешния ден. Очите на това издължено, сбръчкано лице винаги гледаха напред, към бъдещето. Ако можеше да разработи и утвърди държавна програма и особено в секретната й част, тогава би могъл да притисне всички големи финансисти в Русия. И не само в Русия… От една страна, да осигури финансирането на Програмата и нейното безпроблемно осъществяване, като по този начин си завоюва авторитета на добър организатор, опитен управляващ и далновиден политик. От друга страна, да постави на колене всички магнати и да ги държи изкъсо, да дои от тях пари за Програмата, като в замяна им обещае, че няма да ги закача. Ще мине известно време, страната ще започне да се готви за поредните президентски избори през 2000 година и тогава всички ще разберат кой е Василий Валерианович Галузо. Защото всички ще имат нужда от пари за предизборната си кампания. А откъде ще ги вземат? Правилно, от финансистите и индустриалците, като ги привлекат в своя лагер и им обещаят, че след вземането на властта ще им предоставят всякакви привилегии и отстъпки. Именно тогава финансистите и индустриалците ще се замислят: а дали техните действия няма да бъдат в разрез с интересите на онези, които им обещават защита от всепроникващата държавна програма? Защото те могат да дадат пари за предизборната борба на някой кандидат-президент, но онези, които осъществяват данъчната програма, може да не харесват този кандидат. И тогава биха казали: „Айде, Иван Терентич, вземай си твоите крадени, укрити от хазната пари от бюджета на нашата прекрасна държавна програма и се разкарай оттук заедно с твоя въшлив кандидат. А от утре ние ще напъхаме в твоя концерн своите специалисти и те бързо ще извадят хитрините ти на показ.“ При такава перспектива финансово-промишлените магнати доста ще си помислят, преди да се съгласят да подкрепят нечия предизборна кампания. А след като хубавичко си помислят, ще дойдат при Василий Валерианович Галузо и ще поискат съвет от него. Но съвет е просто дума, евфемизъм за наивници. Всъщност те ще поискат не съвет, а разрешение. РАЗРЕШЕНИЕ.

Та всъщност това е всичко. Така Василий Валерианович ще стане най-могъщият и влиятелен човек в нашата необятна и непредсказуема страна. Което всъщност е целта на занятието.

Не всичко вървеше гладко и бързо. Всъщност Галузо искаше да въплъти идеята си в дела още за изборите през деветдесет и шеста година, но за целта трябваше да постигне утвърждаване и задействане на Програмата за борба за данъчна дисциплина поне до средата на деветдесет и пета. Той не успя. Разработването на проекта постоянно се застояваше по разни инстанции, защото до безкрай се сменяха ръководителите на органите на властта и управлението, а след тях се сменяше и апаратът. Най-сетне Василий Валерианович можа да констатира, че е изминал първата част на пътя. Идеята бе завладяла умовете и беше дадена команда да се разработи Програма. Начело на работната група стоеше, разбира се, Василий Галузо, който незабавно включи в състава на разработващите Програмата своя стар приятел Виталий Аркадиевич Боровков, като му възложи разработката на въпросната най-секретна част от Програмата, заради която всъщност бе започнал всичко.

Когато Програмата беше готова и мина през всички етапи на утвърждаване, те се заеха с организирането на нейното изпълнение. Василий Валерианович искаше да стане ръководител на „своята“ част и се наложи доста дълго да се бори за това място. Колкото и да е смешно, на него като автор и идеолог предложиха длъжността заместник-ръководител на цялата Програма и му възложиха сферата на подбора и разпределянето на кадрите. Разбира се, това беше ласкателно и престижно, но абсолютно излишно за Василий Галузо. Той искаше да ръководи секретната част на Програмата. Възразяваха му, убеждаваха го, че човекът, родил идеята и оглавил работната група по разработката на Програмата, не може да бъде назначен на длъжност, по-ниска от заместник-ръководител по кадрите или по финансите. Галузо се съпротивляваше, кълнеше се, че не е честолюбив и не се стреми да става голям шеф. В края на краищата стигнаха до компромис и назначиха Галузо за заместник-ръководител на цялата Програма и по съвместителство — за отговарящ за петия, „секретния“ отдел. Това напълно задоволи Василий Валерианович.

Той незабавно извика Боровков и му предложи да заеме длъжността негов заместник по петия отдел на Програмата.

— Не знам, Вася — усъмни се Виталий Аркадиевич. — Ние с тебе не сме специалисти в тази област. Трябва ти друг заместник, човек от милицията или от контраразузнаването.

— Глупости! — отсече Галузо. — Професионалистите трябва да вършат работата, а ще ги ръководят политиците. Това са азбучните правила на науката за управлението. Един добър педагог не е задължително да става за добър министър на образованието. Защото педагог е една професионална квалификация, а министър е съвсем друга. И после, Виталий, аз имам една идея, която мога да доверя само на тебе. В нашия пети, „секретен“ отдел на Програмата ще има още една, съвършено секретна част. Реализирането на тази част ще ни позволи да припечелим малко пари — така, мъничко, колкото за подаръчета на женорята, но това не е най-важното. Най-важното е, че ние с тебе никога няма да се чувстваме беззащитни и безпомощни.

След като изслуша Василий, Боровков не можа да не се възхити на далновидността и абсолютния цинизъм на приятеля си. И веднага предложи своя близък познат Григорий Иванович Стоянов за длъжността началник на учебния център за подготовка на резиденти. Стоянов неотдавна беше се пенсионирал, имаше почти четвъртвековен стаж в криминалната милиция и беше още достатъчно млад — само на петдесет и две. Боровков смяташе, че може да разчита напълно на Григорий Иванович.

Работата е там, че Стоянов бе работил, макар и в криминалната милиция, но твърде далеч от „Петровка“ 38 — дълги години се бе занимавал с оперативното обслужване на хотелите на „Интурист“. Беше започнал от редови оперативен работник, а бе приключил трудовата си дейност като заместник-началник на районно управление на вътрешните работи по оперативната работа. Можем само да се досещаме колко много му дължеше в онези времена Комитетът за държавна сигурност, на който Гриша Стоянов постоянно и безпогрешно бе давал сведения за проститутките, които можеха и трябваше да бъдат вербувани, както и за онези, които можеха да подведат КГБ, да провалят някоя работа или пък да се продадат и на врага. Но Стоянов бе помагал не само на „големия брат“, той никога не бе забравял и себе си. В неговата каса се бе натрупала доста дебела папка с досиета на партийни и съветски функционери, които при контактите им с чуждестранни гости, пристигнали в Москва, бдителният Григорий Стоянов бе забелязал да завързват приятелства, далеч не в името на дружбата и сътрудничеството със страните от социалистическия лагер. Стоянов не беше човек, който дълго държи камък в пазвата си, той изчакваше съвсем малко, после отиваше при съответния функционер и се уговаряше с него с добро. Приятното лице, откритата усмивка и стройната фигура на офицера от милицията предразполагаха към него дори онези, които в първия момент изпитваха остро желание да го убият. И то незабавно. Нещо повече — докато уличените на местопрестъплението граждани отначало просто плащаха на Стоянов с пари, после сред тях се намериха предприемчиви хора, които проявиха здравомислие: щом един милиционер е взел подкуп, значи можем да го смятаме за стабилно свой човек, а щом е така — защо трябва да плащаме за мълчанието му постфактум, след като можем редовно да му плащаме за съдействието. Нещо като да си вземеш на щат оперативен работник.