Страница 20 из 110
— Е, първо, с момичето вече се познаваме, щом му знам името, а то — моето.
— И второ?
— Второ, много рядко се случва случайно подхванат разговор с непознат човек изведнъж да се окаже интересен. Така че случи ли се това, то не бива да се пренебрегва. Заради такова нещо човек може и работата си да поотложи. Тоест вярвайте ми — никого не чакам тук.
— Ама наистина ли ви е интересно да разговаряте с мен?
— Наистина. Честен кръст, да не мръдна оттук — шеговито се закле Миша и закачливо й намигна. — Вярно, бяхте права донякъде — наистина бях тръгнал по работа. Трябва да пътувам до другия край на Москва, до станция „Алтуфиево“, затова исках да си купя нещо за четене в метрото. И сега за нас с вас има само два варианта.
— Какви?
— Първият: изпускам важна делова среща и продължавам да си бъбря с вас. След което шефът ми одира кожата без упойка, като ми причинява ужасни страдания. И вторият: отивам на тази среща, защото наистина е важна, но все пак с вас си продължаваме разговора. И вие, Анечка, трябва да ми кажете — къде и кога.
Той знаеше, че действа грубо, примитивно, прекалено напористо, но времето го притискаше. И без това беше загубил два дни, докато научи името на баскетболистка със странности в психиката.
Анна го погледна замислено, после рязко се изправи от столчето си. Наистина беше височка дори за Доценко, чийто ръст беше метър и осемдесет и девет, но не толкова, че това да изглежда смешно. Нещо повече — за по-голямата част от хората, които бяха на ръст под метър и осемдесет, те изглеждаха на практика еднакво.
— Все още ли искате да продължим разговора си? — попита тя неочаквано ядно.
Агресията избухна у нея внезапно, на пръв поглед нищо не я предвещаваше. Допреди миг бе седяла, леко прегърбена, на своето неудобно ниско столче, бе отхапвала от сандвича и бе отпивала от кафето, като се бе усмихвала плахо на Миша, страхувайки се, че той ей сега ще се обърне и ще си тръгне, и не щеш ли, гласът й изведнъж стана напрегнат, устните — тънки, очите засвяткаха, а зачервените от студа бузи дори пребледняха.
— Ръста си ли имате предвид? Ами и аз не съм малък. Разликата помежду ни е най-много пет сантиметра. Покажете ми ботушките си. Ами ето, знаех си — на платформа са. Значи всъщност разликата ни е още по-малка. И изобщо, Анечка, аз не разбирам какво общо има тук ръстът ви. Честно казано, мен повече ме интересува душата. Защо се ядосахте? Да не ви обидих с нещо?
Тя не отговори, мълчаливо си седна на стола и започна да брои вестниците в един голям кашон. По това как се тресяха пръстите й Доценко разбра, че Аня е силно развълнувана и се мъчи да се овладее.
— В колко часа приключвате работа?
— Към седем. Понякога в осем. Когато дойде колата — отговори тя с безизразен тон, без да повдигне глава.
— Ако се върна в седем, ще ви заваря ли тук?
— Ке знам. Може би.
— Тогава ще се върна в шест — весело обеща Доценко. — Само ми обещайте, че докато се върна, ядът ви към мен ще е минал. Колко ви дължа за вестника и двете книжки?
— Шестнайсет и петстотин — тихо каза Анна.
Доценко плати, пъхна в дипломатическото си куфарче купената книжнина и слезе в метрото.
На „Профсъюзна“ той се върна в шест и половина. Известно време постоя настрани и наблюдава Лазарева. Момичето често поглеждаше часовника си и всеки път лицето й все повече помрачняваше. В един момент на Миша му се стори, че тя ей сега ще се разплаче, тогава разбра, че става неприлично да се бави повече. Купи от най-близкия павилион хубава бяла роза с дълга дръжка и приближи до Анна.
— Добър вечер, Анечка! Забравихте ли ме вече?
Лицето й разцъфна от такава радост, че Миша се почувства неловко. Очевидно всичко, което му бе разказала служителката от Федерацията по баскетбол, беше истина. Аня Лазарева наистина беше готова да види у всеки мъж, удостоил я с вниманието си, романтичен ухажор и дори кандидат за женитба. А пък ако този мъж беше висок и красив…
— Това е за вас. — Той й подаде розата. — Страх ме е само, че цветето ще измръзне, докато с вас си приказваме за превратностите на любовта. Продайте ми два вестника, ще го опаковам. Ще го загърна в няколко пласта, все пак на горката розичка ще й бъде по-топло. Кога ще дойдат вашите освободители?
— Моите какви? — не разбра Аня.
— Онези, които трябва да ви освободят от тази разноцветна преса и да ви пуснат да се приберете.
— Не знам. Сигурно скоро. А вие бързате ли?
— Не. Заникъде не бързам, свърших всичките си работи и дойдох да ви изпратя след работа, където кажете. Надявам се, че не живеете в съседния блок?
— В Орехово-Борисово. Далече е. Двайсет минути пеша след метрото.
— Не е далече, Анечка, това е прекрасно. Чака ли ви някой вкъщи?
— Само родителите ми.
— Тогава ви каня да вечеряме. На топло е по-приятно да се разговаря. Съгласна ли сте?
— Не съм облечена за вечеря.
— Аз ви каня вкъщи. Така че дрехите нямат значение.
— Не знам… Толкова е неочаквано.
Зад гърба на Анна спря малък пикап, от който слязоха двама едри младежи.
— Анче-цветче, събирай стоката! — извика един от тях.
Доценко се дръпна настрана, за да не се пречка. Наблюдаваше Анна Лазарева и се опитваше да намери признаци на психическа неуравновесеност. Излишна рязкост или, напротив, необяснима забавеност на движенията, неадекватна реакция на репликите на околните, внезапен гняв, немотивиран истеричен смях и много други неща биха могли да послужат като сигнал на Михаил, че на това момиче не всичко му е наред. Засега не се забелязваше нищо подобно. Но нали по време на първия им разговор имаше един пристъп на внезапно озлобление? Имаше и тресящи се ръце, и безуспешни опити за овладяване на вълнението. Имаше го всичко това. Никой не би го отрекъл.
До блока, където живееше Михаил, пътуването от „Профсъюзна“ беше неудобно, трябваше да направят две прехвърляния с метрото. През целия път Анна бе мълчалива, при всяка възможност гледаше да седне, вероятно за да не бие на очи с ръста си, вървеше прегърбена и не вадеше ръцете си от джобовете. Едва когато престъпи прага на жилището на новия си познат, се отпусна и поизправи снага.
— Толкова съм намръзнала цял ден, че дори ме е страх да се съблека — призна тя. — Всяка вечер имам чувството, че вече никога няма да се стопля.
— Тук, при мен, е топло — забеляза Доценко, като мислено се поздрави, че сутринта на излизане не бе отворил малкото прозорче за проветряване. Сега в жилището беше не просто топло, а направо задушно, той не понасяше това, но за Аня сигурно щеше да е добре дошло.
— Съвсем сам ли живеете? — попита тя.
— Живея с майка си, но сега тя е в болница.
— Нещо сериозно ли? — В гласа на Аня прозвуча искрено съчувствие.
— Не, просто се отвори възможност да я вземат в добра клиника за общо укрепване на организма, да й бият витаминчета, да й направят някои процедури. Събличайте се, Анечка, и да вървим в кухнята. Не съм добър кулинар, така че ще сготвим вечерята заедно, а ако не стане вкусна, мъжествено ще си я изядем двамата.
Анна бавно, сякаш с нежелание, разкопча дългото си, почти до коленете ватирано яке, свали плетената си шапчица и ботушите с платформата. Сега изглеждаше съвсем различна от преди, когато седеше — нещастна и премръзнала, с червен нос — над своите вестници и списания. Под якето носеше красив синьо-зелен пуловер, а дънките, изопнати върху невероятно дългите мускулести крака, бяха модерни и явно нови. Нещо повече — когато изчезна плетената шапчица, която покриваше главата и ушите й, се оказа, че Анна Лазарева има гъста и лъскава тъмноруса коса, а на работа — дори такава безинтересна като нейната — ходи с обеци. Разбира се, не диамантени, но красиви, дълги и сребърни, с инкрустирани синьо-зелени камъчета, в тон с пуловера. Да, бившата баскетболистка безспорно не беше красавица, но нямаше съмнение, че се грижи за себе си. Интересно би било да се разгледат ръцете й, мислеше си Доценко, докато водеше гостенката към кухнята и вадеше от хладилника продуктите, от които трябваше да приготвят вечерята.