Страница 8 из 108
Гордеев се обърна и излезе. Юра и Настя известно време слисано гледаха затворената врата, после едновременно се обърнаха един към друг.
— Слушай, аз май нещо не разбрах — какво беше приятното във всичко това? — недоумяващо попита Коротков.
— Глупав си ми, Юрка, нищо, че си заместник-началник — усмихна се Настя. — Първо, трябва да сме благодарни, че става дума за млади момчета, а не за депутати или членове на правителството. Заради тях няма да ни привикват при генерала по два пъти на ден. И второ, в сравнение с перспективата за среща със съпругата на Лесников дори жив да те дерат е по-приятно. Какво се нацупи, сякаш мама те е наказала да стоиш в ъгъла?
— Ами аз…
Коротков се почеса по бузата, слезе от перваза и започна да разтрива изтръпналия си крак.
— Дявол да го вземе, остарявам вече — на, само двайсет минути поседях неудобно и ето… Ася, да ти кажа за какво се замислих… Това име ми е познато — Фризе. Срещал съм го в някакви наши случаи, сериозно — рядко име е, добре си го спомням.
Настя избухна в смях.
— Ей, Юрка, голям си тъпчо! На младини си натъпкал главата си с криминални романчета и сега там е пълна каша!
— Какво общо имат криминалните романчета?
— Ами това, че Фризе е герой от романите на един питерски писател, Сергей Висоцки.
— Не ме мотай — недоверчиво проточи Коротков, все още смръщен от болката в крака. — Висоцки има герой на име Игор Корнилов, още не съм изкуфял напълно.
— Леко си поизкуфял. Отначало героят му беше Корнилов, после се появи Фризе, той имаше годеница на име Берта, една страшно висока баскетболистка. Е, спомни ли си сега?
— Вярно — изохка Коротков. — Спомних си. Е, готово, поотпусна ме. Значи нашият труп на име Фризе е просто съименник. Аз пък вече започнах да си блъскам главата, помислих, че са го убили във връзка с някакви стари случаи. Понякога е приятно да откриеш, че си сгрешил, нали?
— Така си е. А ти се чудеше, не разбираше какво му е приятното на всичко това. Ето ти го приятното, шефе.
— Пепел ти на езика — проръмжа Коротков. — И не смей да ме наричаш шеф.
Ако попитате едно средностатистическо младо момиче коя дума най-силно вълнува въображението му, в деветдесет и осем от сто случая то ще отговори: любов, годеник, сватба, прекрасен принц или нещо от сорта. Женя обаче спадаше тъкмо към онези два случая, които не пасваха на основната статистика, защото още от дванайсетгодишна за нея най-вълшебна и загадъчна, най-примамлива и същевременно плашеща дума беше ЗАТВОР. Още като малко момиче тя с трепет и възторг препрочиташе „Един ден на Иван Денисович“, „Записките на Сивия вълк“ и „Одлян, или Въздухът на свободата“. Когато поотрасна, Женя започна да чете и документална литература, и публицистика, купуваше си касети с американски филми за затворническите нрави. Баща й не одобряваше това нейно увлечение, но всеки път отстъпваше, щом чуеше от дъщеря си, че тя смята да стане адвокат и да защитава правата на човека, лишен от свобода. Това звучеше някак като идеология на бъдеща кариера и той нямаше какво да възрази. Ако Женя му беше казала истината… Но тя отдавна не казваше истината на баща си.
На хората е присъщо да обичат себе си и това е нормално. Още Карнеги в книгите си отпреди трийсет години ни учеше, че най-сладостният звук за човека е собственото му име. И каквото и да разправят високопарните литературоведи, в любими на човека се превръщат книгите, в които той чете за своя живот и за героите, които приличат на самия него. Именно затова книгите за затвори и изобщо за места за лишаване от свобода толкова привличаха Женя.
Прозорците на нейната стая гледаха на изток и от ярката слънчева светлина тя се събуди още преди шест и половина. И веднага по навик се пресегна за книгата. Докато баща й още не беше станал, можеше за хиляден път да препрочете любимите си страници от романа на Стивън Кинг „Бягство от Шоушенк“. Колко душевни сили трябва да има човек, та търпеливо да излежава присъда за нещо, което не е извършил! И грижливо, ден след ден, с години, бавно и без да се отчайва, да подготвя бягството си. Никога, никога тя не би могла да стане толкова силна духом, умна и хитра, но поне можеше да се възхищава на хора, които са съумели да станат такива.
В седем и петнайсет Женя стана и тръгна към банята. За сутрешния тоалет й беше отреден четвърт час, след което, точно в седем и половина, тя освобождаваше банята за баща си и докато той се миеше и бръснеше, приготвяше закуската. От седем и четирийсет и пет до осем и трийсет — закуска и обличане, от осем и трийсет до осем и петдесет — пътуване до работата. Още десет минути се полагаха, за да подготви себе си и работното си място за трудовата вахта. И така ден след ден.
— Значи така, Евгения — подзе баща й, когато седна на масата и си наля кафе. — Тази година ще почиваш от първи юли.
Женя напрегнато вдигна глава, като се опита да не издаде радостното си оживление. Все пак вече не е ученичка, работи и може би баща й най-сетне ще престане да я смята за дете и ще й даде нормален отпуск, не детска ваканция, а именно отпуск. Ще я вземе със себе си на море или някъде в Европа, където обикновено ходи без нея.
— Първо ще заминем с колата за Петербург, да обходим местата, свързани с Радишчев, ти ще си вземеш тетрадка и всичко ще си записваш. Предварително ще прочетеш „Пътешествие от Петербург до Москва“ и двамата ще обиколим всички села, за които е писал Радишчев. После ще отидем при чичо ти Сева на Жигульовското море, там става чудесен риболов.
— Татко, но аз не съм рибарка — плахо възрази Женя, разбрала, че надеждите й и този път не се сбъдват. Впрочем нали отпускът е дълъг, за пътуването до Питер ще отидат максимум три дни, у чичо Сева ще прекарат още седмица, а останалото време? Може би баща й ще й предложи това, за което тя мечтае?
— Ами ти няма да ловиш риба, никой не те принуждава. Риболовът е за мен. Ти ще си вземеш четирите тома на „Война и мир“ и ще четеш.
— Но аз съм го чела! В училище изучавахме „Война и мир“.
— Нищо, ще го прочетеш пак, ще си го опресниш. Това е велико произведение, не е зле да се препрочита, още повече че сега си по-голяма и ще можеш да видиш романа със съвсем други очи. Ще си записваш някои изречения в тетрадката, аз ще проверя. С чичо ти Сева ще учите английски, по малко, по два-три часа на ден, това е достатъчно. Все пак е отпуск — окуражително се усмихна той на дъщеря си.
— А после? — предпазливо попита Женя.
— Какво „после“? — учуди се баща й. — После ще се върнеш в Москва и ще тръгнеш на работа, моите задължения ще изпълнява Артур Андреевич и ти ще трябва да бъдеш негова секретарка, както при мен. Все още си работила твърде малко, не ти се полага по-дълъг отпуск. Ти ще се върнеш, а аз ще замина за Маями за две седмици. Докато ме няма, с теб ще поживеят Григорий и жена му. Подай ми маслото, моля.
Баща й делово намаза на филия бял хляб масло и конфитюр, отхапа от нея и задъвка с апетит, като поглеждаше към екрана на телевизора, където тъкмо започваха сутрешните новини.
— Ама, татко, хайде да отидем на море — жално помоли Женя. — Всички ходят на Средиземно море, в Турция, в Испания. А това Жигульовско море не е истинско, там е пълно с комари.
— Малка си още да се разкарваш в чужбина — отсече баща й. — Още не си спечелила пари за еднопосочен билет, а ей го, на — искаш да тръгваш по курорти. От какво ще си почиваш? Да не би да си се преработила? Да не си се преуморила? С една дума, Евгения, съставил съм ти графика за отпуска, така че се готви, чети Радишчев, изваждай си в тетрадка географските названия — аз ще проверя после.
Женя наведе глава, разбрала, че съпротивата е безполезна, и с всички сили започна да се бори с напиращите в очите й сълзи. С няколко трескави глътки допи чая и отиде в стаята си. Там се хвърли на дивана и горчиво заплака, прегръщайки възглавницата. „Раечка, миличка, скъпа моя, златна, единствена — мислеше си Женя, — защо ме остави сама с това чудовище? Защо умря? Толкова хубаво ми беше с теб, ти ме защитаваше, глезеше ме, всичко ми разрешаваше и се стараеше татко да не научи. А сега те няма и никой няма да ме спаси и защити. Живея като в затвор, а родният ми баща е най-жестокият и непреклонен надзирател, когото човек може да си представи. Никого си нямам на този свят, никой няма да ми помогне, никой няма да ме подкрепи. Само той, моят неизвестен и загадъчен приятел, но къде е той? Кой е?“