Страница 6 из 108
— Да — оживено поде Олга, — хайде да купим и нов сервиз, а, Рома? Омръзнаха ми вече тези глупави кафяви чинии, вече не мога да ги гледам.
— Някога ти харесваха — позасмя се той, — много добре си спомням как ме убеждаваше да купим именно този френски сервиз.
— Как пък си спомняш толкова — капризно проточи тя. — Когато го купувахме, френските сервизи бяха на мода. Тогава всички бяха луди по тези кафяви и черни комплекти за хранене.
— Така ли? А какво е на мода сега?
— Мъгливият Албион. Светла керамика с небесносин или зелен орнамент. И цветно матово стъкло в един тон. Между другото, то не се чупи. Да купим, а?
— Убеди ме. Огледай всички шкафове, прецени какво ни трябва и през този уикенд ще излезем по магазините.
— Рома, а може ли да поискам и нови кърпи?
Той взе чашата от ръката й и допи светлото вино.
— Може да поискаш всичко, мила, нали знаеш, че никога нищо не ти отказвам.
Олга го погледна нежно и си помисли колко невероятно добре се чувства с този човек. Спокойна, сигурна, без проблеми. Той е с мек характер, щедър, решителен, но не и остър. Поне не с нея. И е превъзходен партньор в леглото — през тези три години тя никога не бе изпитала желание да отклони секса, който й носеше радост. Интересно, колко ли още години ще бъдат заедно? До дълбока старост? Или след известно време Роман ще се увлече по някоя по-млада и ще я зареже? Всичко може да се случи…
Олга Плетньова открай време беше реалистка. Или поне се стараеше да остане такава.
Настя Каменская не обичаше да става рано. Наистина, това далеч не означаваше, че можеше да си позволява да спи повече. Целият й съзнателен живот мина под знака на строгата необходимост да става по часовник: детската градина, училището, университетът, работата в милицията — всичко това изискваше ранно ставане и явяване в определения час без закъснения. От трийсет и деветте си преживени години тя бе просъществувала при този режим трийсет и шест, но така и не бе свикнала. Но тазгодишната жега, която според твърденията на синоптиците биеше всички рекорди за сто и осемнайсетте години наблюдения, накара Настя да се приспособи. Сега тя ставаше още по-рано от обикновено, за да успее да излезе от къщи и да стигне до работата си, докато термометърът показва още само плюс двайсет и шест-двайсет и седем градуса, защото при трийсет, и то в метрото, и то в часа на големите задръствания… Това не би могла да понесе.
Като се стараеше да стъпва на пръсти, за да не събуди Льоша, тя се измъкна от стаята и влезе в банята. „Все пак логиката ми е странна — помисли си Настя и пусна студения душ, за да се отърси от съня. — Нали будилникът звъня. И то силно. И дълго. Льошка при всяко положение трябваше да се събуди, нали не е глух. А щом не се събуди, значи спи толкова дълбоко, че можеш да тропаш над главата му с подковани ботуши и това няма да го обезпокои. Толкова е очевидно, но въпреки това аз ден след ден с всички сили се старая да не шумя след истеричното звънене на будилника. И подозирам, че не само аз съм такава“.
Когато излезе от банята, неочаквано реши да провери логиката си.
— Льоша, спиш ли? — попита шепнешком, надничайки в стаята.
— Естествено, че не — отговори с пълен глас Чистяков, без да отваря очи.
— А защо се преструваш, че спиш?
— За да не ти преча да се наслаждаваш на сутрешното си кафе.
— И вчера ли не спеше?
— Не спях — потвърди той.
— И завчера ли?
— Ася, след твоя гръмогласен будилник трудно се заспива, от него взех да получавам тахикардия. Искаш ли да стана?
— Не, не, лежи си, моля те. Аз просто така…
Чистяков отметна чаршафа, който поради жегата използваше вместо одеяло, и бавно свали крака на пода.
— Знам го аз твоето „просто така“ — каза той през сладка прозявка, — сигурно искаш да ти направя закуска.
— Аха, знам го пък аз твоето благородство — имитира го шеговито Настя, — сигурно ти си гладен и не можеш да дочакаш най-сетне да изляза и да ти предоставя възможността да се тъпчеш безконтролно. Само се правиш на почтен, а всъщност си по-користен и от мен.
Алексей си навлече шорти и тръгна да се мие, после дойде при нея в кухнята и се огледа.
— Какво да ти направя? Искаш ли овесена каша?
— Овесена каша?! — Настя ужасена се облещи. — Дума да не става! Как можа да ти хрумне такова нещо? Не мога да я понасям! Гадост!
— Е, не си права — миролюбиво каза мъжът й. — Полезна е за здравето. А какво искаш?
— Льошенка, та аз сутрин не мога да поема нищо друго, освен кафе и сок, хиляди пъти съм ти го казвала и пак не си го запомнил. Срамота, професоре.
Чистяков се позасмя и отвори хладилника да потърси зеленчуци.
— Не се оплаквам от слаба памет, но всеки път храня надежди, че най-сетне ще се промениш и ще започнеш да закусваш като хората. Ето, и днес се надявах, но явно е било напразно.
— Че защо да се променям? — попита мнително тя. — Да не би вече да не ти харесвам?
— Все още ми харесваш, но трябва да се стремиш към съвършенството. Ще хапнеш ли салата?
— Льошка, стига си се подигравал, няма да ям нищо, вече си наливам кафето.
Настя сипа в голяма чаша нес кафе, помисли две секунди и добави още една лъжица. Много й се спи, нека кафето е по-силно. Алексей бързо и сръчно наряза зеленчуци и магданоз и седна на масата пред солидната порция салата още преди Настя да е успяла да изпие и половината от чашата си.
— Ася, да знаеш случайно колко време ми е нужно да стигна от тук до улица „Мосфилмовская“?
Настя погледна мъжа си с почуда.
— Случайно знам — преди година-две там се криеше един килър, а ние го причаквахме. Пътят дотам е дълъг и няма удобен транспорт. По работа ли ще ходиш до „Мосфилмовская“?
— Още не знам.
— Как така не знаеш?
— Още не съм решил. Разбираш ли, предложиха ми да давам уроци на рожбата на някакъв богат бизнесмен, да го подготвям за кандидатстудентските изпити, но при условие че аз ще ходя при него, а не той при мен. Та ето, размишлявам — да се заема ли, или не.
— Тая рожба да не би да е инвалид и да не излиза от къщи? — попита тя.
— Не, напълно здраво момче.
— Тогава не се хващай — отсече Настя, без изобщо да се замисли.
— Между другото обаче предлагат добри пари — възрази невъзмутимо Алексей, методично дъвчейки зеленчука. — Не забравяй, че се захващам с частни уроци не от обич към преподавателското изкуство, а само заради парите.
— Въпреки това не се съгласявай. Щом един ученик настоява учителят да му идва на крака, той презира учителя, не изпитва и капка уважение към него. Там ще се държат с теб като със слуга, когото са благоволили да наемат, за да припечели малко пари. Можеш ли да приемеш това?
— Ами парите? — присви очи Чистяков. — Нали ни трябват, не можеш да спориш за това.
— Льош, чувството за собствено достойнство ти трябва много повече и за това също не можеш да спориш.
— Ами аз не споря. Аз ти помагам да се събудиш, доверчивке моя.
— Сега пък „доверчивка“, защо? — не разбра Настя.
— Защото искрено ми повярва, че обмислям подобно предложение. Я виж как се разпали, чак очичките ти блеснаха! Което и трябваше да постигнем. Че инак седеше като замразена риба.
— Така!
Настя тропна върху масата чашата с недопитото кафе и посегна за цигара.
— Значи не е имало никакво предложение?
— Не, защо. Имаше предложение.
— И ти какво отговори?
— Асенка, с теб се познаваме от двайсет и четири години без няколко месеца. Нима са ти нужни моите обяснения по този въпрос?
— Е, слава богу — въздъхна с облекчение Настя. — Но все пак ти си мерзавец, Чистяков. Да изиграеш толкова лесно мен, подполковника от милицията!
— А, не че аз съм мерзавец — засмя се той, — ами ти си ми глупаче.
— Общо взето е така…
Настя си погледна часовника и скочи.
— Льошик, аз тръгвам, докато народът не е плъзнал из оперативните простори. В седем все още може да се пътува в метрото, но в осем — да не дава господ. Целувам те страстно, ще се прибера късно.