Страница 4 из 108
Вместо да слуша внимателно началника, Настя разглеждаше колегите си. Коротков напоследък изглеждаше добре — след като бе починала тъща му, която боледуваше отдавна, двамата с жена си разместили мебелите вкъщи и обзавели стаите различно от преди, така че сега Юрка имал възможност да се наспива след безсънни нощи. А и обикновените му нощи станали по-спокойни, без постоянните стонове на тежко болната жена. Синът му сега имал своя стая и можел да си кани приятели. Когато тъща му почина, Коротков взе назаем от Настя седемстотин долара за погребението, това се случи през ноември, точно на Деня на милицията. Оттогава успя да й върне само триста, кога щеше да върне останалите, не се знаеше, а тези пари сега биха й дошли много навреме. Но Настя не би си позволила да попита — прекрасно знаеше, че Юра прави всичко възможно, за да върне дълга си.
До Коротков седи Мишаня Доценко, когото от известно време всички в отдела наричат „нашият годеник“. Миналата есен той най-сетне се запозна с Ирочка Милованова, роднина на Стасов, и твърдо реши да се ожени. През декември Доценко смяташе да подаде заявление в Гражданското, за да регистрира брака си през април, веднага след Великден, и служителите от отдела за борба с тежките престъпления срещу личността вече радостно потриваха ръце, предвкусвайки обилната сватбена трапеза, но ситуацията, която се бе развивала мълниеносно, в един момент намали обороти. Нито през декември, нито през януари бе подадено заявление, мина Великден, дойде лято, а нещата не помръдваха. От всички подчинени на Гордеев май единствена Настя наистина разбираше какво се е случило.
Игор Лесников… Напоследък човек дори изпитваше болка, като го погледнеше. Беше почернял, очите му бяха угаснали и хлътнали, забелязваха се все повече бели коси по главата му. Игор открай време си беше затворен, не говореше за личните си работи и Настя не знаеше какво става с него. Фактът беше налице: от най-красивия детектив на „Петровка“ за някакъв си месец Лесников се бе превърнал едва ли не в старец. Във всеки случай именно така го виждаше Настя.
В кабинета на Гордеев беше задушно, затова, когато се разнесоха дългоочакваните думи „Всички сте свободни“, служителите припряно поеха към вратата. Когато се върна в кабинета си, Настя с погнусена физиономия огледа помещението и си направи тъжния извод, че няма начин да избегне борбата с пуха. Естествено нямаше намерение да мие пода, но се налагаше да избърше с влажен парцал бюрото и компютъра, да не говорим за каната с вода и чашата.
— Аска, ще ме спасиш ли с едно кафе? — чу се гласът на Коротков зад гърба й.
— Готово — зарадва се тя, — но не безвъзмездно. Цена по договаряне. Ето ти един парцал, трябва да го намокриш. От тази кана трябва да излееш водата и да налееш прясна, а тези две чаши трябва да се измият. Разбираме ли се за цената?
Коротков изумено разпери ръце.
— Охо, драга, много искаш бе! Какво, дори за такава дреболия ли те мързи? И то за собствения ти началник!
— Първо, не си ми напълно началник, а само заместник — отряза го Настя. — И второ, вашата мъжка тоалетна е само на две крачки оттук, а нашата е затворена за ремонт, така че аз, клетата болна старица, ще трябва да се катеря до третия етаж. Е, какво, Юрасик, няма ли да се разберем?
Юрий безнадеждно махна с ръка.
— Добре де, давай тук парцала и съдовете, какво да те правя.
Настя бързичко му тикна в ръцете парцала, каната и чашите.
— Юрас, когато се върнеш, ще ти „казвам много умен приказка“, само не се сърди.
Докато Коротков го нямаше, Настя, непохватно приведена, събра от пода едрите кълба пух, зави ги в хартиена салфетка и ги изхвърли в кошчето за боклук.
— Хайде, казвай си „умния приказка“ — каза Коротков, когато се върна с мокрия парцал, чистите чаши и пълната с вода кана.
Настя наля вода във висока керамична чаша и включи бързовара. За всеки случай придърпа чашите по-далече от Коротков и каза:
— Ако не искаш да изпълняваш тъпите ми молби, сам си прави кафето. Независимостта е хубаво нещо, ценно, но за нея трябва да се плаща. Както впрочем и за всичко в този живот. Нали не ми се сърдиш?
Юрий й хвърли разярен поглед и внезапно избухна в смях.
— Обаче си придърпа чашите по-далече от мен, нали! Точно така, инак веднага щях да ги запокитя на пода. Не, Настюха, не ти се сърдя, защото си напълно права. Знаеш ли защо моето кафе постоянно свършва? Защото аз, с цялото си детективско сърце, те обичам, глупачке недна, и ми е приятно да идвам да пийвам твое кафенце от твоите красиви чашчици. Да се наместя удобно ей така на стола, като падишах, да преметна крак връз крак, а ти да ми наливаш и поднасяш. Защото къде е радостта да си пиеш кафето сам в кабинета — като кукувица. Скучна работа! С кого да размениш сладка дума?
— Ами тогава носи си буркана — предложи Настя. — От тебе кафето, от мене водата, чашите и захарта. Юр, не ми се свиди кафето, познаваш ме, просто се опитвам да внеса рационално зрънце в отношенията ни, да те направя независим от моя мързел.
— Какво ли разбираш ти! — замърмори Коротков и се намести на стола точно според току-що обрисуваната картина. — Ако дойда при тебе с моя буркан кафе, ще бъде съвършено очевидно, че искам да си почешем езиците, а това е недопустимо в отношенията между началник и подчинена. Виж, когато идвам без буркан, мога да се утешавам с мисълта, че съм един нещастен, измъчен, капнал от непосилния труд по залавянето на бандити човечец и спешно ми е нужна чашка кафе, която да укрепи моите изчерпващи се сили, та и за в бъдеще да стоя на стража на реда. Схвана ли разликата? И недей да спориш с мен, аз съм старши по чин и по възраст.
Той с явно удоволствие пиеше ароматното горещо кафе и както обикновено, гледаше да отложи момента, когато би трябвало да се превърне в ръководител, да потъне в ежедневната работа и — което беше най-неприятното за Коротков — да взема решения. Тук, в този кабинет, където бе прекарал много и тревожни, и мъчителни, и радостни часове, Юрий все още можеше да се чувства като равен, да се чувства оперативен работник като всички останали. Малко повече от година бе минала от момента, когато го повишиха и го назначиха за заместник-началник на отдела на мястото на пенсиониралия се Жерехов. Една година не е малко време и Коротков общо взето бе успял да свикне с новото си положение, но пак ежедневно си отдъхваше от него, като сядаше в кабинетчето на Настя и си внушаваше, че е „като всички“.
— Днес ще излизаш ли някъде? — попита той.
— Май не. Събрали са се много бумаги, трябва да ги прегледам. Защо питаш?
— Ще кажа на Люся да се обади на теб, ако не ме намери тук, може ли? Искахме довечера да излезем някъде…
— Между другото, за Люся — прекъсна го Настя. — Аз по никакъв начин не те агитирам за развод, но все пак съм любопитна. Ти толкова години чака, толкова приказки изприказва за развод, а сега какво?
Коротков помръкна. Сега не седеше като бей, облегнат назад на стола, а прегърбен и опрял лакти в коленете си.
— И аз не знам, Ася. Толкова исках да се разведа, мислех си, че още щом тъщата си отиде, ще получа моралното право завинаги да напусна Лялка. Разбираш ли, докато майка й боледуваше, не можех да я зарежа сама в този кошмар.
— Това го разбирам. Но нали майка й вече я няма. С Люся ходиш, ако не ме лъже паметта, от деветдесет и втора година. Седем години, Юра. Нещо не те ли притеснява? Или Люся не иска да се развежда с мъжа си?
— И Люся… — Той помълча и смотолеви: — И аз. Ася, трудно е да се обясни, но… Не мога.
Настя мълчеше в очакване той да продължи. Общо взето, беше почти сигурна какво се опитва да обясни Коротков. Но й се искаше той да го каже сам. Юрий обаче също не продумваше, очевидно надявайки се, че тя, както обикновено, ще му помогне с реплика или въпрос.
— Разбираш ли ме? — попита я най-накрая, недочакал помощта й.
— А ти самият разбираш ли се?
— Смътно. Просто знам, че не мога да кажа на Лялка: „Край, скъпа, петнайсет години съвместен живот отидоха кажи-речи на вятъра, напускам те“. Не знам защо не мога да го кажа, но не мога.