Господарката на Рим

– Той има сладка уста, Теа! – каза. – Следващият, който ще го целува, ще са гарваните около "Стълбата на воплите". Когато ядат плътта от главата му, набучена на копие!

– Префекте! – извика му един от стражите и догони Паулиний, който неуморно крачеше напред-назад из атриума, чудейки се дали е възможно слънцето наистина да е спряло на едно място в небето. – Търсят те!

– Без посетители днес, знаеш разпорежданията!

– Беше много настоятелна, префекте. Твърди, че ти е сестра.

– Сестра ми? О, богове! Предай ѝ, че ще я посетя утре!

– Казва, че е на живот и смърт, префекте!

Паулиний се поколеба. Сабина никога не му се е натрапвала. И как изобщо беше стигнала дотук?! … Или и баща им беше с нея?

– Къде е?

– При портата откъм Тибър.

Докато стигне дотам, тя вече не беше сама.

– Важно е – чу той да казва дребната фигурка в синьо с раздразнение на някого, който стоеше зад портата. – Трябва да предам съобщение на префект Норбан и ако не ме пуснат да го видя

– Е, де! Не бъди толкова сериозна! Защо вместо това не ми дадеш целувка? – Паулиний ускори крачка към портата и видя груба кафява туника и добре позната едра глава, сведена твърде близо към сестра му. – Аз съм Младия Варварин, сигурно си чувала за мен! Гледала ли си ме някога на арената? Убил съм двама мъже и съм следващият велик гладиатор!

Паулиний перна Викс по врата.

– Момичето, което притискаш към стената, е сестра ми, хлапако! – Той обикновено изпитваше повече съжаление към сина на Теа, отколкото каквото и да е друго чувство, но Викс толкова много приличаше на онзи главорез, баща си, като стоеше надвесен над Сабина, че цялото му състрадание се изпари. Паулиний посегна да го плесне пак, но Викс се наведе бързо и леко. Колизеумът определено беше изострил рефлексите му. – Махай се от тук! – заповяда Паулиний. – Намери си нещо за убиване!

– И кой ще ме накара да се махна?

– Около два отряда преторианци, само при една моя дума, така че...

– Момчета! – гласът на Сабина ги прекъсна.

Тя стоеше и ги гледаше ядосано, а река Тибър проблясваше зад нея. Беше малка и хубава със синия си воал, загърнат около главата… И насинена, забеляза Паулиний за пръв път. И разчорлена, сякаш бе тичала запъхтяна по целия път дотук от бащината му къща.

Прободе го ням ужас.

Сабина сграбчи за един пръст ръката на Паулиний с едната си ръка и грубата лапа на Викс с другата и ги бутна назад в сянката на портата, там, където стражите не можеха да ги чуят.

– Той може да остане – каза тя, когато Паулиний изгледа строго Викс, – това засяга и него.

– Така ли? – примигна Викс.

– Шшшт… – Тя сниши глас и заговори бързо.

Маркус се прибра късно у дома – някаква каляска се беше преобърнала на Квириналския хълм и бе препречила цялото движение на носилки и каляски на три околни пресечки. Накрая той бе слязъл от носилката си и се беше прибрал пеша, защото безпокойството го измъчваше повече, отколкото болката от накуцването, останало му от годината на Четиримата императори. Да се ускорят нещата?! Това беше лудост!

– Квинт? – провикна се Маркус на иконома, докато влизаше куцукайки в облепения със сини плочки атриум. Приглушен глас му отвърна. Но не този на иконома.

– Тук горе!

Маркус се качи по стълбите, безпокойството му нарастваше и той рязко отвори вратата на таблинума си.

– Без въпроси! – каза Теа уморено. – Просто ни развържи Той се захвана с възлите, които стягаха китките ѝ.

– Какво стана?

– Лепида – изправи се Теа, докато потъркваше ожулените си ръце. – Тя вече е на път към Домус Августана. За да каже на императора!

Маркус изруга.

– Но как е успяла да...

– Има ли значение? – сви рамене Ариус до другата колона. – Тя знае. Завърза ни тук и тръгна към двореца.

– И бездруго щяхме да ускорим плана. Днес вечерта

– Не вечерта! Сега!

Маркус погледна навън през прозореца към слънцето, което едва бе започнало да клони надолу към Тибър.

– Той няма да се чувства в безопасност поне още два часа. Дотогава ще е нащрек.

– Много лошо! – Теа развърза възлите от глезените на Ариус. – Можеш ли да държиш меч?

Ариус кимна, но когато се изправи, кракът му не го издържа и той залитна.

– Какво стана?! – Всички ругатни, които Маркус бе чувал през живота си, започнаха минават през главата му на шест различни езика.

– Главорезите на жена ти! Но – той подскочи няколко пъти на един крак из стаята – щом костите ми не стърчат извън кожата, ще издържат!

Маркус го погледна слисан.

– Ти си луд!

Ариус се наведе, за да се раздвижи.

– Дори и да можеш да се държиш, няма как да те вкараме в стаята на императора! Дори и Паулиний не може да убеди Домициан да приеме посетители, не и преди да мине часът на предполагаемата му смърт!

Теа разплете плитката си и остави косата си да пада свободно върху раменете ѝ.

– Има един човек, когото ще приеме Маркус я погледна. Ариус я погледна.

– Не! – каза Ариус.

– Можеш ли да го разсейваш достатъчно дълго? – попита Маркус.

– Тя няма да разсейва никого! Никъде няма да ходи!

– Напротив, отивам!

Тя се запъти към вратата. Ариус я настигна с две крачки – крачки, без дори и следа от накуцване, както забеляза Маркус – и сграбчи ръката ѝ. Хвана я за раменете и я повдигна от земята, когато се опита да се отскубне.

– Не можеш да отидеш! Той ще те убие!

– И теб ще убие!

– Опасността за мен е по-малка! Той не ме познава, не ме е виждал от години. А теб ще те нареже на парченца!

– И преди се е опитвал… Многократно! Мога да го преживея още веднъж, щом залогът е животът на сина ни! – Гласът ѝ стана по-твърд. – Няма просто да седя и да се моля през цялото това време. Искам и аз да дам своя принос!

Ариус се обърна към Маркус:

– Знаеш какъв е той! Знаеш какво ще направи!

Маркус сви рамене.

– Изборът е неин.

– Именно! – Очите на Теа се присвиха.

– Теа – Ариус стисна раменете ѝ, – ще те убият! Не мога да понеса да

– О, ще можеш да го понесеш! – Гласът ѝ беше безмилостен. – Аз трябваше да го понасям всеки път, когато те гледах на арената! Пусни ме!

Те стояха и се олюляваха леко, плътно притиснати, впили поглед един в друг.

Пръстите на Ариус се отпуснаха, един по един. Очите му горяха с черен пламък.

– Върви тогава… – прошепна той. – Върви!

Тя се обърна и се стрелна през вратата. Ариус остана, загледан след нея за миг, а после се обърна към Маркус. Имаше нещо празно и свирепо в погледа му, което накара Маркус да се дръпне назад.

– Време е да се скриеш някъде, сенаторе! – каза Варварина. – Няма какво повече да направиш!

Теа вече слизаше по стълбите, императорска любовница от глава до пети: високо вдигната глава, пусната коса, празни очи.

Сабина говореше бързо:

– Линий, майка ми разбра, че правите заговор. Паулиний примигна слисан.

– Не правим ни...

– О, не бъди глупав! Няма време за това сега… – каза тя, като разтърси ръката му. – Тя разбра и идва насам, и...

– А?! – опули се Викс.

– Линий и баща ми заговорничат с твоя баща.

– Хей, баща ми е мъртъв! – Викс внезапно се огледа подозрително.

– Не, не е! – рече тя раздразнено. – Нечий баща, наречен Варварина, дойде у нас преди няколко вечери. А ти си Младия Варварин, нали така? Не беше трудно да се досетя. Така че всички те кроят заговор, а майка ми

– Коя е майка ти? – прекъсна я Викс, преди Паулиний да успее да се включи в този странен, бързотечащ разговор.

– Лепида Полиа.

– Тази кучка? – Той се дръпна назад, отново нащрек.

– Да, тази кучка! – съгласи се Сабина. – Мразя я!

– Е… – Викс сви рамене и рече мъдро: – Не бива да ѝ позволяваш да ти се бърка!

– Да, не бива! – съгласи се Сабина разпалено и се обърна към Паулиний. Накратко разказа за случилото се – за майка си, за Ариус и Теа, за всичко – точно и безпристрастно.