Господарката на Рим

– Не. – Втурнах се напред с високо вдигната брадичка, сякаш все още бях домина Атина, и той се отмести от пътя ми. Може би навъсеното изражение на Ариус зад рамото ми също помогна. – Къде е сенаторът?

– Наистина не мога да ви пусна.

– Млъквай! – изръмжа Ариус.

Тръгнахме по едно тясно коридорче: икономът кършеше притеснено ръце, Ариус си играеше с ножа между пръстите, а аз се обърнах, за да ги успокоя, а когато завих зад ъгъла… се сблъсках с дребна мека фигура, зад която стояха двама огромни роби. Фигура в червена копринена туника, около която се носеше силен аромат на мускус.

За един миг Лепида Полиа и аз се погледнахме.

Тя беше по-бърза.

– Хванете ги – заповяда тя на робите и отстъпи встрани.

Ариус скочи, острието изсвистя във въздуха. Но в този тесен коридор раменете му се блъснаха в моите и аз се проснах по очи на земята, а още преди да успея да си поема въздух, един от робите на Лепида ме сграбчи за косата и ме притисна към стената с нож, опрян в гърлото.

Вцепених се, острието пробождаше плътта под челюстта ми. Икономът се вкамени, устата му зейна от изумление. Ариус замръзна на място, ножът му спря малко преди да намушка в корема втория телохранител.

Само Лепида се движеше.

– Пусни този нож – каза тя на Ариус. – Или гледай как ще умре!

Ножът издрънча на пода.

– Все същият варварин – изчурулика тя. Очите ѝ блещукаха. – Богове, бях убедена, че си мъртъв, но бих те познала навсякъде. Дори и с тази отвратителна брада. Вървете – нареди на роба зад мен. – Заведете я в… Да, библиотеката на Маркус ще свърши работа! Ариус, върви отзад бавно. Едно рязко движение и тя ще е мъртва!

Едрият роб ме отведе в библиотеката. Съзнанието ми беше парализирано. Маркус, Маркус, предаде ли ни?

– Завържете ги! – заповяда Лепида като властно дете. – Използвайте по-дълго въже за него!

Ариус стоеше доста неподвижно по средата на стаята, очите му се стрелкаха от мен към Лепида и обратно. Робите го завързаха грубо и очите му проблеснаха.

– По-добре го завържете за някоя колона – реши Лепида. – За по-сигурно. А нея можете просто да я сложите на един стол и да ѝ завържете ръцете. Прекалено е глупава, че да е опасна.

Робът свали ножа от гърлото ми и Ариус скочи. Въжето пристягаше краката му около глезените и той падна, като повлече няколко роби след себе си. Освободи едната си ръка и един от телохранителите изрева от болка, когато от носа му бликна кървав фонтан. Но другият се приближи, като разлюляваше бухалка, и аз чух познатия звук от чупещи се кости.

Не. Не. Не.

Те го завързаха за една колона, като удряха главата му в мрамора, а аз видях струйка кръв да се стича от косата към замъглените му очи.

– Надявам се, че не са счупили някоя важна част – Лепида зяпаше към Ариус от подобаващо разстояние. – Оставете малко и за императорските палачи!

Ариус изплю глътка кръв към нея.

– Нравът ти не е омекнал с годините, нали? – Тя гледаше ту единия, ту другия. – Отлично! Сега, що се отнася до вас – марш по стаите си, всички! – нареди тя на робите. – Ако някой издаде и звук, ще разбера и ще нахраня змиите с вас. Вие двамата – посочи едрите си телохранители – заключете робите по стаите им! Претърсете къщата, искам всички да са затворени, в случай че на някой му хрумне да праща съобщение на Маркус. И после ме изчакайте навън при носилката!

Макар и да не беше вече господарка на къщата, все още вдъхваше страх на робите. Те кротко се изнизаха през вратата като хвърляха уплашени погледи през рамо, подканвани от двамата ѝ главорези. Лепида изчака, докато вратата се затвори, и тогава се обърна към нас с поруменели бузи.

– О, колко прекрасно! – въздъхна тя. – Какво да правя с вас двамата?

Над рамото ѝ, през открехнатата врата, видях проблясък. Две сини очи върху тясно насинено малко лице. Дъщерята на Маркус? Дъщерята на Лепида? Очаквах да чуя писък, но сините очи разбраха всичко мълчаливо и тя изчезна така бързо, както се беше появила.

– Ами – каза Лепида разсеяно – не мога да се бавя твърде дълго, защото имам среща в Домус Августана, а вие двамата имате среща тук – с моя съпруг, предполагам. Някакъв заговор срещу императора? Колко типично за Маркус Не можех да дишам. Не можех да преглъщам. Не можех дори да примигна. Не. Не.

– Не мога да си представя подробностите около малкия ви заговор, но съм сигурна, че палачите на императора ще успеят да ги измъкнат от Маркус! – усмихна се Лепида. – Императорът ще ми бъде много благодарен, предполагам. Какво ли да поискам в замяна? Няма да се налага да го моля да отсече главата на възлюбения ти Ариус или на сина ти. Той и бездруго ще го направи. Но пък бих могла да го помоля да те остави жива за сметка на това – можеш пак да си ми прислужничка! Да боядисваш ноктите ми, да ми търкаш гърба, да ми оправяш косата. Винаги си се справяла много добре с косата ми.

Нямах какво да кажа. Можех само да се надявам, че дъщеря ѝ има характера на баща си, а не на майка си и че беше отишла да го предупреди.

Лепида се завъртя, за да можем да се възхитим на белотата на ръцете и глезените ѝ на фона на алената ѝ туника, и тогава изведнъж се наведе към мен.

– И така, каква е тайната ти?

– Тайна ли?

– Ти задържа Домициан в продължение на години! Как?

Заостреният ѝ език пробяга по начервените ѝ устни и аз просто видях колко силно я вълнуваше това. Някъде сред отчаянието успях да намеря сили за усмивка.

– Не му давах това, което искаше.

– А какво искаше?

– Всичко. Аз не му го давах и така задържах интереса му. Предполагам, че си му давала всичко. Винаги си била толкова предсказуема… Нищо чудно, че бързо си му омръзнала!

Усмивката ѝ се стопи.

– Ти не само си предсказуема – добавих аз за всеки случай, – но си и невероятно скучна!

Тя ме зашлеви през лицето.

– На него даде всичко! – посочи тя с яркочервения си боядисан нокът към Ариус, който стоеше завързан, с притворени очи и притихнал, облегнат на колоната. – За него би си разтворила краката и по средата на Форума, ако той го поиска! А него как задържа толкова дълго, ако не криеш никаква тайна?

– Защото Ариус не е луд – обясних аз търпеливо. – А Домициан, в случай че не си забелязала – е!

– Ти не знаеш нищо за мъжете!

– Разбира се – съгласих се аз, като се почувствах замаяна. – Затова всички харесват мен повече от теб!

Пак ме удари. Този път го очаквах и захапах малкото ѝ пръстче със зъби. Наложи ѝ се да ме оскубе за косата, за да се освободи.

– Ти получаваш всичко! – гледаше ме гневно тя, докато тръскаше ръката си. – Получи Домициан, получи него… – Обърна се към Ариус: – Защо точно нея? Тя е непохватна еврейска робиня, има хиляди момичета като нея! А аз съм единствена по рода си!

Във всеки друг момент това щеше да ми се стори смешно – обида, нанесена преди повече от десетилетие, още засягаше честолюбието ѝ. Толкова е лесно да накърниш суетата на красивите жени.

– Защо? – Дръпна назад копринените си поли и ритна Ариус по наранения глезен. Той си пое дъх през зъби. – Защо нея? Защо не мен?

Ариус я погледна за миг.

– Защото изглеждаш като лукава невестулка!

Тя изсъска, засили ръката си, за да му удари шамар. Очите ѝ блещукаха. За момент ръката ѝ се поколеба.

После се стегна. Пооправи косата си и изражението на лицето си. Обърна изящната си глава назад към мен, перлите се полюляваха на ушите ѝ.

– Е, Теа… Беше ми много приятно, но наистина вече трябва да тръгвам. Можех да ви взема с мен, но Ариус е толкова непредвидим… Не! По-добре да ви оставя тук. Няма роби, които да ви освободят в крайна сметка, а и Маркус е зает да си шушука с императрицата. Той едва ли ще се прибере, преди аз да съм пристигнала в Домус Августана, ако на това се надявате. Да, просто ще ви оставя тук. Императорът ме очаква.

Тя изведнъж се обърна и целуна Ариус с бърза, страстна целувка. Отдръпна се, преди той да може да помръдне, и се насочи към полираното стоманено огледало на стената, за да оправи червилото си.