Господарката на Рим

– Кой ще бъде следващият император? – запита се той на глас и прибра каната с вино. – Този, който успее да привлече най-много легиони, предполагам. Въпреки че… Татко, ти не беше ли написал един трактат, че императорът трябва да няма наследници, така че да може да се избере талантлив негов последовател, вместо да се разчита на кръвта?

– Много трактати съм написал – каза Маркус разсеяно, но между него и императрицата проблесна бърз поглед. Паулиний ги погледна въпросително, но императрицата се намеси деликатно.

– Сигурна съм, че ще се появи подходящият кандидат – изрече тя, докато издърпваше палата, върху косата си. – Без съмнение, като избие всичките си съперници. Лека нощ, Паулиний, Маркус. – Тя ги дари с широката си усмивка и се загуби в мрака.

Паулиний сви рамене, все още замислен, когато резето на вратата щракна. Неговите преторианци също щяха да са фактор, също както всеки от легионите. Като главнокомандващ личната армия на императора подкрепата на Паулиний щеше да е безценна за всеки, който иска да се домогне до трона. Ужасяваща мисъл

– Сабина, ти ли си? – Маркус се отправи към вратата с усмивка за добре дошла, но Паулиний видя как баща му бързо скри допълнителните чаши. – Защо си още будна?

– Чух гласове долу.

Дребна и спретната в бялата си нощница, Сабина прокара пръст на босия си крак по извивката на една змия, направена в мозайката на пода.

– Линий спореше с мен за "Коментари" на Цицерон – каза спокойно Маркус. – Би трябвало да се справя по-добре с тези неща, но е войник и се учи бавно.

– Чух гласове, освен вашите – продължи тя да очертава с крак змията. – И видях наета носилка през прозореца. Имаш доста интересни гости, татко.

Паулиний отвори уста, но Сабина направи изненадващо зрял жест с ръка.

– Не ми казвай – рече тя и с едва загатната усмивка се насочи обратно към стаята си. – Не искам да знам!

Глава трийсет и трета

96 година след Христа

18 септември

– Пак мамиш! – гласът на императора беше озлобен.

– Просто късмет, цезаре! … – Викс разтърси празните си ръкави, нямаше други зарове.

– Не е късмет! Мошеник!

– Ще отведа момчето от тук, ако ви дразни, цезаре – каза бързо Паулиний.

– Всички евреи са измамници. – Императорът захвърли заровете през стаята. Той беше наредил да облицоват стените с лунен камък, за да е подготвен за този ден, за да може да види всеки, който би могъл да дебне зад него. – Също като Атина. Това дори не е истинското ѝ име. Трябваше да я убия. Трябваше да ви избия всичките. – В очите на императора имаше див, тревожен проблясък, той несъзнателно почесваше челото си. – Ти ли си този, който ще се опита да ме убие днес, Версенжеторикс? В пет часа?

Викс изглеждаше унил.

– Според Несий днешният ден ще донесе смъртта ми. Ти ли си този, който ще я донесе?

Паулиний прочисти гърлото си.

– Та той е просто едно момче, цезаре

– Момчетата могат да убиват! – тросна се Домициан.

Очите му зашариха по мътните сребърни отражения в стаята, предпазливо. Продължаваше да почесва челото си. Паулиний забеляза, че се беше разкървавил, и въпреки всичко не можа да не изпита прилив на състрадание.

– Цезаре… – каза съчувствено той.

Домициан свали ръката си и видя кръв под ноктите си.

– Богове – измънка той, – надявам се, че това е всичката кръв, която ще се пролее днес!

– Аз лично се надявам на още… – промърмори Викс.

– Ох, разкарай го от тук! – изръмжа Домициан.

Викс се втурна навън, преди Паулиний да успее да го сграбчи за ръката. Рамото на момчето почти беше заздравяло след последния двубой в Колизеума и то го потъркваше несъзнателно, докато гледаше зелената свежест на градините. Паулиний размени няколко думи с двама стражи и после отиде при Викс. Те бяха единствените, които се шляеха из коридорите. В деня на предполагаемата си смърт, императорът беше наредил в Домус Августана да останат само преторианци, роби и няколко от императорските любимци. Там, където обикновено мраморните коридори гъмжаха от тоги и жужаха от шушукания, днес можеше да се чуе само шляпането на сандали, докато робите бързаха да си свършат работата, тревожната размяна на пароли при смяна на стражата и самотното плискане на големия фонтан.

– Днес е тихо… – забеляза Викс.

– Ще бъде още по-тихо, ако престанеш да дразниш императора – каза Паулиний. – В такова настроение може да ти отсече главата.

– Той винаги е в настроение за това! – Викс грабна камъче от една урна с цветя и го метна във фонтана. – И все пак се съмнявам, че ще ме убие. Очаква с твърде голямо нетърпение следващия ми двубой.

– А ти? Майка ти каза, че винаги си искал да станеш гладиатор.

– Е, не е точно както си го представях – каза колебливо Викс. – Хората… умират трудно.

Главата на Викс оклюма уморено и Паулиний беше на косъм да каже на момчето, че повече няма да се бие на никаква арена, ако Фортуна им помогне да осъществят плана си тази нощ. Но бяха пазили тайната твърде старателно, че да я издадат сега.

– Горе главата, млади Викс! – Несий мина покрай тях със старите си разръфани сандали, с мътни очи ѝ празно лице, докато си играеше с тънката златна верижка на врата, която някога беше принадлежала на Ганимед. – Всички звезди казват, че императорът ще бъде мъртъв, преди луната да изгрее, а тогава всичките ти неприятности ще свършат!

– Не и той! Той няма да умре днес. – Викс метна още едно камъче гневно. – Той ще умре стар, в хубаво, меко пухено легло с чаша вино в ръка. Кучият син!

– Ти също ще умреш стар – каза Несий безразлично. – Ще караш колесница твърде бързо, защото дори когато си стар военачалник с предан легион, който ще те нарича Версенжеторикс Червения, все още ще обичаш бързите коне и бързите боеве. И ще умреш бързо, макар че ще се задържиш достатъчно дълго, за да могат центурионите ти да се скупчат около теб и да поплачат. Ще има и една жена, която ще скърби за теб, въпреки че няма да може да го покаже. В твоя чест ще бъде издигната арка, а войниците ти ще изпият толкова вино в твоя памет, че ще е достатъчно, за да отнесе като река погребалната ти арка при Плутон. И ще се кълнат, че никога не е живял друг мъж като теб. Как ти се струва тази смърт, млади Версенжеторикс? Не че изобщо ми вярваш, защото ти не вярваш в звездите.

– Ти си превъртял! – измърмори Викс.

– А аз няма ли да получа предсказание? – провикна се Паулиний след Несий, но астрологът вече се беше отдалечил като чезнещо привидение надолу по тихите кънтящи коридори.

 Отидох в къщата на Маркус в последен опит да го убедя да се омъжи повторно за мен – не бях спала с него от години, но си струваше да се опита. Но него го нямаше.

– Отиде в Капитолийската библиотека, домина. Нареди да не позволяваме да...

– Позволявате? – За пет минути острият ми език ги вкара в правия път и ги направи по-покорни; бяха ми се подчинявали като на господарка твърде дълго, че да могат да се отърсят от навика.

Влязох вътре и се метнах кисело на лектуса със сини възглавници в атриума. Затънтена тиха къща. Тук никой никога не си беше правил тайни любовни срещи по ъглите, нито се беше заливал от смях на неприлични шеги, нито дори беше прекалявал с виното. А аз вече не бях господарката на тази затънтена тиха къща. Вече не бях Лепида Полиа, сенаторската съпруга. О, аз се бях изсмяла на това колкото можех: "Наистина, толкова ми беше дотегнал отегчителният стар Маркус, че не можете да си представите! ", но хората започнаха да шушукат за това колко бързо Маркус ме е изхвърлил след тринайсетгодишен брак, и то толкова скоро след като Домициан също ме е изхвърлил. Маркус не ме беше обвинил в прелюбодейство – държах устата си затворена за Паулиний и засега Маркус беше удържал на думата си, – но всички онези дебели римски матрони, които завиждаха на успеха ми, се възползваха от всяка възможност да си шушукат. И един-двама от любовниците ми се бяха оказали необяснимо заети през последните седмици. Притесняваха се, че си търся нов съпруг.