Господарката на Рим

– Съвсем не, Лепида. – Ковчежникът отново се усмихна презрително, този път съвсем открито. – Тя е, как да се изразя, по-нова Стомахът ми се сви, сякаш ме беше ударил с юмрук там. О, богове, как можах да изгубя императора?! Само преди седмица и половина подхвърлях намеци, че ще напусна Маркус, и мечтаех да стана императрица. Ковчежникът направо ме изгони:

– Стражите ще ви съпроводят обратно, Лепида!

В последната минута се разбра, че Паулиний трябваше да остане: "Императорът се нуждае от услугите ви", така че Траян предложи да помогне, за да заведем Сабина у дома.

– Аз ще я нося – каза енергично той и пое отпуснатото ѝ тяло от ръцете на Паулиний. – Лекичка е като перце, а и бездруго, според майка ми, тя ми се пада някаква четвърта братовчедка или нещо подобно. Къде е носилката?

Той със сила си проправи път сред тълпата, надолу по мраморните стълби, навън през една от задните арки. Маркус и Калпурния го следваха с признателност, а Лепида се цупеше най-отзад. Тя се бе върнала от императорската ложа с много пребледняло лице и Маркус се въздържаше да я дразни. Усойниците, дори и след като им се изтегли отровата, все още могат да хапят. Но трябваше да полага усилия, за да не се усмихне. Мисли за нещо сериозно, каза си строго той. Погребения. Съвещания по бюджета. Последната глава на "Илиадата"

– Опитваш се да ни подведеш, Маркус Норбан – прошепна му на ухо Калпурния. – В очите ти танцуват пламъчета.

– Не е вярно! Увеличени данъци. Долнокачествена поезия. Намаляваща раждаемост Лепида се качи в носилката на семейство Норбан, малката ѝ брадичка бе издадена напред, сякаш предизвикваше някого да посмее да я изгони. Траян сви рамене и просто побутна малкото ѝ, обуто в злато краче, за да направи път на Сабина да мине.

– Сега си ти, Калпурния… Сложи главата на малката в скута си.

Той учтиво изчака Маркус да се настани и скочи вътре, а претъпканата носилка се заклатушка надолу по улицата. Лепида стрелна Траян с отровен поглед. Маркус вече не се стърпя и се усмихна.

Сабина беше бледа и се потеше, но клепките ѝ потрепваха.

– Скоро пристъпът ще мине – каза Траян.

– Знаеш много неща за епилепсията, главнокомандващ Траян. – Маркус наблюдаваше как Траян повдига главата на Сабина.

– Това е болестта, за която се моли всеки войник, сенаторе. Александър Велики я е имал, Юлий Цезар също.

Лепида сбърчи хубавия си нос.

– Тя е позор! Да припада пред приятелките ми като някаква слабоумна, на която ѝ текат лигите.

– Би ли млъкнала? – каза вбесена Калпурния, преди Маркус да успее да промълви и дума.

Траян се изсмя.

– Няма нищо позорно в епилепсията. И не е особено трудно да се излекува. Всъщност… – Подаде глава през завесите на носилката и се провикна на носачите: – Завийте надясно и после продължете нагоре.

– Каква е тази врява? – зачуди се Калпурния.

Сабина изстена, а главата ѝ се мяташе напред-назад. Определено се разнасяше невероятна врява. От този тип, който можеше да се чуе само от два вида тълпи: от триумфална процесия и от страстните любители на игрите. В този случай – и от двете.

Пътят към Домус Августана гъмжеше от крещящи плебеи, които се блъскаха и протягаха ръце към червенозлатната купчина от преторианци в центъра… Към преторианците, които носеха на раменете си Младия Варварин върху импровизираната носилка.

Траян пъргаво изскочи навън и подложи рамото си с доспехи срещу натиска.

– Аз съм главнокомандващ Траян! По служебни дела съм! Направете път, направете път! … Ей, бихте ли се отместили? Да, благодаря, направете път… Един момент, ако обичаш… – каза той на един преторианец и се шмугна до носилката. Маркус можа да чуе добре тренирания му глас дори и над глъчката. – Само искам да поздравя този млад мъж за двубоя!

– Кой си пък ти?

Маркус почти зърна Младия Варварин, вдигнат на носилката, обсипан с цветя като за погребение, видя кръвта, стичаща се надолу по ръката му… Ръце се стрелваха към него и режеха кичури от косата му и парченца от туниката му за сувенири.

– Главнокомандващ Траян! Просто исках да ти кажа, че това беше един превъзходен двубой. – Той потупа нараненото рамо на момчето… силно. – Ако някога ти се прииска работа в легионите.

– Я се разкарай! – изстена Викс и стисна рамото си.

– Отлично, отлично! Продължавай, трибун!

С ръка, покрита с кръв, Траян се втурна обратно към спрялата носилка.

– Какво… – възкликна Маркус, когато той се качи.

– Прясна гладиаторска кръв – Траян намаза устните на Сабина с аления си пръст. – Доказано лекува епилепсия, безотказно. Всеки войник го знае!

– Няма да допусна дъщеря ми да пие кръв!

– Знам, знам. Варварско е… – Траян размаза останалата част от кръвта по слепоочията и челото ѝ. – Но действа!

Лепида потрепери.

– Ако някой изцапа туниката ми с кръв Очите на Сабина потрепнаха и се отвориха.

– О! – прошепна тя.

– Как се чувстваш? – сложи ръка върху челото ѝ Калпурния.

– Главата ме боли – отвърна Сабина, докато се изправяше. – Той умря ли?

– Кой дали е умрял, скъпа? – взе ръката ѝ Маркус.

– Момчето.

– Не, ругае като центурион! – каза развеселен Траян и погледна към Маркус. – Виждаш ли?

– Той ще се оправи, нали? – продължи Сабина.

– Остави главицата си да почива, мъниче, той няма да умре!

– Уф… – прозя се Лепида и дръпна полите си настрана. – Толкова много страсти за някакъв плъх от сметището.

– Знаеш ли – каза Траян, – мисля, че все пак тази носилка е малко пренаселена Той се наведе, сграбчи Лепида през кръста и я пусна навън на пътя.

– Продължавайте – провикна се на носачите. – Тя вече не ви е господарка!

Носачите се ухилиха и продължиха в тръс два пъти по-бързо. Маркус чу как Лепида крещи след тях и се изсмя с глас, докато гледаше замислено Траян.

– Младежо – каза той, – стилът ти ми допада!

– И на мен – засмя се Сабина.

Когато носилката стигна до къщата на Норбан, тя се затича по стълбите, като оставаше само да започне да прескача стъпала.

– Оставете кръвта да престои – посъветва Траян. – Може да я използвате, за да гони нежелани гости Калпурния се загледа след Сабина.

– Мислиш ли, че някога пак ще получи пристъп?

– Разбира се – каза Маркус. – Гладиаторската кръв не е лекарство, а суеверие на простолюдието. Ще получи нов пристъп още другата седмица.

Но това не се случи. Всъщност мина много дълго време, преди да получи нов гърч, и то при съвсем различни обстоятелства.

– Мисля си кой ли ще бъде следващият император? – Теа зададе въпроса лениво, докато се опитваха да подредят столовете си и бокалите с вино. – Когато Домициан си отиде?

– Някой подходящ сенатор с побеляла брада – сви рамене Паулиний. – Сенатор Нерва, може би – добро потекло, забележителен списък с постижения, честен… Някои други също могат да се опитат да заемат мястото.

– Това едва ли е въпрос, който трябва да се дискутира пред роби – намеси се императрицата, хвърляйки поглед на Ариус и Теа.

– Точно така – съгласи се Ариус, – пред нас, които се надяваме целия Рим и всичко заедно с него да се провали вдън земя!

– Веднага щом си вземем Викс… – Теа потри челото си, а Ариус успокоително погали врата ѝ. Тя обърна буза към дланта му, а Паулиний извърна поглед, докато непохватно събираше шепа черно грозде от една сребърна купа на масата. Начинът, по който тя доверчиво беше склонила главата си, му напомни за Юлия.

Конспираторите се разпръснаха и оставиха Маркус да загаси лампите. Императрицата се пресегна за палата си, Ариус и Теа се плъзнаха навън под ръка като сенки, а Паулиний се зае да помага на баща си с прикриването на доказателствата, че някой друг, освен тях е бил там. Денят вече почти беше настъпил, беше се приближил бавно и мъчително като кошмар, но все пак сравнително бързо: денят, когато щяха да убият императора. Събитието тегнеше над него толкова значимо и застрашително, че Паулиний нито за миг не се беше замислил какво ще стане след това.