Господарката на Рим

– Един, ъъъ, един извънреден двубой за удоволствие на нашия император! – най-сетне оповести той с отекващия си глас, който се разнесе към претъпканите трибуни. – Галът срещу, ъъъ, момчето.

Галът пристъпи към Викс, а пясъкът под краката му изскърца под тежестта му. Той хвърли невярващ поглед към противника си, а аз се изсмях на вцепененото изражение върху лицето на Викс.

– Не си толкова наперен сега, а? – провикнах се надолу към него.

– Аве, цезар! – поздрави галът с твърда като камък ръка нагоре, към императорската ложа.

Императорът погледна към Викс.

– А ти имаш ли нещо да кажеш, гладиаторе?

Викс се метна напред и заби ножа дълбоко в коляното на гала.

Галът изкрещя. Викс изтръгна обратно острието и се измъкна тичешком встрани.

Стомахът на Ариус се сви и се надигна нагоре в гърлото му. Смразяваща пот се стече по гръбнака му, а миризмите на арената го удариха като плесница: страх, пот, желязо, разровен пясък, дъхът на разложена плът от устите на лъвовете, петната от засъхнала кръв… Щеше да се събуди всеки миг – щеше да се събуди и щеше да е там, прострян върху пясъка на арената в очакване противникът да нанесе удара си.

Но не беше той.

Беше Викс.

Първият яростен удар на гала профуча през косата на Викс. Той се претърколи, за да избегне следващата маневра, и се отдръпна навреме от един коварен удар. Извитото острие на гала разпра туниката му. Теа изстена, а ръката на Ариус стисна по-здраво нейната, докато дланите им не се сраснаха.

Спомни си упражненията, Викс! Ариус почувства как ужасът се загнезди някъде в гърдите му като твърд леден къс, но не смееше да му позволи да се разтопи. Той насочваше всичките си мисли и цялата си воля към малкото червено петно на арената, за да запази спокойствие, сякаш това беше поредната тренировка сред лозята. Спомни си на какво съм те учил! Защото тук няма милост към начинаещите, Викс, няма повторение, след като веднъж сбъркаш нещо! Ще трябва да го убиеш!

Викс падна на едно коляно на пясъка. Подпираше треперещото си тяло с ръката, в която държеше ножа. Галът пристъпи напред, като влачеше ранения си крак и вдигна високо блестящия се меч.

Теа отново изстена.

Убий го! Ариус изпрати мисълта към сина си. Не това искаше – да превърне сина си в убиец на тринайсет, – но това беше Колизеумът и тук правилата бяха различни! Убий го, Викс! Намери начин!

Викс метна шепа пясък в очите на гала. Галът нададе рев и отстъпи назад заслепен. Викс се шмугна зад щита му и го прободе.

Ариус замръзна. Колизеумът зачака.

Когато Викс изпълзя изпод неподвижното тяло на гала, те започнаха да ръкопляскат. Когато се изправи на крака, те ликуваха. Когато взе ножа си и избърса кръвта от лицето си с трепереща ръка, те ревяха. Ревяха в продължение на двайсет минути, обсипвайки го с розови листенца и сребърни монети. Както бяха правили някога за Ариус!

Преторианците изведоха Викс от арената, повдигнаха го на рамене, поливаха чорлавата му коса с вино и го потупваха по гърба. Викс почти не забелязваше нищо. Той зяпаше наоколо с празни замъглени очи, докато го водеха нагоре към императорската ложа… А Ариус си припомни първото си убийство сред това оглушително ликуване.

Не е както си го представяше, нали, сине?!

– Представям ви Версенжеторикс! – императорът хвана ръката на Викс и я вдигна високо, с което предизвика нова вълна от овации. Гласът на Домициан се издигна над крясъците, тропота, аплодисментите и достигна чак до последния ред зрители по трибуните над арената. – Версенжеторикс, син на Варварина!

Когато се върнаха обратно в наетата си стаичка, Теа се отпусна безжизнена в ръцете на Ариус. Той с благодарност се прилепи към напрегнатото ѝ тяло и затвори очи, заровил лице в косата ѝ. Не можеше да избяга от образите, образи, които оставяха привкус на ужас в устата му: Викс се препъва и пада, Викс се изправя и скача, Викс убива човек за пръв път Скрит зад чувството на ужас, демонът тихомълком разчленяваше тялото на императора, крайник по крайник

– Ще трябва да го убием!

Внезапният дрезгав глас го стресна, толкова не приличаше на гласа на Теа, че му отне време да го възприеме.

– Императора ли?

Разбира се, че императора. Демонът замърка доволно в знак на съгласие.

– Той го направи, за да си го върне на мен! – Теа гледаше пред себе си с невиждащи очи. – Той знаеше, че ще съм там! Ще хвърля Викс обратно на арената, докато не умре! А той ще умре! Може и да си го тренирал, но той все още е дете

– Да.

– И дори да успеем да го измъкнем от лапите му, Домициан ще ни намери! Където и да избягаме!

– Да.

– Значи трябва да умре! Само това можем да направим!

– Аз ще го убия – каза Ариус доста спокойно. – А ти и Викс ще избягате от Рим.

Ариус искаше да живее, но ако това беше единственият начин

– Не! – За пръв път тялото ѝ потрепери. – Не!

– Но

– Казах не! – Тя се извъртя в ръцете му, взе лицето му в дланите си. – Познавам един човек… ще отидем при него. Той ще измисли нещо.

– Теа Тя притисна страстно тялото си към неговото и вече нямаше за какво да спорят.

– Какво те безпокои, Паулиний? – попита Маркус веднага щом вратата на библиотеката се затвори зад сина му.

Сабина се държа много уравновесено по време на първите си игри, не плака, не трепна при кръвопролитията, но неочаквано получи гърч в носилката по пътя обратно и сега Калпурния се грижеше за нея. Маркус щеше да го направи сам, ако синът му не беше влязъл неочаквано в атриума.

– Паулиний? – учуди се Маркус. – Мислех, че трябва да си в двореца

– Императорът ми нареди да прибера Викс обратно – ръцете на Паулиний подскачаха нервно от двете му страни.

– Момчето ли? – Маркус направи гримаса. – Вече и деца започнаха да се бият в Колизеума. Варварщина!

– О, на момчето нищо му няма… – сепна се Паулиний. – Трепери, старае се да не се разплаче. Каза, че ще ме убие, ако му се смея. А на мен изобщо не ми е до смях.

Очите на Паулиний се плъзнаха по езерцето на пода на атриума, по колоните, подпиращи покрива. Маркус се загледа за миг в него.

– Може би е по-добре да дойдеш в кабинета ми, Паулиний

– Да – каза Паулиний бързо. – Трябва да говоря с теб. Трябва ми съвет.

– Какво има?

Паулиний направи тържествена пауза.

– Татко… – Той закова погледа си върху стената над рамото на Маркус и каза с тона на легионер, който дава рапорт: – Стигнах до заключението, че император Домициан е неподходящ за длъжността, която заема!

Маркус примигна и седна на най-близкия стол.

– Да, продължавай!

– Той изпрати в изгнание племенницата си Флавия Домицила и екзекутира съпруга и децата ѝ без никаква основателна причина. – Погледът му бе все още неподвижно закован в стената. – Имам причини да смятам, че е виновен за измъчването на любовницата си Атина и племенницата си Юлия. Юлия той… Също я уби без основание. Смятам, че е чудовище!

– Може би – каза меко Маркус, – но дали е добър император, или не?

– Едно чудовище не може да бъде

– Разбира се, че едно чудовище може да бъде добър император, Паулиний. От личните навици на Домициан може и да има много какво да се желае, но няма никакво съмнение, че е добър администратор, изтънчен юрист и способен военачалник. Радваме се на стабилност под неговата власт. Стабилност и скучни мирни неща като балансирана икономика и исторически ниска корупция. – Маркус въртеше едно перо за писане в ръцете си. – Може и да си твърде млад, че да помниш годината на Четиримата императори, Паулиний, но мнозина, които я помнят, с удоволствие биха изтърпели известна доза чудовищност за сметка на стабилността.

– Аз не съм от тях! – Паулиний го погледна право в очите. – Смятам, че Домициан трябва да бъде отстранен!

Маркус си помисли колко ли болезнени, кървави следи оставят тези думи в сърцето на сина му.