Господарката на Рим

Дори и ако по някакъв начин успеехме да измъкнем Викс, къде можехме да избягаме, че Домициан да не ни открие?

Светлата утрин малко помръкна.

Ръката на Ариус хвана моята.

– Хайде да тръгваме!

За пръв път откакто се бяхме върнали в Рим, се отправихме към Колизеума.

 Направо да ти се догади от начина, по който тълпите нададоха рев, когато отрочето на Теа влезе в императорската ложа и помаха.

– Зад мен! – изсъсках му и заканително се наведох към него.

– Разкарай се, краво! – каза безцеремонно хлапакът и се пльосна в краката на Домициан.

Побесняла, аз се настаних от другата му страна. Не само че беше невъзпитано хлапе, но и червената му туника отвратително контрастираше с розовата ми стола и сапфирите. Кимнах на двама роби да се приближат с ветрилата от щраусови пера. По времето на игрите Матралии винаги беше ужасно горещо Домициан се занимаваше с някаква купчина документи и с постоянно навъртащите се наоколо писари, но Викс седеше спокойно и изпиваше до дъно всичко, което му попаднеше.

– Ехааа! … – Той подсвирна с уста при вида на огромната пясъчна шир, която се разкриваше пред императорската ложа. Обикновено беше напрегнат и вдървен като статуя в присъствието на императора, но сега зяпна с уста така възторжено, както всички плебеи по трибуните. – Т'ва да си сянка на императора си имало и хубави страни! Гледката от тук.

– Мислиш ли, че майка ти е там някъде? – каза Домициан, докато сверяваше нещо в един списък и се ровеше сред другите.

– Ня'ам си представа – сви рамене Викс. – К'во ще кажеш да хвърлим едни зарове, цезаре? Парадът при откриването винаги е доста безсмислен С тази игра на зарове Викс вече беше съдрал кожите на императорския ковчежник, на един трибун, на двама мудни благородници от семейство Гракх и на самия император. Сега аз бутнах Викс по рамото в точно подходящия момент и ръката му се отплесна.

– Мамиш! – Императорът грабна заровете, които изпаднаха от ръкава на Викс. – Какво друго да очаквам от един долен плъх от сметището?!

Придворните размениха погледи.

– Какво правят императорите с измамниците? – попитах аз с най-кадифения си глас.

– Измамниците по традиция се хвърлят на лъвовете, Лепида! Дори и младите измамници. Как ще ти се стори това като подарък по случай рождения ти ден, Версенжеторикс? – Лицето на императора беше непроницаемо. – Един танц с лъвовете върху пясъка на величествената арена?

– На тая игра не играя, цезаре, благодаря – отвърна Викс неспокойно.

– Измамник – казах аз, милвайки думата. – Измамник.

– А ето и как да мамиш, за да си непобедим! – Викс извади отнякъде ласкателна усмивка. – Покриваш фалшивия зар с дланта си, – ето така… – демонстрира той с ловко движение. – Видя ли?

Императорът се вторачи мълчаливо в него още за миг, а после се усмихна широко.

– Покажи пак!

– Ето така. – Той нагласи ръката на императора. – Не, не, цезаре… Ето така… О, богове, бавен си Те продължиха играта на зарове по време на сутрешния лов на зверове и на обедните екзекуции. Седях нацупена.

– Следват гладиаторите, Господарю и Бог наш – любимата ви част!

Домициан остави заровете настрана и се наведе напред. На пясъка един африканец и един тракиец загряваха за първия си бой.

– Африканецът – каза Домициан. – Той ще победи.

– Нашият Господар и Бог има толкова набито око – измърморих аз и вълна на одобрение пробяга из ложата.

– Не – каза Викс, – този африканец е тромав. Спъна се в мрежата си още докато влизаше през портата. Аз съм за тракиеца.

– Наистина ли?

– Ти пък какво разбираш! – сопнах се аз на Викс.

Но те двамата подпряха с длани брадичките си и се вторачиха в арената, като напълно ме забравиха. В този момент не бяха врагове, не бяха дори пленник и господар. Просто – двама любители на игрите.

Тракиецът победи африканеца и после излязоха двама нумидийци[25], а после и двама гали.

ЛепидаНяколко добри двубоя, не че аз успях да им се насладя. Обикновено доста ми харесваха добрите енергични кръвопролития, но при положение, че императорът ме игнорираше заради това вулгарно, мизерно изчадие

– Определено имаш око за тези неща, млади Версенжеторикс – каза Домициан. – Как разбра, че македонецът ще изгуби?

– Махмурлук. Забеляза ли как не можеше да гледа към светлината? – Викс налапа цяла шепа пресни смокини и започна да ги дъвче лакомо. Победителите уморено се запътиха към Портата на живота, а загубилите бяха извлечени от робите. – Гледай за борци като онзи гал, който отсече ръката на гърка, цезаре! Жилави и коварни!

– Наистина ли? – измънках аз, като се възползвах от шанса. – Кой те научи на това?

– Баща ми! – хвана се той в капана. – Той беше най-добрият! Правилата не важаха за него, можеше да излезе на арената и препил, но пак да… – и изведнъж спря.

– Значи баща ти е бил гладиатор? – облегна се назад Домициан. – Колко интересно. Допускам, че твоята майка ти е казала, че това е бил благородният Варварин. Колко романтично, великият гладиатор оставя потънало в забвение поколение след себе си

– Хей! – Викс се нахвърли срещу него. – Варварина наистина беше мой баща!

Излегналите се придворни се засмяха сподавено.

– Много правдоподобно! – прошепна някой. – Това дете е лъжливо малко изчадие!

И аз се засмях.

– Може би все пак не е чак такава лъжа – императорът остави чашата си с вино. – Има известна груба прилика. Срещал съм Варварина веднъж или два пъти, а аз никога не забравям лица. Това, което се чудя, е как изобщо ти си го виждал?

– След като избягах от Брундизиум… – Усетих как Викс неспокойно се разшава на мраморното стъпало. – Тогава ме научи на някои неща.

– От там ли е това умение с ножовете? – Императорът се вгледа в белега от зарасналата рана на крака си. – Ти искаш ли да бъдеш гладиатор, Версенжеторикс?

– Ннне

– Лъжец – каза Домициан благо.

– Лъжец, а също и измамник! – вметнах аз.

– Не се меси, крава такава! – хвърли ми злобен поглед синът на Варварина и изпъчи гърдите си, като погледна императора право в очите. – Да, искам да бъда гладиатор! Като баща ми! Само дето баща ми мразеше игрите! Мразеше ги като отрова, а вижте колко добър беше. Така че аз ще бъда по-добър от него, щото ги обичам! Твоя е вината, цезаре! Баща ми беше твоя вина, защото го изкара на арената. И аз съм твоя вина, защото твоя кръв пролях за първи път!

Пот се стичаше по лицето му и аз усещах как трепери, облегнат на дръжката на стола ми. Но тогава се появи онази негова налудничава усмивка, която се разтягаше дотолкова, че почти стигаше до ушите му. Зачудих се дали Домициан ще го убие лично. Надявах се. Една кама в корема щеше добре да се отрази на малкото нищожество, въпреки че ако кръвта му опръскаше чисто новата ми розова стола Домициан можеше да се движи светкавично, когато поискаше… С едно движение скочи, сграбчи Викс за тогата на гърдите му и го изхвърли на арената през перилата, сякаш беше кукла!

Той се приземи върху парещия пясък. Чувах въздуха да свисти в дробовете му, когато се изправи задъхан. Публиката зажужа като кошер.

– Върнете гала! – нареди хладно императорът на пазачите на арената. – Онзи подвижен и чевръст гал, който отсече ръката на гърка!

Викс се изправи бързо и започна да се оглежда свирепо около себе си. Аз се приведох напред. Е, това вече беше друго нещо!

Императорът хвърли собствената си кама в краката на Викс.

– Време е да се докажеш, млади Ариус!

– Меч! – Момчето вдигна парализирания си поглед към ложата. – Поне ми дай меч!

Домициан се замисли.

– Господарю и Бог наш – промълвих аз, – с кама ще бъде много по-забавно.

– Правилно… – Той се облегна назад.

Жуженето на тълпата беше прераснало в рев. Говорителят на игрите погледна от Викс към императора и обратно и после започна да се рови из списъка със срещите, за да измисли как да нарече това неочаквано събитие.

25

Нумидия – древно берберско царство, римска провинция. – Б.ред.