Господарката на Рим

Разтреперано, момчето се поклони.

– Последният от семейството – продължи императорът. – Брат му е мъртъв, баща му е мъртъв, майка му е почти мъртва. Каква ли ще е съдбата му? Ще спасиш ли и него?

Гласът ѝ беше благ и спокоен:

– Ако мога

– Да, но можеш ли? Това е въпросът. Какво би дала, за да спасиш това момче?

– Живота си.

– Но ти вече го даде, нали? За майка му. Какво би могла да дадеш за него?

Момчето местеше поглед от чичо си към леля си и обратно, стон се надигаше дълбоко в гърлото му. Викс стоеше вкаменен в ъгъла си. Паулиний не се осмеляваше да издаде и звук.

– Какво искаш, чичо? – попита съвсем тихо Юлия. – Това е истинският въпрос.

Домициан се засмя с онзи открит, очарователен смях, който толкова рядко си позволяваше.

– Разбира се, че това е въпросът! – каза той развеселен. – Винаги това е въпросът. И за теб винаги ще бъде. Защото затова си изпратена на тази земя, Юлия. За да ме удовлетворяваш! И ако го направиш пак сега и обещаеш да продължаваш да го правиш до края на живота си, тогава ще пусна момчето да си отиде

– О, чичо – каза Юлия някак тъжно, – не мисля, че има нещо на този свят, което може наистина да те удовлетвори!

Паулиний примигна. Синът на Флавия отвори уста в приглушен вик.

– Всъщност си права – призна Домициан. – Винаги си ме разбирала по-добре от всички други, Юлия!

Паулиний все още бе изненадан. Дори и целият настръхнал, той все още беше изненадан… когато Домициан извади камата си и я заби в корема на сина на Флавия!

Устата на момчето се отвори безмълвно. То се свлече – бавно, както се стори на Паулиний. Толкова бавно За един ужасяващ миг всички останаха замръзнали по местата си. Паулиний, с ръце протегнати напред, за да предотвратят фаталния удар. Момчето, притиснало разпорения си корем, простряно на пода, с бликаща по мозайката кръв. Императорът, който безсмислено бършеше ръце в туниката си и оставяше червени размазани петна върху нея. Викс, замръзнал в ъгъла. Юлия, неподвижна като статуя на богинята си. Тогава богинята се превърна отново от мрамор в плът и кръв и проговори.

– Паулиний – каза Юлия доста спокойно. – Изведи момчето. Викс, ти ще му помогнеш!

Префектът и Викс се движеха като в сън.

– Да – каза Домициан, без да се обръща към никого конкретно, и пусна камата. – Да, това е то… Юлия… – Той се нахвърли върху племенницата си, раздирайки воала на раменете ѝ.

Паулиний понечи да се обърне назад, но Юлия долови погледа му зад рамото на чичо си и очите ѝ бяха толкова строги и непреклонни, че той се извърна и продължи да влачи стенещия син на Флавия навън, към преддверието на императорската спалня.

– Тя може да се грижи сама за себе си – сопна му се Викс. – Помогни ми! – Около ръката му имаше увито нещо, с което се опитваше да притисне зейналия разрез в корема на момчето. Воала на Юлия, той държеше воала на Юлия.

От спалнята Паулиний чу гърлени звуци. Но от Юлия – нищо. Надигна се и се втурна назад, но стражите го спряха.

– Да не искаш да намериш смъртта си, префекте? – изръмжа пазачът. – Остави го да прави каквото иска!

Паулиний някак се озова коленичил до умиращия наследник в опит да напипа пулса му. Кръвта шуртеше на тласъци, плътна, почти черна. Пръстите на Викс бяха обагрени от нея.

– Той умира! – каза Паулиний, вцепенен от ужас. – Той със сигурност ще умре!

– Ще ми помогнеш ли, префекте? – Викс ругаеше ли ругаеше, но продължаваше да притиска тампона от воала върху раната.

Ниски мъчителни пъшкания идваха от спалнята, съответстващи повече на разгонено животно, отколкото на император. Нито звук от Юстина. Паулиний почувства как в гърлото му се надигна плач и заседна там като треска. През съзнанието му премина мисъл, низка и ужасна: Може би, ако я обладае, ще пожали живота ѝ.

Синът на Флавия изстена. Като обезумял, Викс натисна с цялата тежест на тялото си тампона от воала, туниката и коленете му бяха в кървави съсиреци. Един лепкав клепач потрепна едва-едва. Робите бяха започнали да се събират, зяпнали с широко отворени очи, и Паулиний ги засипа с ругатни. Те се пръснаха.

Синът на Флавия изпъшка, ръцете му се протегнаха боязливо към корема. Викс го притисна по-силно.

Две детски флавиевски очи се отвориха и се вгледаха в тези на Викс, пламтящи от болка.

Коленичил сред локва кръв, Паулиний усети, че настръхва от ужас.

– Кучка! – чу той неясно откъм спалнята. Гласът на императора, плътен и злостен. – Опита се да ме скопиш! Кучка! … Махай се от тук!

Стражите отвън размениха погледи.

– Чухте го! – сопна им се Паулиний, преплитайки крака и почти падна, нахълтвайки в спалнята. Той обхвана всичко с един-единствен поглед: императорът лежеше изнемощял, почти изпаднал от леглото, а Юлия кротко се загръщаше в бялата си роба.

– Отведете я! – викна императорът и цялото му тяло се разтресе. – О, богове, просто я отведете!

Паулиний поведе Юлия с треперещи ръце, но нейните собствени крачки, докато излизаше от спалнята, бяха непоколебими. Той я преведе през кръвта, покрай Викс, който сега помагаше на сина на Флавия да седне.

– Стражите ще ме отведат – каза тя. – Помогни на Викс за племенника ми, Паулиний! Той се нуждае от помощта ти, за да се измъкне от двореца.

– Той няма да оцелее… Разпорен е и изкормен почти напълно

– Така ли?

Викс плъзна ръката си под мишниците на приятеля си и го издърпа, за да се изправи. Погледна нагоре, изморен, а Юлия му кимна сърдечно. Очите ѝ, в които се отразяваше сиянието от лампите, не изглеждаха напълно човешки

– Предай поздравите ми на майка си, Версенжеторикс – каза тя, а после стражите я отведоха. Но те я хванаха за ръкавите, вместо за голите китки, сякаш се страхуваха, че ще се опарят. Зад нея по мозайката останаха малки кървави стъпки.

– Трябва да го махнем от тук. – Викс изправи сина на Флавия на крака. Той хленчеше, но определено не умираше. Все още притискаше воала на Юлия към корема си, сега по-скоро червен, отколкото бял.

– Допусках го – измърмори Паулиний. – Всъщност не видях императора наистина да го изкормва… не може да...

– Да не вземеш да припаднеш! – каза Викс с отвращение.

Паулиний усети как в него се надига смях, огромни истерични вълни от смях. Искаше да се смее, докато умре. Но се приближаваха още пазачи, любопитни придворни и зяпнали роби. С непохватни движения той свали червения си преториански плащ и уви с него сина на Флавия. Викс преметна единия край върху лицето му.

– Погрижете се за императора – нареди Паулиний на стражите. – Повикайте лекаря му. Аз ще се погрижа за момчето.

– Префекте, къде го водите?

– Императорска заповед! – каза хладнокръвно Паулиний. – Специална заповед!

Пазачите незабавно сведоха погледи.

– Как се чувстваш? – прошепна Викс на момчето, докато го измъкваха от коридора и от бързо растящата тълпа от зяпачи.

– Ами… ами… странно е… не знам. – Момчето беше на крачка да се разплаче.

Под наметалото Паулиний повдигна воала на Юлия. Отдолу имаше дълъг плитък разрез, кървящ леко. Не кървавата рана, която Паулиний беше очаквал.

– Предполагам, че изродът е пропуснал – сви рамене Викс. – Имаш късмет!

Късмет? Паулиний не искаше да мисли Като стигнаха до външната порта, Викс се обърна и тръгна обратно, а Паулиний пое сина на Флавия.

– Какво ще правиш с мен? – попита задъхано младият наследник.

Ще кажа на императора, че си мъртъв, помисли си Паулиний. И че съм се отървал от тялото тихомълком.

– Не мърдай – скара му се той и пришпори коня си с момчето, превито на седлото пред него. Лек галоп към къщата на баща му сред падащия здрач, отчаяни опити да обясни случилото се; но за негова изненада на баща му бяха достатъчни едва няколко думи.

– Добра постъпка! – беше всичко, което му каза, и за по-малко от секунда вече бе отпратил всички роби, а раненото момче беше бързо отнесено вътре.

– Императорът… – Езикът на Паулиний беше като от олово. – Императорът не бива да разбере, че ти...