Господарката на Рим

Ариус вървеше направо през лозята и разчистваше клоните от пътя ми, не от любезност, а защото щях да го забавя, ако сама трябваше да си проправям път. Така се държеше с мен, откакто беше видял странните ми натъртвания и откакто се бях отдръпнала от него. Тих. Студен. Не се опита да ме докосне отново.

С черните искри, които пак се бяха появили в очите му, аз не исках да ме докосва.

Кучето излая пискливо, когато оранжевите езици на пламъците започнаха да озаряват небето от покрива на вилата. Хванах с ръка муцунката му и последвах едрия гръб на Ариус, който се беше насочил право към Рим.

Към нашия син.

Глава двайсет и девета

 Юстина извърна глава от малкото прозорче на усойната си килия.

– Защо, Паулиний? Мисля, че за първи път ми крещиш.

– Да ти крещя?! – изкрещя той. – да ти крещя?! Историята е плъзнала из целия град! Весталката, която се е изправила пред преторианците и е дарила с милосърдието на богинята си.– Тя го гледаше спокойно. Безумният му гняв се стопи.

– Юстина… Не знам какво ще направи, Юстина?

– Шшшт. Сега всичко е в ръцете на Веста! – Тя се усмихна с едва доловима усмивка, потрепваща в ъглите на устните ѝ, и дръпна воала върху лицето си. – Заведи ме при него!

Той остана за миг с поглед, прикован в нея, и се опита да открие очите ѝ зад бариерата от розова коприна. Девиците весталки, спомни си той, забулват лицата си само в един случай.

При жертвоприношение.

– Така – каза Домициан, – значи това е весталката. Той седеше на писалището си пред купчина с петиции, карти и писма, а синът на Теа седеше в краката му, както винаги напоследък. Момчето кимаше; самият Домициан изглеждаше сънлив, развеселен и съвсем не се интересуваше от предатели след дългия ден, прекаран в работа. Паулиний почувства моментен проблясък на надежда.

Тогава Юстина дръпна воала си. Свали целия атрибут на весталка, като разтърси главата си и разпусна хубавата си светлоруса коса. Усмихна се на императора.

– Здравей, чичо!

За миг настана тишина, толкова плътна тишина, че Паулиний си помисли, че никога вече няма да чуе звук. Викс отвори очи и обърна озадачен поглед към весталката. Паулиний направи същото, търсейки момичето, което обичаше. Вместо него откри една непозната. Видя дръзкия флавиевски нос, очертан от светлината на лампата; чупливата флавиевска коса, която беше виждал изваяна от мрамор, сега се спускаше на къдрици по врата върху весталската роба; тъмните флавиевски очи, загадъчни като на Домициан.

Погребан дълбоко спомен изплува на повърхността: една малка магьосница, която развяваше знамената в детските им игри.

– Аз те познавам – беше ѝ казал той веднъж – много преди да те срещна.

– Юлия? – обърна се той към дъщерята на император Тит, внучка на император Веспасиан, племенница и според някои любовница на император Домициан: Юлия Флавия от императорската и божествена династия на Флавиите.

А аз ѝ предложих да се омъжи за мен, помисли си глуповато той.

– Юлия… – повтори като ехо императорът.

Изражението на лицето му беше толкова особено, толкова сложно, че Паулиний знаеше – няма да може да го разчете и за хиляда години.

Но се страхуваше от него.

– Цезаре – каза бързо той, – съжалявам, че допуснах тази натрапница при теб. Ще я отстраня и ще се справя с нея, както заслужава да се...

– Не – каза разсеяно императорът, поглъщайки племенницата си с поглед. – Не е натрапница. Кажи ми, Паулиний – ти знаеше ли?

Устата му пресъхна.

– Не – каза Юстина – Юлия, – той не подозираше нищо.

– Това обяснява много неща… – все още със същия замислен тон рече императорът. – Защо например избра да дадеш прошка на тази безполезна Флавия. Прошката е невалидна, разбира се. Тъй като само девиците весталки могат да отменят императорската смъртна присъда, а ти – ти си далеч от девица.

Невероятно, но тя се усмихна. И отново се превърна в Юстина, вместо в някаква загадъчна патрицианка от Флавиевия род.

– Да, но ако ти престъпиш моето толкова публично опрощение, хората ще искат обяснение. Какво ще им кажеш?

– Един император не дължи на никого обяснения за постъпките си!

– Но ти вече петнайсет години даваш обяснения, за да се измъкнеш от сянката на баща ми, която виси над теб!

Неспокойно движение.

– И къде беше през всичките тези години, Юлия?

Паулиний отвори уста и установи, че самият той отчаяно очаква отговора. Затвори я.

– В Храма на Веста. Там, където винаги съм искала да отида. Трябваше първо да умра, преди да отида там

– Хората говорят, че си чакала дете

– Нямаше дете. Опитах се да се пробода, но… – усмивка озари лицето ѝ – Веста не искаше да умирам все още. Затова отидох при нея. Тя явно нямаше нищо против липсата на девственост.

– Някой ти е помогнал да избягаш! – отсече Домициан.

– Върховната жрица весталка, която вече е мъртва. И още един-двама, които няма да назова.

Дълга пауза.

– Аз все още мога да убия Флавия, нали знаеш – рязко каза той. – Замених екзекуцията с изгнание, но тя още утре заминава за Пандатерия[23]. Знаеш ли какво е това? Малка гола скала насред океана. Доста жени от императорски произход са намерили смъртта си там, една или две от тях дори носеха твоето име. Кой знае дали още една августейша изгнаница няма да падне от тази скала и да си счупи врата?

– Хората ще разберат. Ще повярват на най-лошото, защото, чичо, те не те харесват особено.

Викс се сви на пода като кученце и изпръхтя леко. Домициан го прониза с острия си поглед, преди да обърне очи към племенницата си.

– Значи не ме харесват?! И ти мислиш, че страдам особено от това?

Гласът ѝ стана по-дълбок и плътен, имитирайки неговия:

– Точно така!

Преди Паулиний да успее да примигне, Домициан беше впил ръцете си в шията на племенницата си. На Паулиний и на още двама стражи им коства усилие да го откъснат от нея… Викс се възползва от възможността да се шмугне в най-далечния ъгъл на стаята, на сигурно място, далеч от суматохата.

– Завържете я – сопна се императорът на пазачите, дишайки на пресекулки. – Завържете я. Веднага! – Той нададе рев, когато се поколебаха да посегнат на августейшата му роднина… на весталка… на каквато и да беше. Паулиний се обърна, за да не гледа Юлия с червени отпечатъци от пръсти върху шията, която кротко подаде китките си.

– Цезаре – обърна се той към Домициан. – Цезаре, моля те!– Флавиевският глас беше по-силен от собствения му:

– Стражи! Задръжте префект Норбан!

Преторианците го сграбчиха за лактите. Паулиний освободи едната си ръка и я протегна към императора.

– Цезаре, някога молил ли съм те за нещо?

Домициан спря. В свирепия поглед просветна за миг чистота и любов.

– Не – отвърна, като потупа Паулиний по ръката. – Не. Никога. Сега мълчи!

Той се извърна и се доближи към Юлия, докосна косата ѝ, където изящните светли златни кичури се разпиляваха по раменете ѝ като воал на весталка.

– Имам кичур от тази коса в личната си спалня – разсъждаваше на глас той. – Стои точно до урната с пепелта от тленните ти останки. Макар да допускам, че това не са наистина тленните ти останки, нали? Само косата е истинска… Ти пожертва живота си за своята полусестра, Юлия. Струваше ли си?

– Такава беше волята на богинята ми!

– Би ли го направила отново?

– Разбира се!

– Тогава ще ти дам тази възможност, искаш ли? Пазачи!

Даде им заповед на ухо. Паулиний извърна поглед. Не можеше да понесе да погледне Флавия. Но не Флавия избутаха пазачите в стаята, а втория ѝ син. Блед, окован във вериги, измършавял, в отчаяни опити да запази храброто си изражение. Последният наследник на дома на Флавиите. Точно на възрастта на Викс. От ъгъла очите на Викс заблестяха.

– Синът на Флавия Домицила – напълно излишно оповести Домициан. – Поклони се на леля си Юлия, момче!

23

Остров Пандатерия (1.75 кв км.) в Тиренско море (съвр. Вентотен, Италия) между Рим и Неапол. Бил е място на заточение на римлянки от благородни семейства. – Б.ред.