Искам точно теб

— Нейт Арчибалд — повтори Фран. — Всички бяхме влюбени в него — изсмя се дрезгаво тя, — особено Форест.

— Млъквай! — викна Форест отново.

Стомахът на Блеър се обърна. Сега унгарците се пробваха на Еминем. На, на, на, на, на. На, на, на, на, на, рапираха дразнещо те. Тя избута питието си.

— Нейт е приет в „Йейл“? Долна лъжа — каза Блеър сякаш на себе си. Но когато ставаше въпрос за Нейт, тя не знаеше на какво да вярва.

— Защо да те лъжем? Дори не те познаваме — отговори й Гейнър остро.

Блеър я погледна за момент, след което се пресегна за чантата си под масата.

— Веднага се връщам — обяви тя и се отправи към тоалетните.

Палавият Н

Бриджид бе провела интервюто на Нейт през есента и вече знаеше, че той от дете всяко лято плава в Мейн. Затова предположи, че обича омари. И тъй като трябваше да даде всичко от себе си, за да го привлече в „Браун“, го заведе в ресторант „Читарела“, където се беше обадила предварително, за да поръча огромен омар на скара за двамата, заедно с бутилка „Дом Периньон“ и кошница пържени картофи.

— Израснала съм в Мейн — обясни тя, играейки си с перлите около врата си. — Камдън. Семейството ми плаваше и ядеше омари — само това правеше.

В интерес на истината Нейт смяташе, че омарите бяха много смешни — като ракообразни анимационни герои, които танцуваха на опашките си и стискаха микрофон в щипките си, пееха и пускаха шеги, за да разсмиват хората. Определено не бяха храната, за която копнееше, когато бе гладен.

Което на практика беше през цялото време.

— Е — Бриджид доля шампанско в чашата си, макар че сервитьорът току-що я бе напълнил. Беше се преоблякла в изрязана оранжева рокля, с блестящ гланц за устни и спирала. Червеникаворусата й коса беше разресана и изглеждаше още по-сладка, отколкото на игрището по лакрос в парка по-рано. Тя опипваше нервно столчето на чашата си. — Стига сме говорили за мен. А ти, ъъъ…? — Прехапа устни. — Имаш ли си приятелка?

Нейт бодеше от салатата си и размазваше козе сирене по зеленчуците. Усещаше, че изрязаната рокля на Бриджид и флиртът, който долавяше, леко надхвърляха мисията й да го убеди да се запише в „Браун“. Подозираше, че си падаше по него. Но все пак тя бе жената, провела интервюто му за университета, и той искаше да направи добро впечатление.

— Нещо такова — отвърна той колебливо. — Ту сме заедно, ту се разделяме.

Изглежда отговорът й хареса.

— Заедно ли сте в момента?

Нейт предпочиташе бира пред шампанско, но изгълта съдържанието на чашата си наведнъж, също като Блеър. На теория в момента бях заедно и бяха щастливи, урра. Но все още не бяха обсъждали условията на връзката си. Дали флиртът със служителка от администрацията на „Браун“ влизаше в графата изневяра?

Внезапно телефонът му звънна и той го измъкна от джоба си, като се ядоса, че не бе изключил звука преди вечеря. Погледна дисплея. За вълка говорим…

Съзнанието на Нейт бе леко замъглено от шестте дръпвания от бонга у Антъни Авалдсен, преди да дойде насам. Разговорът с Блеър можеше и да го отрезви.

— Ъъъ, налага се да се обадя — каза той на Бриджид. — Ало — вдигна той.

— Здравей — отвърна студено Блеър. — Преди да кажеш каквото и да било, искам да те попитам нещо.

Гласът й звучеше доста остро, сякаш се опитваше да използва колкото се може по-малко думи. Явно бе пила.

— Добре.

— Кажи ми истината — подаде ли документи в „Йейл“?

Опа.

Нейт вдигна чашата си с шампанско и я пресуши. Мамка му! Изруга наум. Мамка му, мамка му, мамка му! Тук определено нямаше правилен отговор. Ако кажеше „да“, щеше да излезе копеле и лъжец. Ако кажеше „не“, отново щеше да бъде копеле и лъжец.

Бриджид му се усмихваше в очакване с блестящите си устни. Поне можеше да се успокои с факта, че Блеър бе на километри разстояние в Джорджтаун, а той вечеряше с интервюиращата от „Браун“, която умираше да го види гол. Реши да каже истината.

— Да. И май ме приеха.

Блеър издаде странен гърлен звук и след това Нейт отчетливо чу познат шум: тя повръщаше в тоалетната.

— Майната ти — изръмжа тя в слушалката, преди да му затвори.

Нейт си изключи телефона и го пъхна в джоба. Сервитьорът пристигна с омара.

— Леле, колко вкусно изглежда — възкликна Нейт отнесено.

— Искаш ли да си разделим опашката? — попита Бриджид, заемайки се с парещото ракообразно с отработена лекота. Тя посочи приборите за ядене на омар, донесени от сервитьора. — Или пък да започнем с щипките?

Всъщност Нейт искаше още няколко дръпвания трева, голяма купа шоколадов сладолед „Брейсрс“ и да се просне в безсъзнание пред „Матрицата“, която вече бе гледал осемнадесет пъти.

Бриджид остави за малко омара.

— Добре ли си?

Той вдигна рамене.

— Мисля, че току-що приятелката ми отново скъса с мен.

Бриджид зяпна с големите си зелени очи.

— Бедничкият. — Тя направи знак на сервитьора. — Може ли да опаковате това за вкъщи? — Тя се изправи. — Хайде. Ще ти взема бира и цигари.

Нейт си каза, че щом Блеър я нямаше наоколо, за да го убие веднага, той се намираше в безопасност и трябваше да се наслади на следващите двадесет и четири часа, преди тя да се прибере. Можеше дори да се позабавлява с Бриджид, ако му се приискаше.

Всъщност му беше дошло до гуша непрекъснато да късат с Блеър, след като и двамата знаеха, че един ден щяха да се оженят и да прекарат живота си заедно. А за разлика от Блеър, изобщо не го интересуваше в кой колеж точно ще се запише. На практика дори щеше да му бъде доста добре да го отложи няколко години. Доколкото познаваше приятелката си, най-добрият начин да станат отново наравно, беше да се опита да провали и двете възможности — и „Йейл“, и „Браун“. А нали най-добрият начин за това беше да се държи като пълен задник?

— Мамка му — изруга той под нос. Изправи се и помогна на Бриджид да облече дънковото си яке, окачено на стола зад нея. Пръстите му докоснаха врата й, докато вадеше косата й изпод яката. Стояха много близо един до друг, а дъхът на Бриджид миришеше на хавайски пунш.

— Колко силно ме искат от „Браун“? — прошепна той в ухото й.

Зелените й очи се разшириха.

— Много — прошепна тя с треперещ глас.

Ключът за хотелската й стая бе на масата. Нейт го взе и го пусна в джоба си.

— Много — повтори тя.

Сервитьорът подаде на Нейт плик с деветкилограмовия омар, увит във фолио. Той го остави на масата и хвана Бриджид през кръста.

— Покажи ми — каза й той с дрезгав глас, отвратен от това как прозвуча.

Явно бе забравил за омара.

С поема по неотъпкания път

Само половин час след отпътуването им за Провидънс Серена помоли шофьора да спре на една бензиностанция. Магазинчето й бе малко и зле заредено, но си купи кока-кола, „Туикс“ и един местен вестник, за да има какво да прави, докато си мисли за Дрю. Отвън до колонките стоеше момче с табелка „БРАУН“ в ръка. Носеше избелели дънки, хубава риза на сини и бели райета и мокасини без чорапи. На гърба си имаше огромна лилаво-черна раница с много отделения, от типа, който се носи при дълги преходи. Къдравата му черна коса беше чиста и като цяло изглеждаше нормален.

— Превоз ли чакаш? — провикна се тя.

Момчето се обърна.

— Аз ли?

Имаше хубави и големи кафяви очи.

— Имам шофьор, който ще ни закара дотам. Хайде — подкани го тя.

Момчето се усмихна срамежливо и я последва към колата. Залепи се за вратата и сложи раницата си помежду им. За нея бе зашито парче от италианското знаме. Серена отвори кока-колата и се престори, че се зачита във вестника. Момчето на свой ред измъкна един скицник и молив от раницата и започна да си драска нещо.

В началото тя си помисли, че пише домашно или писмо, но после реши да погледне по-внимателно. Прозина се и се облегна назад, скришом хвърляйки поглед към написаното. За голямо нейно учудване, скицираше нея. И по-точно — ръцете й.