Кралицата на изменниците

Савара кимна.

— Засега ще свършите работа. — Тя се обърна към Тайенд. — А вие, посланик Тайенд, ще продължите ли да представяте Елийн?

— Вече получих указания от моя крал да поискам удължаване на престоя ми на този пост, ваше величество — отвърна Тайенд. — Всъщност той ме накара да запомня едно кратко съобщение и да ви го предам под формата на официално послание.

— Така ли? Предайте го тогава.

Тайенд се преви в изтънчен поклон.

— Кралят на Елийн Леренд ви поздравява с успешното покоряване на Сачака. Той се надява на възможността за скорошна среща, на която да бъде обсъдено установяването на взаимноизгодни отношения. Желае ви мирно и процъфтяващо бъдеще.

Савара се усмихна.

— Предайте моята благодарност за добрите пожелания следващия път, когато се свържете с него. Очаквам по-дълго официално послание. Не виждам причина да не останете тук като посланик. — Тя подмина Мария и Регин и се спря.

Лоркин наблюдаваше лицето на майка си, когато кралицата застана срещу нея. Видя познатата промяна в изражението й, от обичайния леко огорчен, замислен вид към неподвижния, всезнаещ поглед, който той никога не бе успял да издържи задълго.

— Черна магьоснице Сония — каза Савара. Тонът й вече не бе приятелски, но не бе и студен. — Вие не се подчинихте на заповедта ми да останете на мястото, където ви бе отвел ескортът ви.

— Така е, ваше величество.

— Това не ме зарадва особено.

— Не съм и очаквала.

— Защо не се подчинихте?

— Посланиците Денил и Тайенд, и лейди Мерия смятаха, че се намират в опасност. Сарал и Теми си бяха тръгнали, затова не можах да поискам разрешение да помогна на колегите си или да поискам да им осигурите защита. Спазих предишното условие да не помагам на ашаките и желанието на Обединените земи да не се намесвам в битката.

— Но се намесихте по-късно.

Сония повдигна вежди.

— Не трябваше ли?

Савара леко наклони глава.

— Какво смятат за това Обединените земи?

— Не съм имала възможността да ги питам все още. Те знаят, че някои решения трябва да се вземат бързо. Битката вече беше спечелена, а те искат да са сигурни, че лечителите ще бъдат в безопасност тук.

— Ще бъдат. — Савара отстъпи назад и се върна на мястото си. — Но те са на един ден път оттук. Междувременно вие и останалите гилдийски магьосници ще се съгласите ли да се погрижите за най-тежко ранените?

Сония вирна брадичка и в очите й проблесна светлина, която Лоркин познаваше твърде добре. Той затаи дъх, после тихичко въздъхна.

— Разбира се — отвърна тя.

Савара кимна.

— Лоркин ще ви ескортира до имението, където се намират болните и ранените, след като поговоря с него насаме. Можете да си вървите.

Лоркин гледаше как майка му и бившите му колеги и приятели си тръгват. Когато се скриха в коридора, Савара се обърна към него.

— Постъпих ли мъдро, като ги помолих да изцелят ранените?

Значи бе чула реакцията му. Той сви рамене.

— Майка ми е отворила болници в Имардин. Дайте й тази работа и тя може да не се прибере у дома.

Савара се намръщи.

— А аз си помислих, че ти ще си причината да не поиска да се прибере. Не съм възнамерявала да затруднявам допълнително задачата ти.

— Моята задача?

— Да убедиш майка си да се прибере у дома. Нищо лично, не й мисля злото, просто подозирам, че е от хората, които не бих искала да се въртят наоколо.

— Така е — съгласи се той. После се замисли. — Единственият начин да върнем майка ми у дома е да накараме Денил да го препоръча на Гилдията. Той може да се съгласи да го направи, ако успея да го убедя, че е добра идея, или просто да го помоля да ми направи услуга. Но подозирам, че това ще го накара да се усъмни в мотивите ми. Макар че… има нещо, което, ако се съгласите, бихме могли да му предложим като доказателство, че намеренията ни са миролюбиви.

Савара се наведе напред.

— И какво е то?

Когато Лоркин ги изведе от имението, Сония го огледа преценяващо. Той изглеждаше по-слаб, макар че може би дрехите му в изменнически стил създаваха това впечатление. Магьосническите мантии скриваха доста, наблягаха на раменете и гърдите, но прикриваха останалото. Прилепващата жилетка на Изменниците обгръщаше тялото му. Платът на туниката и панталоните му беше груб и неоцветен. За разлика от скромното му облекло, пръстите му бяха покрити с пръстени, които обикновено оставяха впечатлението за богатство и задоволеност, ако не се беше досетила, че са магически.

Той ги поведе към другата страна на улицата. Походката му бе спокойна и уверена, отбеляза Сония, но освен това той непрекъснато беше нащрек и погледът му шареше наоколо. „Чувства се сигурен на мястото си сред Изменниците и няма защо да се страхува от Гилдията, освен, разбира се, от неодобрението й, но знае, че градът все още не е напълно обезопасен“.

Лоркин я погледна през рамо и забави крачка, за да повървят един до друг.

— Исках да се свържа с теб преди битката — каза той. — Но всичко се случи толкова бързо. В един момент правехме планове, в следващия бързахме да посрещнем ашаките.

— Какво направи с кръвния ми пръстен?

Той се намръщи извинително.

— У мен е. Трябваше да го скрия, но…

— Не, предпочитам да го носиш в себе си, за да го използваш в нужда.

— Ами… предполагам, че съществува малката вероятност ако ме бяха убили, той да бъде унищожен заедно с мен.

Полазиха я студени тръпки.

— Хайде да не говорим за това, че е можело да бъдеш убит.

Той се ухили.

— Дадено.

— И така, какво ще правиш по-нататък?

Изражението му стана сериозно.

— Зависи от Савара. И Тивара. Очевидно Савара има планове за Тивара и тъй като цялата отговорност и власт е в ръцете на жените Изменници, а от техните мъже се очаква да приемат всичко, аз ще отида там, където отиде тя.

— Доволен ли си от това?

Той се ухили.

— Общо взето. Обичам Тивара, майко. Харесва ми как командването й е в кръвта, макар на моменти да е доста дразнещо. Харесва ми да съм човекът, който предизвиква това.

Сония сдържа въздишката си.

— Значи няма да се прибереш у дома.

Той поклати глава.

— Не очаквам да е скоро. Савара знае, че предпочитам да мога да посещавам теб и Гилдията. Все още ми се иска да предам основното познание за камъкотворството, както пожела кралица Зарала. Може би Гилдията ще успее да направи нещо с него. Може би пещери с кристали ще бъдат открити и в Обединените земи. Ако съществуват, най-вероятното място ще е в северната част на Елийнската планина, където…

От групата хора, които излязоха на пътя от една странична уличка, се разнесоха весели викове. Лоркин спря, застана между новодошлите и Сония, след което се обърна към нея и се усмихна.

— Очевидно довечера ще има празненство.

Сония погледна край него и видя, че мъжете и жените носят мебели. Те не бяха облечени като Изменници, затова тя предположи, че са освободени роби. Оглеждайки се, тя осъзна, че на пътя са се събрали още няколко групи бивши роби. Малко по-нататък гореше огън. Тя чу Денил да промърморва проклятие, когато хората хвърлиха мебелите на пода и започнаха да ги трошат. Когато двама от бившите роби се запътиха към близката къща, някой извика след тях:

— Донесете малко прахан!

— И вино!

Денил им обърна гръб и продължи към отсрещната страна на улицата.

— Те ще претършуват къщите, нали? — попита Денил, без да се обръща специално към никого.

— Сигурно — отвърна Мерия.

Денил въздъхна.

— Трябваше да заключа библиотеката — промърмори той.

Имението, в което ги отведе Лоркин, беше по-голямо от останалите. До вратата стояха двама Изменници. Те впериха погледи в чужденците, но не възразиха, когато Лоркин ги преведе през вратата. Вътре ги посрещна хаос и шум. Хората, които лежаха по земята, бяха зле превързани или просто изоставени. Край тях се суетяха други, които очевидно не бяха ранени. Изменници сновяха от единия към другия коридор, спъваха се в крайници и всякакви предмети, от кошници с храна до бутилки с вино. Една от ранените стискаше здраво голяма златна кутия, макар от раната на крака й да се лееше кръв. Някъде отвъд стаята се чуха приглушени писъци и викове.