Кралицата на изменниците

„Кристали. Те използват кристали“.

Тогава погледът му попадна на познато лице и веднага го изпълни облекчение. Лоркин се намираше в средата на редицата от Изменници и крачеше редом с по-ниска, по-възрастна жена. „Тивара? Не. Никой от робите в Дома на Гилдията не беше толкова възрастен“. Коя тогава беше тази жена?

— Кралицата — каза му Сония.

Денил погледна отново към възрастната жена и забеляза решителността, която излъчваше лицето й. „Кралица Савара — помисли си той. — Пред която скоро ще трябва да коленича и с която ще трябва да преговарям, освен ако ашаките не извадят някакъв последен победен номер“.

Ашаките… се бяха изравнили с дома на Ачати. Броят им беше намалял значително. Той се стегна, щом зърна познатото лице. Една глава се извърна и погледна към него и цялата любов и страх, които се бе опитвал да скрие от Оусън и Сония, избликнаха на повърхността и го парализираха. Ачати се усмихна, сякаш знаеше, че Денил ще наблюдава, от покрива на дома му и отново насочи вниманието си към Изменниците.

Денил не можеше да помръдне. Сърцето му блъскаше в гърдите, докато наблюдаваше как ашаките отстъпват към двореца. „Той не може да умре“. Крал Амакира бе заобиколен от Ачати и един от другите му съветници. Ашаките продължаваха да падат. „Няма да умре — помисли си Денил. — Всичко ще бъде наред, щом влязат в двореца“.

— Ох — каза Мерия. — Погледнете.

Денил отмести поглед и видя, че тя сочи към сградата на двореца. От всички входове се изсипваха хора. След първоначалните надежда и триумф при мисълта, че това са още ашаки, Тайенд подсвирна тихо, както правеше винаги, когато бе впечатлен, и в същото време Денил осъзна, че не вижда проблясващите жакети на ашаките.

— Изменниците вече са го превзели — въздъхна Тайенд. — А ашаките дори не са забелязали.

Денил погледна отново надолу и зачака да открие признаци, че ашаките са осъзнали истината. „Когато го направят, ще се предадат. Нямат друг избор“. Ашаките се бяха скупчили около краля си. Не бяха повече от двайсетина. Някои от тях поглеждаха към двореца. Онези, които вървяха отзад, изкрещяха предупреждения. Денил видя как кралят понечи да се обърне, но се спря. Видя как устните на Амакира помръднаха и Ачати кимна. Кралят и другият му съветник продължиха да отстъпват, но Ачати спря. Ударите на Изменниците се засилиха, може би защото забелязаха, че водачът на враговете им се изгубва от погледите им. Ачати се олюля.

След това направи невъзможен скок назад, преметна се във въздуха и се стовари на земята.

Сърцето на Денил спря. Той гледаше невярващо изкривеното, неподвижно тяло на приятеля си.

„Но… защо? Защо не отстъпи заедно с краля си? Защо се пожертва, когато не беше необходимо? Кралят им сигурно знае, че са загубили. Трябваше да се предаде. Трябваше да направя нещо. Ако знаех, че ще постъпи така, можех да направя нещо…“

Нечии ръце го удържаха. Денил погледна надолу и видя, че Мерия и Тайенд са го хванали за ръцете. Той се изненада и изведнъж осъзна колко се е приближил до ръба на покрива.

— Съжалявам — каза Тайенд. Когато погледна в очите му, Денил откри разбиране и съчувствие. В същото време Мерия каза нещо, но магьосникът не можа да чуе думите й.

— Какво? — попита той.

Тя го гледаше напрегнато.

— Не се опитвайте да ги спасите.

Денил отстъпи назад и издърпа ръцете си.

— За миг си помислих, че се притеснявате за мен — рече той с горчивина. После потрепна от раздразнителността в тона си. Изпълни го гняв и още нещо. Нещо, което заплашваше да го погълне. Внезапно изпита желание да се махне от тях. Да се отърве от гледката. Направи няколко крачки към отвора, през който бяха излезли на покрива.

— Почакайте. — Мерия се приближи бързо до него и го хвана за ръката. Той се отдръпна и усети как нещо се изплъзва от пръста му. „Пръстенът на Оусън. — Беше забравил за него. — Всичко, което видях и почувствах, е било видяно от…“ Но това вече не го интересуваше. Ачати беше мъртъв. „Мъртъв. А аз стоях, гледах и не направих нищо“.

Тайенд се приближи до него и положи ръка на рамото му. Докосването бе едновременно нежелано и успокояващо.

— Да влезем вътре и да изчакаме — предложи елийнецът. — Мерия може да поеме оттук нататък.

Възмущението му се стопи. Тайенд разбираше. Той слезе заедно с приятеля си в къщата на Ачати, мина по коридора и влезе в Господарската стая. Там двамата се спряха, огледаха стаята и погледите им се срещнаха. В очите на Тайенд проблясваха сълзи. Той се приближи до Денил и го прегърна.

— Мислех си, че не го харесваш — прошепна Денил.

— Харесвах го. Просто не колкото теб.

„Не. Не колкото мен“. Денил наведе глава и позволи на сълзите да потекат. Когато най-лошото премина, той се изненада, че може да чувства привързаност и признателност едновременно с мъката и ужаса. „Какъв съм късметлия, че Тайенд е тук, при мен. Той винаги ме е разбирал по-добре от всеки друг. Дори да си останем само приятели, аз се надявам това да не бъде изгубено“.

Когато Тайенд бе до него, той нямаше да оплаква самотен Ачати. Когато Тайенд бе до него, той щеше да намери сили да се изправи лице в лице с хората, които бяха убили Ачати. В лицето на Тайенд той имаше човек, който щеше да си спомня колко добър мъж беше Ачати.

„И сега, след като видях колко безмилостни могат да бъдат Изменниците, трябва да се погрижа те да не решат, че Обединените земи също имат нужда от «освобождаване».“

Без да сваля очи от ашаките, Лоркин прерови джобовете на жилетката си, за в случай, че бе забравил някой кристал, но не откри никакви. Червените и сините пръстени бяха изчерпани, затова той използваше собствения си запас от енергия. Не искаше да използва силата в хранилищните камъни, освен ако не се наложеше.

Подозираше, че няма да се стигне дотам. Изменниците, които излязоха от двореца, се бяха присъединили към основната армия и обграждаха оцелелите ашаки. От тях бяха останали само около петнайсетина души, които бяха заобиколили краля си и го защитаваха.

Лоркин не беше сигурен колко време бе минало от началото на битката. Няколко часа, може би? По ъгъла и дължината на сянката си той прецени, че може би вече е следобед, но пушекът от горящите сгради придаваше на слънчевата светлина измамлив златист оттенък, който предполагаше, че денят е напреднал повече, отколкото бе в действителност.

Сражението се бе провело по неочаквано опростен начин и жертвите им бяха минимални. Двайсетина Изменници бяха загинали по време на страничните нападения. Докато бойците от дясната страна се бяха справили по-добре, онези от ляво бяха изненадани от експлозията на сградата до тях и ашаките успяха да нахлуят сред тях.

Но ашаките отстъпваха през цялото време. Изменниците не спираха да настъпват до самия център на града. Ашаките започнаха да губят битката много преди да се изтеглят дотам, а когато се събраха пред двореца, броят им бе намален до една трета.

Лоркин не беше чувал за магическа битка, която да наподобява тази. „Параметрите на магическите боеве се промениха. Кристалите ги превърнаха в нещо съвсем различно. Гилдията знае, че камъните са им нужни за защита, но няма представа колко силна е тази необходимост. Ако не се адаптират, ще изостанат“.

И въпреки това битката все още не беше приключила. Той знаеше, че не е единственият Изменник, останал без камъни. Бойният им метод предполагаше защита от изненадващите ашаки докато цялата армия не бъде изтощена. Само Савара знаеше колко е силна армията им сега; тя общуваше непрекъснато с останалите Говорителки, които получаваха доклади от всеки Изменник, който напускаше предните редици. „Може да изразходваме последните си камъни или все още да преливаме от сила — помисли си Лоркин. — Савара не показва никаква загриженост, но пък тя умее много добре да се преструва на спокойна и уверена“.

Той отново я погледна. Кралицата наблюдаваше терена с присвити очи. Внезапно тя вдигна ръка с длан, насочена навън — сигнал да спрат.