Кралицата на изменниците

Сега тя отново вървеше към скритата врата с надеждата, че е твърде рано, за да има други ученици във вътрешните коридори. Джона бе донесла едно голямо шише с масло за горене заедно със закуската. Лилия знаеше много добре, че приятелите й страдат от липсата на източници на светлина — особено сега, когато Аний бе използвала маслото за лампи, за да смаже пантите на скритата вратата. Новият й маршрут по коридорите беше много по-кратък, особено след като не й се налагаше да се катери към стаята си, и когато се върнеше, щеше да се намира по-близо до стаята, където се провеждаха първите й занятия за деня.

Когато влезе в Университета, тя свърна в един от тесните коридори между класните стаи и се отправи към малкото помещение в дъното му, което водеше към вътрешните проходи. Зад гърба й се разнесоха стъпки. Сигурно някой от учениците имаше специализирани занятия. Вътрешните коридори обикновено бяха по-празни от основната част на Университета, но тя трябваше да внимава никой да не я види, че се шмугва в тайната врата.

В странната малка стая, която разделяше основната и вътрешната част на Университета, имаше стена, покрита със заключени шкафчета. Очевидно до смъртта на предишния Директор на Университета в тези стаи не бе имало нищо и наследникът му бе решил, че трябва да се използва всяко свободно място. Лилия мина през отсрещната врата и се озова във вътрешния коридор.

След десетина крачки тя чу как вратата от другата страна на малката стая се отваря и се затваря. Онзи, който вървеше зад нея, я настигаше. Тя ускори крачка с надеждата, че ще завие зад ъгъла, преди другият човек да се появи и да я види, но разстоянието беше твърде голямо. Тя чу как вратата зад гърба й се отваря и някой се засмива.

— Здрасти, Лилия — разнесе се познат глас. — Къде отиваш?

Сърцето й се сви. Бокин. Злобният му тон подсказваше, че я беше следил. Тя се спря и се обърна с лице към него. „Колко ли може да сглупи това момче? Той не знае колко съм силна. Дори не е взел приятели със себе си. Ако се надява, че съм намислила нещо, за което да може да ме издаде, не би трябвало да се обажда, преди да е разбрал какво е“.

Но дори и така той пречеше на плановете й. Може би това бе целта му.

— Да не си дошъл да ми предложиш силата си, Бокин? — попита тя.

Той се приближи бавно към нея.

— Мислиш се за голяма работа, нали? Смяташ, че си по-добра от останалите, защото владееш черната магия. Всъщност съвсем не е така, да знаеш. Ти си най-долната отрепка в Гилдията и всички те мразят. Затова нямаш никакви приятели. Всички знаят, че ти си виновна за смъртта на Наки.

Нещо потрепна в гърдите й, но вместо да я накара да се отдръпне от него, то бързо я изпълни с гняв.

„Внимавай — помисли си тя. — Покажеш ли гнева си, той ще разбере, че си в ръцете му, а случайното нараняване на ученик само ще накара хората да те харесват още по-малко“.

Тя се усмихна.

— Радваш ли се, че най-после разкри болката си, Бокин?

Той пристъпи към нея, опитвайки се да я сплаши с височината и едрото си тяло.

— Да. Но не се съм приключил с теб. Искам да се извиниш — не, искам да ме молиш…

Вратата зад тях се отвори и той бързо отстъпи назад.

— Лейди Лилия.

Лилия разпозна гласа на Джона и я заля вълна от объркване и облекчение. Тя надникна покрай Бокин и видя приближаващата се прислужница. Жената бързо им се поклони.

— Нося съобщение за вас — каза Джона, заобикаляйки Бокин. — Извинете, милорд.

Джона хвана Лилия за ръката и я поведе по коридора, по-далеч от Бокин. Ученикът не каза нищо, а Лилия дори не го удостои с поглед. Двете с Джона завиха зад ъгъла. Когато се отдалечиха достатъчно, Джона погледна назад.

— Не ни преследва. Притесняваше ли ви?

Лилия сви рамене.

— Той си е размирник, и то доста твърдоглав.

— Не бързайте да се успокоявате. Може да се върне с други. Докато учеше тук, Сония имаше врагове сред учениците и те превърнаха живота й в ад.

— Наистина ли? Кой им беше водач? — „Колко ли е унизително да носиш цял живот клеймото, че си се заяждал с прочутата Черна магьосница Сония“.

Джона я погледна развеселено.

— Лорд Регин.

Лилия я зяпна изненадано.

— Наистина ли? Той не е глупав.

— Не е.

— Предполагам, че в онези години побойниците са били по-умни.

Джона я потупа по ръката.

— Онова, което искам да знам, е какво ще правите с шишето масло, което носите в чантата си.

Лилия погледна към чантата си, после вдигна поглед към Джона.

— Каква бутилка? Оставих я в стаята.

— Със сигурност не сте, а и си личи по издутата ви чанта и извивката ето тук. — Джона се намръщи неодобрително, по майчински. — Обещах на Сония, че ще ви наглеждам. Помогнах при отглеждането на сина й Лоркин, така че знам много добре кога един ученик е намислил нещо.

Лилия погледна слисано прислужницата. Тя нямаше нищо против да каже на Джона за Сери, Гол и Аний, които живееха в тунелите под Гилдията, но беше обещала да не го прави. „Но тогава Джона няма да ми носи нещата, от които се нуждаят те“.

Преди да стане прислужница на Сония, Джона бе живяла в копторите. Тя сигурно щеше да прояви съчувствие към положението на Сери. Или може би щеше да помогне заради Аний.

„Дали не съм твърде доверчива?“

— Кажете ми, Лилия — рече Джона. — Може и да не ми хареса, но обещавам да не докладвам на Гилдията. — Тя се намръщи. — Е, освен ако не обучавате някого на черна магия. Макар че сигурно нямаше да предам Сония и Акарин, ако знаех какво става наистина.

— Не обучавам никого на черна магия — отвърна Лилия. Тя си пое дълбоко дъх и снижи гласа си до шепот. — Аний живее под Гилдията.

Джона я погледна замислено.

— Разбирам. Предполагам, че е минавала оттам, когато е идвала на посещения при вас. Безопасно ли е?

— Опитваме се да го направим такова — увери я Лилия.

— И… защо е там?

Лилия поклати глава.

— В града не е безопасно. Хората на Скелин едва не убиха Сери…

— Искаш да кажеш, че Сери също е долу?

Джона присви очи. Лилия въздъхна и кимна.

— Колко хора живеят долу?

— Само те.

Прислужницата изглеждаше облекчена. „Подозирам, че си е представяла какво ли ще си помисли Гилдията, ако един Крадец започне да върти делата си долу — помисли си Лилия, — с безброй престъпници, които идват и си отиват“.

Джона махна с ръка към коридора.

— И защо идвате тук?

— Отворихме един от старите входове.

Джона се намръщи и поклати глава.

— Това вече е опасно — реши тя. — И нямам предвид това, че слизате долу, а че някой може да ви види. Трябва да използвате само прохода в стаята на Сония.

Лилия се усмихна, изпълнена с облекчение, че е била права да се довери на Джона.

— Не си ли забелязала колко мръсни и омачкани са мантиите ми напоследък?

— Разбира се, че забелязах състоянието им. — Джона вирна брадичка и погледна високомерно към Лилия. — Ще трябва да направим нещо по въпроса. Да ви намерим допълнителни облекла, например. Междувременно — тя се наведе и отвори чантата на Лилия — аз ще взема тази бутилка, а вие отивайте на занятия. Довечера ще обсъдим по-ефективни стратегии за обслужването на нашите гости.

Жената измъкна бутилката от чантата, погледна строго Лилия, обърна се и забърза по коридора. Зад нея остана да се носи ароматът на парфюма й — нещо, което Лилия не бе забелязвала досега.

Момичето затвори чантата си и поклати глава. „Нямах друг избор, освен да й кажа — помисли си тя. — А тя няма да каже на никого. Всъщност това дори може да се окаже полезно. — Лилия въздъхна. — Междувременно се надявам, че няма да се наложи Гол, Сери и Аний да седят в тъмното“.

Денил топна писалката си в мастилницата и продължи да пише, но перото скоро започна да дращи по хартията, без да оставя следа. Той го потопи отново в мастилото и въздъхна, когато видя, че резервоарчето е почти празно. „Пак е свършило“ — помисли си той. Стана от стола и се намръщи, когато гърбът му запротестира. „От колко време работя върху това?“