Кралицата на изменниците

Глава 9

Приятели и врагове

Лоркин се събуди внезапно. Погледна към тавана, озадачен от непознатите голи каменни стени. Миг по-късно си спомни къде се намираше и защо.

И че не беше сам в килията.

Той се обърна и видя младата жена, която лежеше на пода до вратата на килията. Кожата и дрипите, които бяха останали от облеклото й, бяха окървавени. Тя гледаше към сачаканеца, който стоеше до решетките.

Докато Лоркин се изправяше бавно, мъжът се наведе, хвана я за ръката и я дръпна нагоре. Тя простена дрезгаво и залитна, сякаш краката й не я държаха, но мъжът се изсмя.

— И идиот няма да заблудиш — каза той. После прокара свободната си ръка по голата й кожа чак до рамото, зарови пръсти в косата й, погледна към Лоркин и се ухили.

— Добре си я изцелил. Предвид колко неща й бяха счупени, сигурно си се изтощил.

Лоркин срещна погледа му и сви рамене.

— Не съвсем.

Сачаканецът се засмя.

— Ще видим. — Той погледна към робинята. — Върви или ще те влача.

Тя се отказа да се преструва на ранена. Стъпи здраво на крака, изправи се и огледа тялото си, но изненадта й, че е здрава, се изпари в мига, когато злобният ашаки я дръпна към вратата.

— Ела с мен, киралиецо — каза той. — Трябва да обсъдим някои неща.

Лоркин се замисли дали да не откаже да напусне килията, но не виждаше какво ще спечели от това. Само щеше да накара сачаканеца да използва магия, за да го изкара навън, но изразходената енергия щеше лесно да бъде наваксана от някой роб. Той не се и съмняваше, че сачаканецът ще започне да измъчва момичето още тук. Без да каже нищо, той излезе от килията и тръгна след мъжа. Какво винаги, помощникът ги последва отзад.

Робинята вървеше с увиснали рамене. Лоркин не можеше да прогони от главата си образите и звуците от предишния ден. Сачаканецът я беше измъчвал бавно и брутално, причинявайки й колкото се може повече болка и наранявания, без да я убива.

Лоркин впрегна цялата си решителност, за да не се обади. Не спираше да обмисля различни начини да спре случващото се, дори само за известно време, но нито един от тях нямаше да свърши работа. Ала идеите не спираха да се въртят из главата му. Да излъже сачаканеца. Да му каже различни неща за Изменниците, които бяха истина, но нямаха никакво значение. Дори да предложи собствения си живот в замяна на нейния.

Накрая успя да се откъсне от случващото се. Отказа се да търси начини да помогне на жената или на себе си. По-късно потръпваше при мисълта за онова, което бе направил, и се притесняваше, че накрая ще се откаже да пази тайните на Изменниците.

Опита се да се съсредоточи върху образа на Тивара в съзнанието си, за да засили решимостта си, но това успя единствено да го накара да мисли за всичко, което бе изтърпяла от ръцете на ашаките, докато се бе преструвала на робиня. „Побои. Използвана като робиня за удоволствия“. Неприязънта на Лоркин към робството се бе задълбочила до омраза.

Предишния ден той бе сигурен, че накрая ашаките ще убият робинята. Дори не му бе минало през ума, че ще я хвърлят в килията му. С времето безпристрастността му се изпари. Ставаше му все по-трудно и по-трудно да слуша хлипанията и изпълнените с болка пъшкания.

„Дали не се надяват да ме пречупят чрез чувството ми за вина? Или просто се надяват, че изцеляването й ще ме изтощи? Или искат да видят как я убивам, за да сложа край на болката й“.

Той използва допълнителната сила, която му беше дала Тивара, за да изцели робинята, решавайки, че това няма да му струва много. Така или иначе тя нямаше да е достатъчна, за да го защитава продължително време, ако сачаканецът реши да го измъчва или убие. Едва след това му хрумна, че по този начин бе дал възможност на ашаките да я измъчват отново.

Тя му бе благодарила, което само го накара да се чувства още по-зле. Дълго време лежа буден, опитвайки се да убеди себе си, че сачаканецът е постигнал целта си. Че е искал просто да го накара да изчерпи силата си. Лоркин бе показал, че мъченията нямаше да го убедят да говори. Жената не им бе необходима повече.

Сега всичко това му се струваше глупава самозаблуда.

Ашаките ги отведоха в същата стая. Тя беше почистена. Робинята бе изблъскана в ъгъла, където се сви смирено на кълбо.

Както и преди, сачаканецът посочи стол на Лоркин. Той се облегна на стената и скръсти ръце. Помощникът му седна на съседния стол.

— И така, имаш ли да ми кажеш нещо? — попита мъжът. — Нещо, свързано с Изменниците, имам предвид.

— Нищо, което вече да не знаеш.

— Сигурен ли си? Защо не ми кажеш какво според теб знам за Изменниците?

— За да провериш дали сведенията ми съвпадат с твоите? — Лоркин въздъхна. — Като че ли ще се хвана на този номер. Кога ще приемеш, че няма да ти кажа нищо?

Сачаканецът сви рамене.

— Не зависи от мен, а от краля. Аз съм просто негов… — той сви замислено устни. — Негов изследовател. Извличам информация от хората, а не от разни прашни книги и свитъци, или чрез проучването на отдалечени места или шпионирането на чужди земи.

— Мъчението може да се окаже най-ненадеждното изследване.

— За това са нужни определени умения. — Сачаканецът отпусна ръце и се отблъсна от стената. — Които не мога да практикувам често, поради което с радост посрещнах тази възможност. Освен ако не успееш да отвлечеш вниманието ми чрез нещо по-интересно.

Лоркин се насили да вдигне поглед и да срещне очите на мъжа, макар стомахът му да се свиваше, докато му отговаряше:

— Някога хрумвало ли ти е, че онова, което използваш, за да ме накараш да говоря, може само да засили решимостта ми да мълча?

Мъжът му отвърна с безгрижна усмивка.

— А така ли е? Ами добре. Нека да проверим тази теория.

Когато се обърна към робинята, тя проплака. Лоркин почувства как решителността му отслабва. „Но ако им кажа нещо за Изменниците, хиляди ще последват участта на тази жена. А ако тя е Изменница, значи това й е ясно и тя не би поискала от мен да ги предам“.

Той се вкопчи в тази мисъл и се опита да прогони мисълта, че тя може да не е Изменница, а сачаканецът се зае да разваля всичко, което младият магьосник беше поправил предишната нощ.

Също както повечето ученици, Лилия научи още в началото, че в сградата на Университета съществува комплекс от коридори и стаи, до които се стигаше по къси проходи, направени да изглеждат като малки складове. Те обаче бяха забранени за учениците. Преди стотици години Гилдията се бе разраснала до такава степен, че нуждата от стаи за преподаване надделя над причината, поради която бяха създадени тези вътрешни помещения. Сега в тях се водеха занятията на специализираните и частните класове.

Коридорите под Гилдията също не бяха тайна. Всички знаеха, че са били използвани по време на ичанското нашествие. Макар да бяха забранени и за ученици, и за магьосници заради несигурността на стените си, заплахата от срутвания никога нямаше да възпре най-смелите от тях, затова всички входове към проходите бяха запечатани скоро след войната.

Лилия не бе единствената ученичка, която смяташе, че Гилдията сигурно е запазила някои от тях за всеки случай. Огледите на Аний обаче бяха разкрили, че Гилдията казваше истината. Всички входове към подземията бяха зазидани с тухли — Лилия се надяваше, че приятелката й ще успее да открие поне една входна точка в Университета. Това щеше да улесни спускането по тесния проход в стената на магьосническите жилища.

Освен това Аний работеше върху прокопаването на нов изход. Предишната нощ тя бе обявила, че е пробила тухлената стена, която запушваше един от входовете. Лилия беше отишла да го провери. Скритата в ламперията врата имаше нужда от смазване, преди да започне да се отваря безшумно. От другата й страна се намираше един от вътрешните коридори на Университета. Когато дойде моментът да си тръгва, тя използва вратата, за да се върне в помещенията на Сония.