Страница 7 из 100
— Да — отвърна Декър. — С всички удоволствия, които човек би си пожелал.
— Срещу определена цена — каза тя, поглеждайки го косо.
— Срещу определена цена, която сме готови да заплатим, само за да имаме удоволствието да се насладим на компанията ти.
Тя се усмихна.
— Толкова си мил!
— Но не и без одобрението на по-големия й братовчед — додаде Пърлър, поглеждайки спокойно Декър.
— Разбира се — каза младият мъж и леко му се поклони.
— И какви удоволствия предлагат тук? — попита Джейли Декър.
Той махна с ръка.
— Удоволствия за тялото, удоволствия за ума.
— За ума?
— Оха! Хайде да извикаме някой казанджия — каза Шеран с блеснал поглед. — Да ни донесе малко роет за успокоение.
— Не — рече Лоркин. Нечий друг глас отекна заедно с неговия. Той се обърна и кимна с благодарност на Орлон, който също като него ненавиждаше наркотика.
Веднъж го бяха опитали и преживяването доста разтревожи Лоркин. Притесни го не това как наркотикът извади наяве жестоката страна на Декър, който дразнеше и измъчваше момичето, което тогава бе увлечено по него, а как самият Лоркин въобще не се впечатли от поведението му. Всъщност дори му се стори забавно, макар по-късно да не можа да разбере защо.
Онзи ден сложи край на увлечението на момичето и постави началото на любовната връзка между Шеран и наркотика. Дотогава младежът изпълняваше всички желания на Декър. След онзи ден го правеше само ако това не застава между него и роета.
— Хайде вместо това да пийнем нещо — предложи Пърлър. — Малко вино.
— Магьосниците пият ли? — попита Джейли. — Мислех си, че не им е позволено.
— Пием! — каза й Риатър. — Но напиването не е добра идея. Освен стомаха и мехура ти, със сигурност ще включи и магията.
— Разбирам — отвърна тя. — Това означава ли, че когато Гилдията избира селяци, трябва да внимава да не са пияници?
Момчетата погледнаха към Лоркин и той се усмихна, защото знаеше, че не го правят, защото майка му е „селячка“, а защото знаеха много добре, че започнат ли да се шегуват с нисшите съсловия, той просто ще си тръгне.
— Сред снобите сигурно има повече пияници, отколкото сред селяците — рече Декър. — Имаме си начини да се оправим с тях. Какво вино предпочиташ?
Разговорът се отнесе към разнообразието от вина и Лоркин се извърна настрани. „Селяци“ и „сноби“ бяха прякорите, с които се наричаха бедните и богатите ученици, след като Гилдията реши да разшири приема и извън Домовете. Прякорът „селяци“ се наложи неусетно, защото никой от учениците, които идваха от нисшите съсловия, всъщност не беше беден. Гилдията отпускаше щедри суми на всички ученици. Както и на магьосниците, макар че те можеха да увеличат приходите си чрез магически и други методи. Трябваше да им се измисли някакъв прякор и се случи така, че не бе от най-ласкателните, затова селяците си отмъстиха със свой прякор за учениците от Домовете. И според Лоркин той си беше много подходящ. Младежът не попадаше в нито една от групите. Майка му идвате от копторите, баща му бе от един от най-могъщите Домове в Имардин. Той бе израснал в Гилдията, далеч от политическите манипулации и задължения на Домовете или от трудния живот в копторите. Повечето от приятелите му бяха сноби. Той не избягваше умишлено селяците, но повечето от тях, макар да не показваха открито презрението си както към останалите сноби, избягваха да общуват с него. Едва няколко години по-късно, след като Лоркин си бе създал постоянен кръг от приятели сноби, той осъзна, че селяците се страхуваха от него — и по-скоро от баща му.
— … представлява Сачака? Наистина ли още имат роби?
Лоркин внезапно насочи вниманието си към разговора и потрепери. Винаги го побиваха тръпки от името на страната, откъдето бе дошъл убиецът на баща му. И макар някога причината да бе страх, сега го изпълваше странно вълнение. След ичанското нашествие Обединените земи насочиха вниманието си към съседа, когото досега бяха пренебрегвали. Магьосници и дипломати си позволиха да влязат в Сачака, опитвайки се да избегнат бъдещи конфликти чрез преговори, търговия и споразумения. При завръщането си те разказваха за странната култура и още по-странния релеф.
— Имат — отвърна Пърлър. Лоркин се напрегна. По-големият брат на Риатър се беше върнал от Сачака няколко седмици по-рано, след като прекара там цяла година като помощник на Посланика на Гилдията. — Макар че ти не виждаш повечето от тях. Мантиите ти изчезват от стаята и се връщат почистени, но ти никога не виждаш кой ги взима. Но виждаш робите, които те обслужват, разбира се. Ние си имахме един.
— Значи си имал роб? — попита Шеран. — Това не е ли нарушаване на кралския закон?
— Те не са наши — отвърна Пърлър, свивайки рамене. — Сачаканците не знаят как да се отнасят добре с прислугата, затова им позволихме да ни зачислят роби. Или трябваше да ги приемем, или щеше да се наложи сами да си готвим и перем дрехите.
— Което щеше да е кошмарно — обади се Лоркин с престорен ужас в гласа. Лелята на майка му беше нейна робиня и семейството й работеше като прислуга в богатите семейства, но въпреки това те притежаваха достойнство и находчивост, които той уважаваше. Лоркин бе решил, че ако някога му се наложи да върши домакинска работа, той нямаше да се чувства унизен от това, за разлика от останалите магьосници.
Пърлър го погледна и поклати глава.
— Нямаше да имаме време сами да се занимаваме с това. Винаги бяхме толкова заети. А, ето ги и питиетата.
— С какво се занимавахте? — попита Орлон, докато наливаха чашите.
— Сключвахме търговски сделки, опитвахме се да убедим сачаканците да се откажат от робството, за да могат да се присъединят към Обединените земи, изучавахме сачаканската политика — посланик Марон чу за някаква група бунтовници и се опитваше да научи повече за тях, докато не се наложи да се завърне в Киралия заради някакви семейни проблеми.
— Звучи ми доста скучно — каза Декър.
— Всъщност е доста вълнуващо! — Пърлър се ухили. — Понякога е доста страшничко, но имах чувството, че правим нещо… историческо. Че се опитваме да променим нещата към по-добро — дори и на малки етапи.
Лоркин усети как го изпълва странен трепет.
— Смяташ ли, че ще променят мнението си за робството? — попита той.
Пърлър сви рамене.
— Някои може би, но е трудно да се каже дали се съгласяват от учтивост или за да спечелят нещо от нас. Марон мисли, че много по-лесно могат да бъдат убедени да се откажат от робството, отколкото от черната магия.
— Доста трудно ще ги убедим да се откажат от черната магия, след като самите ние имаме двама черни магьосници — посочи Риатър. — Не е ли малко лицемерно от наша страна?
— Щом те се откажат от нея, ние също ще го направим — рече уверено Пърлър.
Декър се обърна към Лоркин и се ухили.
— Ако това стане, Лоркин няма да може да наследи майка си.
Лоркин изсумтя подигравателно.
— Като че ли ще ми позволи. Тя предпочита да се занимавам с болниците.
— Че какво му е лошото? — попита тихо Орлон. — Това, че си избрал алхимията, не означава, че не можеш да помагаш на лечителите.
— За да ръководиш една болница, трябва да бъдеш воден от абсолютна, непоклатима преданост — отвърна Лоркин. — А аз не съм. Макар донякъде да ми се иска да бъда.
— Защо? — попита Джейли.
Лоркин разпери ръце.
— Ще ми се да направя нещо полезно в живота си.
— Пфу! — рече Декър. — Щом можеш да прекараш живота си в удоволствия, защо да не го направиш?
— От скука? — предположи Орлон.
— На кого му е скучно? — разнесе се нов женски глас.
Един съвсем различен трепет изпълни гърдите на Лоркин. Той затаи дъх и стомахът му се сви. Всички се обърнаха към тъмнокосата млада жена, която се промъкна през вратата. Тя се усмихна и огледа стаята. Когато срещна погледа на Лоркин, усмивката й помръкна, но само за миг.
— Берия — той произнесе името й сякаш без желание и веднага се възневидя за несигурния си, жалък глас.