Мисията на посланика

Труди Канаван

Мисията на посланика

книга първа от трилогията "Изменникът шпионин"

Благодарности

При написването на тази книга имах щастието да си спестя стреса и разсейващите фактори, които толкова затрудниха завършването на предишната, затова списъкът с благодарности ще бъде кратък и приятен. Благодарение на Пол.

Три пъти ура за екипа от „Орбит“, особено за Дарън Неш и Джоана Креймър, които винаги проявяваха огромно търпение и готовност за работа, дори във времената на обезсърчаващи технически проблеми. Огромни благодарности и на местния екип на „Орбит“ и особено на Адел, Ейми, Линда и Тод, които ме водеха на срещи с читатели из книжарниците в родните им градове в Австралия и бяха наистина добра компания.

Едно специално благодаря на Мариан дьо Пиер за стилното изстрелване на книгата към пазара и за статистиките, които изненадаха дори мен.

Както винаги, благодаря на Фран, Лиз и всички останали агенти по света, които свършиха вместо мен тежката работа.

И на първите ми читатели, с които осъществихме обратна връзка — Дона, Никол, Джени, мама и татко.

И най-накрая, както винаги — на всичките ми читатели. Дано никога не оставате без хубави книги за четене!

Посвещавам тази книга на моите приятели Ивон и Пол. Благодаря ви за вашата подкрепа, прямота и търпение, и за това, че прочетохте тази история отново, и отново, и отново…

Част първа

Глава 1

Старият и новият

Сред потока словотворци, който извира от Новия град, изпъква поетът Реуин. Най-прочутото му и най-често цитирано произведение се нарича „Градска песен“. Ако се спрете за миг и се вслушате в него, ще откриете всичко онова, което се чува нощем в Имардин — една безкрайна приглушена и отвлечена комбинация от звуци. Гласове. Пеене. Смях. Стон. Издихание. Писък.

В мрака на Новия квартал на Имардин един мъж си припомни поемата. Той се спря и се заслуша, но вместо да се потопи в песента на града, мъжът се съсредоточи върху един далечен дисонантен тон. Звук, който просто не принадлежеше на това място. Звук, който повече не се повтори. Мъжът тихо изсумтя и отново пое по улицата.

След няколко крачки от сенките изскочи някаква фигура. Човекът се навеси застрашително над него и в ръката му проблесна острие.

— Дай парите! — разнесе се груб глас, изпълнен с решителност. Мъжът не отвърна нищо и остана неподвижно на мястото си. Отстрани може би изглеждаше вцепенен от страх. Отстрани може би изглеждаше дълбоко замислен. Но когато отново се раздвижи, го направи с неестествена бързина. Едно прищракване, едно изплющяване на ръкав и крадецът изпъшка, и се свлече на колене. Ножът му издрънча на земята. Мъжът го потупа по рамото.

— Извинявай. Неподходящата нощ, неподходящата мишена и не разполагам с време да ти обяснявам защо.

Когато крадецът се строполи по лице върху калдъръма, мъжът го прескочи и продължи напред. После се спря и погледна през рамо към другата страна на улицата.

— Хей, Гол! Нали трябваше да ме пазиш?

От сенките изникна друга едра фигура и бързо се приближи до мъжа.

— Като гледам, май нямаш нужда от това, Сери. С годините ставам все по-бавен. Скоро ще трябва да плащам на теб да ме пазиш.

Сери се намръщи.

— Слухът и зрението ти са все така остри, нали?

Гол потрепна.

— Колкото твоите — отвърна начумерено той.

— Много си прав — въздъхна Сери. — Може би е време да се оттегля. Но един Крадец никога не се оттегля.

— Освен ако реши да не бъде повече Крадец.

— Освен ако не се превърне в труп — поправи го Сери.

— Но ти не си обикновен Крадец. Предполагам, че за теб правилата не важат. Ти не се издигна по обичайния начин, така че защо да приключваш по обичайния начин?

— Ще ми се всички да мислеха като теб.

— И на мен. Градът щеше да бъде много по-приятно място.

— Когато всички мислят като теб? Ха!

— Поне за мен ще е по-приятно.

Сери се засмя и тръгна отново. Гол го последва на няколко крачки разстояние. „Той прикрива страха си добре — помисли си Сери. — Винаги го е правил. Но сигурно си мисли, че може и двамата да не преживеем нощта. Твърде много от останалите вече не са между живите“.

През последните няколко години бяха измрели повече от половината Крадци — водачите на подземните престъпни групи в Имардин. Отидоха си по различен начин, повечето от неестествена смърт. Намушкани, отровени, блъснати от високи сгради, изпепелени в огън, удавени или затиснати от срутени тунели. Някои твърдяха, че за всичко това е виновен един-единствен човек, самотен отмъстител, наричан Ловеца на Крадци. Останалите смятаха, че за това са виновни самите Крадци, които се опитваха да разрешат стари спорове.

Гол разправяше, че се правят залози не върху това кой ще бъде следващият, а как ще си отиде. Естествено, че на мястото на старите Крадци идваха млади, понякога по мирен път, понякога след бърз, кървав сблъсък. Това можеше да се очаква. Но дори тези смели новаци не бяха имунизирани срещу убийствата. Вероятността те да бъдат следващата жертва бе същата като при старите Крадци.

Между убийствата нямаше очевидна връзка. Между Крадците имаше много търкания, но нито едно не можеше да се приеме като причина за всичките тези убийства. И макар опитите за покушения срещу тях да не бяха нещо необичайно, големият брой трупове беше новост. Както и фактът, че убиецът на убийците нито се хвалеше с успехите си, нито някой го беше виждал в действие.

„Навремето щяхме да свикаме среща. Да обсъдим стратегиите. Да работим заедно. Но откакто Крадците си сътрудничеха и работеха заедно, измина толкова много време, че май сме забравили как да го правим“.

Той беше прозрял приближаващите промени още в дните след нашествието на ичаните, но не можа да предусети колко бързо ще се случи всичко. Веднага след като беше сложен край на Прочистването — ежегодното прогонване на всички бездомни от града в копторите — бедняшките квартали бяха обявени за част от града и старите граници станаха излишни. Сдруженията между Крадците се разпаднаха и се появиха нови съперничества. Крадците, които бяха работили заедно за спасението на града по време на нашествието, се обърнаха един срещу друг, за да запазят териториите си, да компенсират загубите си и да се възползват от новите възможности.

Сери подмина четирима млади безделници, които се бяха облегнали на стените край ъгъла, където уличката се вливаше в по-широка улица. Те го изгледаха и забелязаха малкия медальон на палтото му, който го определяше като човек на Крадците. Единият от тях му кимна с уважение. Сери му кимна в отговор и се спря на изхода от уличката, изчаквайки появата на Гол. Още преди години телохранителят му беше решил, че много по-добре ще забележи потенциалната заплаха, ако върви няколко крачки назад — а и Сери сам можеше да се справи с повечето неприятни срещи.

Докато чакаше, Крадецът погледна към червената линия, нарисувана напреки на уличката и се усмихна развеселено. След като обяви копторите за част от града, кралят с променлив успех се беше опитвал да поеме контрола над тях. Подобренията в някои части доведоха до повишаване на наемите, което, заедно с унищожаването на порутените и опасни къщи, ограничаваше все повече територията, обитавана от бедните. Те копаеха жилища в земята и ги защитаваха с безжалостна решителност, като заклещени в ъгъла животни. Наричаха кварталите си „Черните улици“ и „Укреплението“. Появиха се граничните линии, някои очертани, други подразбиращи се според репутацията си — през тяхне смееше да премине нито един стражник, освен ако не е придружаван от няколко свои другари, и дори тогава не беше сигурно, че няма да ги нападнат. Единствено присъствието на магьосник можеше да гарантира тяхната безопасност.