Страница 5 из 100
— И ще мога официално да отида до портата и да поискам аудиенция?
— Да. Това вече ще донесе доста безсънни нощи на Висшите магове. Обзалагам се, че съжаляват, че някога са позволили на нисшите съсловия да влязат в Гилдията.
— Винаги сме знаели, че ще съжаляват — отвърна Сери. Той въздъхна и отмести поглед. — Дори аз съжалявам, че беше сложен край на Прочистването.
Сония се намръщи и скръсти ръце, изпълнена с гняв и недоверие.
— Не може да бъде.
— Всичко се промени към по-лошо — той отиде до прозореца и раздалечи панелите, разкривайки тъмнината отвън.
— И причината за това е прекратяването на Прочистването? — Сония присви очи и заби поглед в гърба му. — А не новият порок, който съсипва живота на богатите и бедните имардинци?
— Роетът?
— Да. По време на прочистването бяха избивани стотици, но роетът отнема живота на хиляди — и поробва много повече.
Всеки ден тя се сблъскваше с жертвите му в болниците. Не само онези, които бяха хванати в изкусителния капан на наркотика страдаха, а и техните отчаяни родители, съпрузи, роднини, деца и приятели.
„И доколкото ми е известно, Сери може би е един от Крадците, които го внасят и продават“ — не можа да не си помисли тя, и то не за пръв път.
— Казват, че той носи забрава — рече тихо Сери, обръщайки се с лице към нея. — Край на тревогите и грижите. Никакъв страх. Никаква… мъка.
Гласът му се пречупи при последната дума и изведнъж Сония усети как сетивата й настръхват.
— Какво има, Сери? Защо си дошъл?
Той си пое дълбоко дъх. После бавно го издиша.
— Семейството ми… — каза той. — Бе избито тази нощ.
Сония се залюля на пети. Прониза я ужасна болка, която й напомни за нейната загуба, която никога нямаше да забрави — а и не биваше. Но тя я потисна. Ако й позволеше да я обсеби, Сония щеше да е неспособна да помогне на Сери. Той изглеждаше изгубен. В очите му прозираха нескрит ужас и агония. Тя се приближи до него и го прегърна. Той се вцепени за миг, после се притисна към нея.
— Това е част от битието на Крадеца — каза Сери. — Правиш всичко възможно да защитиш своите, но опасността винаги съществува. Веста ме напусна, защото не можеше да се примири с нея. Не можеше да търпи изолацията. Селия беше по-силна. По-смела. След всичко, което преживя, тя не заслужаваше да… и момчетата…
Веста беше първата съпруга на Сери. Тя беше умна, но раздразнителна и избухлива. Селия беше много по-подходяща за него, уравновесена, с тихата мъдрост на някой, който гледа на света с широко отворени, но изпълнени с прошка очи. Сония прегръщаше ридаещия Сери и усещаше как клепачите й се пълнят със сълзи. „Мога ли да си представя какво е да изгубиш дете? Познавам страха, че мога да го загубя, но не и болката от същинската загуба. Сигурно ще е най-ужасното нещо, което би могло да ми се случи. Да знам, че нечии деца никога няма да пораснат… и все пак… а другото му дете? Сигурно вече е пораснала“.
— Аний добре ли е? — попита тя.
Сери застина, после се отдръпна от нея. Лицето му се изопна и на него се изписа несигурност.
— Не знам. След като Веста и Аний си тръгнаха, оставих хората да си мислят, че не се интересувам повече от тях, заради собствената им безопасност — макар че от време на време се стараех да попадам пред очите на Аний, за да не ме забрави — той поклати глава. — Който го е извършил, е успял да премине през най-добрите ключалки и хората, на които вярвам безпрекословно. Проучил е всичко добре. Сигурно знае и за нея. Или знае, но не е открил местонахождението й. Ако реша да проверя как е, мога да го отведа право при нея.
— Можеш ли поне да я предупредиш?
Сери се намръщи.
— Да. Може би… — той въздъхна. — Трябва да опитам.
— Какво ще й кажеш?
— Да се скрие.
— В такъв случай няма значение дали ще отведеш убийците при нея, нали? При всички случаи ще се наложи да се скрие.
Той се замисли.
— Сигурно.
Сония се усмихна, щом забеляза решителността на лицето му. Тялото му се стегна. Той я погледна и очите му проблеснаха извинително.
— Тръгвай — каза му тя. — И следващия път не чакай да мине толкова време, преди да ме посетиш.
Той успя да се усмихне.
— Няма. О! Има и нещо друго. Просто предчувствие, но мисля, че един от новите Крадци, Скелин, желае да притежава собствен магьосник. Той е доставчик на роет, така че дано някой от твоите да не е пристрастен към него.
— Те не са мои, Сери — напомни му Сония не за пръв път.
Вместо да се ухили както обикновено, лицето му се изкриви в гримаса.
— Да. Както и да е. Сега по-добре иди оттатък, освен ако не искаш да разбереш как влизам и излизам от стаята ти.
Сония завъртя очи, после отиде в спалнята си. Преди да затвори вратата, тя се обърна.
— Лека нощ. Сери. Съжалявам за семейството ти и се надявам Аний да е жива и в безопасност.
Той кимна и преглътна.
— И аз.
След това Сония затвори вратата зад гърба си и зачака. От гостната се чуха няколко глухи потропвания, след което настъпи тишина. Тя преброи до сто и отново отвори вратата. Стаята беше празна. Не се забелязваха никакви следи от влизането и излизането му.
Тъмнината зад прозореца вече не беше толкова непрогледна. Тя бе придобила сивкав оттенък и на ранната утринна светлина се забелязваха смътни очертания. Сония се приближи до прозореца и спря. Дали това бе седалището на Върховния повелител или просто така й се струваше? По гърба й полазиха тръпки.
„Престани. Той не е там!“
През последните двайсет години в старата сграда бе живял Болкан. Тя често се бе чудила дали е усещал присъствието на предишния й обитател, но никога не го беше питала, убедена в нетактичността на въпроса.
„Той е на хълма. Зад теб!“
Тя се обърна и погледна отвъд стените и във въображението й се появи новият блестящ каменен обелиск сред сивите надгробни камъни в древното гробище. Изпълни я познатият стар копнеж, но тя се поколеба. Очакваше я много работа. И все пак беше още рано — тъкмо се развиделяваше. Имаше време. А и отдавна не го беше посещавала. Ужасните новини на Сери я накараха да… какво? Може би да осъзнае загубата му, като си припомни своята. Искаше й се да направи нещо повече, отколкото да прекара деня по обичайния начин, преструвайки се, че нищо лошо не се е случило.
Сония се върна в спалнята си, изми се и бързо се облече. После се уви в наметало — черно върху черно — изниза се през изхода и тръгна колкото се може по-безшумно по коридора към изхода на жилищната сграда на магьосниците.
За последен път бе посетила гробището преди двайсет години, заедно с лорд Ротан. Оттогава се бяха появили нови пътеки. Буйната растителност беше почистена, но Гилдията бе оставила стена от дървета около най-крайните гробове. Сония забеляза гладките плочи от наскоро изсечен камък. Беше наблюдавала поставянето на някои от тях. Когато някой магьосник умреше, магията, останала в него, се освобождаваше и изпепеляваше тялото му. Затова старите гробове оставаха загадка. Щом нямаше труп, който да бъде погребан, защо изобщо съществуваха?
Преоткриването на черната магия даде отговор на този въпрос. Последните останки от магическата енергия на тези древни магьосници бяха източвани от черен магьосник и телата им биваха погребвани.
Сега, след като черната магия вече не беше табу, макар й строго контролирана, погребенията отново бяха станали популярни. Извличането на последните остатъци от нея се извършваше от двамата черни магьосници на гилдията — тя и Калън.
Сония смяташе, че щом е извлякла последната сила на магьосника при смъртта му, би трябвало да присъства и на погребението му. „Чудя се дали и Калън се чувства задължен да го направи, когато магьосникът избере него“. Тя се приближи до един обикновен, неукрасен надгробен камък, пресуши с магия влагата и седна върху него. Очите й се спряха върху името. „Акарин. Ще ти се стори забавно да научиш колко от магьосниците, които толкова упорито се противопоставяха срещу възраждането на черната магия, преди края си прибягнаха до нея, за да могат останките им да изгният в земята. Може би ще решиш, също като мен, че изгарянето на тялото в последните изблици е много по-подходящо за един магьосник и — тя погледна към все по-пищно украсените нови гробове — далеч не толкова скъпо.“ Сония се съсредоточи върху думите, изсечени в камъка, върху който седеше. Име, звание, име на Дома, семейно име. Накрая с дребни букви бяха изписани думите: „Баща на Лоркин“. Но нейното име не се виждаше никъде. „Няма и да се види, докато семейството ти има думата за това, Акарин. Но поне приеха сина ти“.