Кинг и Максуел

След това забърза напред.

На хиляди километра разстояние от Афганистан телефонът на Тайлър Уинго изпиука. Ръката на момчето се протегна към него.

От този момент нататък вече нищо нямаше да е същото.

7.

Греблата разсичаха мътните води на реката.

Дъждът беше спрял и небето беше чисто. Прогонилите бурята ветрове бяха дошли от по-топлия югоизток, но въпреки това въздухът беше достатъчно студен, за да виждаш дъха си.

Мишел гребеше плавно, с отработения ритъм на човек, карал лодки години наред. Не мислеше какво прави, просто изтегляше греблата и ги потапяше отново, насочвайки лодката по абсолютно права линия – при състезание и най-малките отклонения изяждаха ценни секунди.

По Потомак липсваше обичайното движение на яхти и корабчета. Само един полицейски катер пърпореше към Мемориъл Бридж. Мишел гребеше в обратната посока, към старите пристани за лодки близо до Джорджтаун.

Облегнат на предния капак на своя лексъс, Шон гледаше как партньорката му се връща към мястото, от което беше потеглила. Изпитваше задоволство от факта, че въпреки студеното време се вслуша в съвета му да изкара лодката. Във водата тя се чувстваше добре и намираше покой, който ѝ липсваше на друго място. Той откъсна поглед от нея само веднъж, когато ято гларуси се вдигна във въздуха и шумно запляска с криле.

Това е истинската свобода, помисли си Шон. Сигурно се чувства прекрасно.

Преди време двамата бяха стигнали до интимност, но това се случи само веднъж и никога не се повтори. Той често се питаше защо. Причините бяха разнообразни. Сексът беше страхотен, но на следващата сутрин и двамата бяха сконфузени. Сякаш бяха престъпили някаква неприкосновена граница, почти разрушавайки едно перфектно партньорство.

Тя насочи лодката към един от пристаните, боядисан в жълто и зелено. Шон отиде да ѝ помогне. Беше облечена в тъмносин неопренов костюм, който позволяваше свободни движения и я предпазваше от студа. Плътно прилепналият неопрен показваше колко много е отслабнала.

Качиха лодката на покрива на лендкрузъра, а греблата сложиха на задната седалка, но те бяха доста дълги и останаха да стърчат през прозореца.

Шон огледа купето, което беше пълно с боклуци.

– Не започвай пак – обади се тя. – Все някога ще я почистя.

– Вероятно когато се задръсти до покрива и не можеш да стигаш волана – каза той.

– Много смешно! Явно си станал накриво. Винаги си казвал, че не си от ранобудните птици. Шон извади две чаши кафе от своята кола и ѝ подаде едната. Тя отпи малка глътка.

– С греблата изглеждаше страхотно – подхвърли той.

– Мога да мина и без тези глупости.

– Какво лошо казах?

Мишел разкърши раменете си. Разнесе се тихо пропукване.

– Бавна съм – каза тя. – Не биха ме включили дори в училищен отбор.

– Всички остаряваме.

– Не всички. Например бащата на Тайлър няма да остарее.

Шон отпи от кафето си и зарея поглед над реката.

– Официално се изтегляме от Афганистан, но продължаваме да търпим загуби – промърмори той. – За какво умират всички тези хора?

– Във всяка война е така.

– Изобщо не забелязах, че маузерът няма спусък...

– Моята позиция беше по-добра – успокои го тя. – Ако бяхме в Англия, не аз, а ти щеше да забележиш тази малка подробност.

– Все още лъжеш умело – отбеляза Шон.

– Това ми помага в професията.

– Казах ти, че е добре да се върнем към оперативна работа, но май съм сбъркал – рече той. – Може би трябва да похарчим част от спестените пари за някаква ваканция.

– На какво се дължи тази внезапна промяна? – изгледа го тя, облегнала гръб на джипа си.

– Аз съм спонтанна личност.

– Твоята представа за спонтанност се изчерпва с избора на стооктанов бензин пред обикновения – каза тя.

– Ти така и не си почина истински, Мишел. То не бяха болници, не бяха операции и възстановяване… Никога не получи това, от което се нуждаеше – една сериозна пауза. И двамата имаме нужда от нея.

– Като похарчим част от парите за черни дни?

– Честно казано, разполагаме с достатъчно средства да заминем някъде и пак да ни останат. Лично аз гласувам за някое слънчево място с хубав пясък, където сервират коктейли с много лайм и сол по ръба на чашите. Ще ходим само по бански.

– Защо? За да ми гледат белезите?

– Не исках да кажа това. – Лицето на Шон помръкна.

– Знам, знам – промълви тя.

– Аз също имам белези – каза той. – Виждала си ги всичките.

– Признавам, че много харесвам един от тях.

– Обещай ми, че ще си помислиш за кратка почивка.

– Сигурно ще бъде хубаво – кимна тя.

– А Тайлър Уинго?

– Предполагам, че си пъхам носа където не ми е работа… Май ще е по-добре да му изпратим маузера по пощата.

– Това вече е друга приказка! За два дни ще уредя пътуването. Била ли си някога в Нова Зеландия?

– Не.

– Пътувах до там като охрана на вицепрезидента. И трябва да ти кажа, че дори думата рай не може да опише красотата на тази страна. А и сега там е лято!

Телефонът ѝ иззвъня и тя погледна дисплея.

– Запомни си мисълта. Ало? Да, Мишел Максуел е. – Послуша за миг и каза: – Да, разбирам. – Втората пауза беше значително по-дълга, почти цяла минута. – Да, възможно е. Дай ми адреса.

Тя видя енергичните знаци на Шон, с които я предупреждаваше да не поема ангажименти, но не им обърна внимание. Прекъсна разговора и прибра телефона в непромокаемата торбичка, която вървеше в комплект с екипа за гребане.

– Кой беше? – попита Шон.

– Тайлър Уинго.

– Иска да си получи пистолета, а?

– Не. Изобщо не спомена за него.

– Тогава какво?

– Иска да ни наеме.

– Да ни наеме? – зяпна от изненада Шон. – За какво да ни наеме?

– За да открием какво се е случило с баща му.

– Знаем какво се е случило с него. Убили са го по време на бойни действия в Афганистан. Ние едва ли ще хукнем натам, за да потвърдим смъртта му – разбира се, ако Тайлър иска от нас именно това. То е работа на военните, които могат да се справят много добре и без нашата помощ. А и ти току-що каза, че не бива да си пъхаш носа където не ти е работа. Забрави ли, че се канехме да хванем първия самолет за Нова Зеландия?

– Това беше, преди момчето да се обади. Настоява да се срещнем.

– Къде? У тях ли?

– Не. Засега предпочита да запази това в тайна. Не спомена от кого, но явно става въпрос за мащехата му.

– Преди всичко той е малолетен и няма как да ни наеме – рече Шон. – Такъв е законът.

– Престани с твоите юридически интерпретации – погледна го разочаровано Мишел. – Вече не си адвокат.

– Адвокатът винаги си остава адвокат. Освен това не става въпрос само за интерпретации. Така печелим парите си.

– Сигурна съм, че ще ни плати.

– Радвам се, че си толкова убедена. Но аз нямам намерение да вземам пари от малолетен сирак за работа, която изключва каквото и да било разследване. Баща му е загинал и толкова. Пентагонът умее да идентифицира достатъчно добре тленните останки на войниците си. Освен това всички те носят медальони, удостоверяващи самоличността им, има база данни с ДНК-то им. След като го обявяват за мъртъв, значи наистина е мъртъв.

– Не знам дали Тайлър се съмнява в смъртта на баща си. Но със сигурност има друга причина, за да ни наеме.

– Каква е тя?

– Иска да знае как е загинал баща му.

– Нима от армията са пропуснали да им обяснят? Това е част от задълженията им, когато известяват близките.

– Вероятно не е останал доволен от обясненията им.

– Това е лудост, Мишел! Явно момчето не може да разсъждава трезво сега.

– Може и да е лудост, но има какво още да се направи за едно съсипано от мъка хлапе! – отсече тя.

– И ти си убедена, че това е наша работа, така ли?

– Правили сме го много пъти, включително и за деца, които са били много по-малки от Тайлър!

– Вярно – призна Шон. – Къде иска да се срещнем, след като не желае да ходим у тях?