Кинг и Максуел

Продължи и през нощта и призори се добра до околностите на Кабул. Тук вече имаше покритие за мобилния му телефон. По време на пътуването го беше изключил, за да пести батерията.

Обади се на прекия си началник, полковник Леон Саут.

– Какво стана, по дяволите? – попита Саут.

– Надявах се вие да ми кажете, сър – отвърна Уинго.

– Къде си?

– Попаднах на засада. Бяха десетина души.

– Къде си, Сам?

Уинго изпита безпокойство от начина, по който полковникът му зададе два пъти един и същ въпрос.

– Нищо не можех да направя. Както ви казах, бях сам срещу десетима. Командирът се легитимира като агент на ЦРУ. Документите му приличаха на истински, но аз не му повярвах.

– Глупости!

– Тим Саймънс. Проверете го. Каза, че бил от Небраска.

– Няма да проверявам никого, докато не се появиш.

– Нищо не можех да направя, сър.

– Камионът ти беше миниран, Уинго. Приемам, че не си го взривил, тъй като разговаряш с мен. А това представлява грубо нарушение на една категорична заповед. Защо още си жив, след като си имал съмнения относно тези хора?

– Заради документите на командира им. Въпреки съмненията ми не исках да рискувам и да убивам наши хора.

– Не ми пука за документите му, ако ще на тях да е пишело, че е Исус Христос! Осъзнаваш ли какво си направил?

– Донякъде.

– Къде е камионът?

– Не знам.

– А товарът?

– Последно беше в него.

– Лоша работа, Уинго. Много лоша.

– Знам.

– Но ако си направил нещо с товара… – започна Саут.

– Мислите ли, че щях да си губя времето да разговорям с вас, ако го бях откраднал? – безцеремонно го прекъсна Уинго.

– Не го изключвам. Особено ако си решил да си прикриеш задника.

– Защо ми е да го правя с такъв товар?

– Не знам. Просто не мога да мисля като престъпник или предател.

– Не съм нито едното, нито другото.

– Радвам се да го чуя. В такъв случай не говорим за издънка, но въпреки това искам да се явиш лично.

– Не и преди да науча повече, сър.

– Ние те привлякохме специално за тази мисия. Организирахме всичко, похарчихме сума ти пари и поехме необичайно много рискове. И накрая какво? Всичко отива по дяволите заради теб. Знаех си, че не бива да пращаме само един човек, защото изкушенията са големи.

– Не съм се изкушил дори за миг.

– Да бе! Значи някакви типове се появяват в Афганистан по невероятна случайност и там, в средата на нищото, изведнъж се натъкват на теб и стоката, която превозваш!

– Не трябваше да ме посрещне ЦРУ, а бойци от народоосвободителната армия!

– Тези не са били от ЦРУ! – изрева Саут.

– Сигурен ли сте? – спокойно попита Уинго.

Полковникът не отговори. От мембраната долиташе тежкото му дишане.

– Знаеха какво има във фургона. Служебните им документи изглеждаха окей. А командирът им Саймънс обяви, че планът е претърпял промяна.

– Не е претърпял никаква промяна! Ако беше, аз щях да знам!

– Нищо не си измислям – каза Уинго. – Предадох ви това, което се случи.

Саут помълча известно време, после рече:

– Добре, опиши ми този Саймънс и всички, които го придружаваха.

Уинго ги описа. Беше лесно, защото отдавна се беше научил да запомня детайлите. А и когато някой ти навре пищов в носа, щеш, не щеш, запомняш чертите на лицето му, давайки си сметка, че това лице е може би последното, което виждаш в живота си.

– Ще направя каквото мога, Уинго – изломоти полковникът. – Но фактът, че все още си там, в онази пустош, потвърждава вината ти според много хора, от които зависят нещата.

– А какво стана с онези, които трябваше да ме посрещнат?

– Чакали са те на уреченото място.

– Изобщо не бяха там.

– Ще бъда по-конкретен. Открили са ги в плитки гробове, изкопани зад сградата, при която трябваше да се срещнете.

– Убили са ги агентите на ЦРУ! – хлъцна Уинго.

– Или ти!

– Сър...

– Ти ли ги уби? – изрева Саут.

– Не! – отсече гневно Уинго. – Ако онези не са били от ЦРУ и ако планът не се е променил, значи те са организирали цялата работа. А това означава сериозно изтичане на вътрешна информация!

– Виж какво, Уинго. Твоята роля в тази операция приключи. Сега ще се появиш при нас да дадеш показания, а после ще видим какво ще те правим.

– Трябва да си изясня нещата.

– Това, което трябва, е да се появиш незабавно!

– За да ме тикнете в затвора, нали? От тона ви личи, че вече сте напълно убеден във вината ми.

– Няма никакво значение дали си виновен или не. Ти прецака една важна операция и не изпълни заповедите, които ти бяха дадени. А това означава, че каквото и да правиш, пак ще попаднеш зад решетките, и то за дълго.

При тези думи Уинго опря чело в каменната стена на къщата, край която стоеше. Сърцето му сякаш потъна дълбоко в сухата земя на Афганистан.

Военен затвор до края на дните ми?!

– Искам веднага да се свържете със сина ми и да му кажете, че съм добре – рече той. – И да не се тревожи за мен.

Саут се покашля и отсече:

– Невъзможно!

– Защо? Съобщили сте му, че съм изчезнал по време на акция, но винаги можете да добавите, че сте ме открили. Така ще му спестите скръбта и тревогите.

– Вече му е съобщено, че си мъртъв.

За известно време Уинго онемя. После изсъска с леден тон:

– Какво говорите, по дяволите?

– Шансовете да се върнеш бяха нищожни, Уинго.

– Но аз все пак съм жив!

– Вече нищо не може да се направи без допълнителни тежки щети по отношение на мисията.

– Не мога да повярвам! Синът ми ме смята за мъртъв. Какъв идиот може да разпореди подобно нещо?

– Ти си си виновен. Не се прибра, не се обади. Мислехме, че си загинал.

– Досега нямах възможност да се обадя.

– Е, това вече не е толкова важно, боецо – промърмори Саут. – Има доста други неща, за които трябва да се тревожиш. Още ли си в страната? Мога да изпратя хеликоптер да те прибере. Или някое хъмви. Зависи къде се намираш.

– Не съм в страната – излъга Уинго и усети как му се завива свят.

– Кажи ми точното си местонахождение и ще изпратя хора да те вземат – бавно и отчетливо рече Саут.

– Няма да стане, сър.

– Уинго!

– При следващото ми обаждане искам да получа истински отговори, а не празни приказки. А ако се случи нещо със сина ми заради тая глупост, която сте направили, ще ви държа лично отговорен.

– Уинго!

Но Уинго вече беше прекъснал разговора и побърза да изключи телефона. Още преди да набере прекия си командир, беше блокирал джипиеса. Знаеше, че Саут се намира в Кабул, може би на петнайсет минути с кола от него. Но той нямаше никакво намерение да остава в околностите на Кабул, а и изобщо в Афганистан.

Стегна се и пое напред. От информацията, която полковникът благоволи да сподели, а и от премълчаното му стана пределно ясно, че е бил избран за изкупителна жертва още преди началото на мисията. Но това, което го разстрои истински, беше мисълта за Тайлър, който смяташе, че баща му е мъртъв.

Той затегна ремъците на раницата си и ускори крачка. В тази раница беше всичко, което притежаваше. Но Саут знаеше за фалшивите лични документи в нея. Ако Уинго ги използваше, много бързо щеше да се озове пред военния съд. Трябваше на всяка цена да се измъкне от Афганистан. Щеше да пресече пакистанската граница и после да търси път към Индия. Целта му беше да потъне в някой мегаполис като Ню Делхи или Мумбай, където да се установи за известно време и да обмисли следващите си ходове. Това щеше да му даде възможност и за промяна на външния вид, и за снабдяване с нови документи. Но той не възнамеряваше да остане дълго в Индия. Крайната цел беше домът му, където трябваше да стигне по един или друг начин.

Погледна телефона в ръката си и го включи. Дали да не позвъни на сина си? Поколеба се. Не знаеше до какво може да доведе подобно обаждане. В крайна сметка направи малък компромис, написа имейл, като внимателно подбираше думите си, и го изпрати.