Кинг и Максуел

Уинго нямаше как да прекоси границата. Не притежаваше нито разрешително, нито документи, за да може да поиска такова, независимо дали безплатно или не. По силата на тези обстоятелства беше принуден да слезе в Джелалабад. Оказа се, че е единственият. Автобусът незабавно потегли, за да стигне до границата преди обед. Но той не бързаше, защото нямаше работа там преди залез слънце.

Имаше познат в града и възнамеряваше да потърси съдействието му. Но трябваше да внимава поради масираното американско присъствие. Навсякъде щеше да има любопитни очи, както на американци, така и на местни. А в момента той не можеше да разчита нито на едните, нито на другите. Владееше пущу, основния език в страната. Освен това можеше да се оправя и на дари, втория най-разпространен език. Но не говореше местния диалект и това означаваше, че през повечето време щеше да си държи устата затворена.

Успя да си уреди среща със своя познат в един хотел, който беше максимално далече от летището. Пристигна там доста по-рано, за да провери дали всичко е наред. До известна степен вярваше на този човек, макар да не вярваше изцяло на никого.

Беше ранна утрин, но температурата наближаваше двайсет градуса. По пладне щеше да надхвърли трийсет, но Уинго беше издържал на много по-големи жеги, когато термометърът скачаше над четирийсет.

Чакаше в коридора, в близост до наетата стая. През прозореца се виждаха излитащи и кацащи самолети. Повечето от тях бяха военни, въпреки че американците наскоро бяха предали управлението на летището на местните власти. С напредването на деня започнаха да се виждат и цивилни самолети. Много му се искаше да бъде в някой от тях. Полетът до Ню Делхи беше не повече от час и половина, но по земя разстоянието от около хиляда километра щеше да му отнеме далеч повече време. За съжаление, използването на самолет в тази част на света беше свързано с много проверки и документи, с които той не разполагаше. Ето защо беше принуден да използва друг вид транспорт, поне засега.

Някой започна да се изкачва по стълбите. Уинго го изчака да прекоси коридора и да спре пред вратата на стаята. Миг по-късно беше до него, сложил ръка върху пистолета си. Влязоха заедно, после Уинго се обърна и заключи след себе си.

Мъжът беше пущун, с когото се познаваха от близо три години. Бяха участвали заедно в една успешна операция, благодарение на която човекът се издигна доста високо в своята официална организация. Казваше се Адел и двамата се бяха сприятелили, доколкото го позволяваха обстоятелствата. В момента той беше единствената надежда на Уинго да се измъкне от страната.

Адел седна на леглото и вдигна глава да го погледне.

– Разбрах, че положението ти е доста тежко – каза мрачно той.

– Какво си чул?

– Името ти присъства във всички официални канали, а коментарите не са ласкави.

– Какво се говори?

– Провалена мисия и изчезнал ценен товар.

– Къде смятат, че съм?

– Изглежда, никой не знае. Но едва ли допускат, че си в Джелалабад.

– Нямам намерение да се задържам тук. Искам да мина през границата. Предполагам, че всеки граничар разполага с моята снимка. Външността ми е доста променена, но не мога да разчитам на това.

– Ще ми кажеш ли какво се случи? – попита Адел.

– Мисията ми действително се провали, защото ми заложиха капан. Все още не знам кой. За съжаление, не мога да разчитам на своите хора. Това е положението.

Адел кимна.

– А на мен се доверяваш, така ли?

– Това е единствената причина да си тук.

Афганистанецът извади от вътрешния си джоб някакви документи.

– С това ще стигнеш до Ню Делхи – каза той. – Нямам с какво друго да ти помогна.

– Ако се добера до Индия, няма да е трудно да стигна и до Щатите.

– Ще се върнеш там, въпреки че не вярваш на своите хора? – изненадано го погледна Адел.

Уинго разгледа документите и ги пъхна в раницата си.

– Там имам син, който ме смята за мъртъв.

– Аз имам четирима – каза Адел. – Често им се случва да си мислят, че баща им е умрял. Разбирам те много добре. Освен това сега вярвам, че си невинен. Виновните никога не се връщат у дома.

– Значи досега си ме мислил за виновен, а? – подхвърли Уинго.

– В тази част на света никой не вярва на никого.

– Но аз искам да оправя нещата.

– Аллах да ти помага, приятелю – каза Адел и се изправи.

Същата нощ Уинго се прехвърли в Пакистан по маршрут, начертан от приятеля му. Двамата униформени на границата бяха с издути от подкупа джобове и гледаха на другата страна.

Успял да се отърве от един истински пожар, Уинго с ужас установи, че е попаднал в кипящ казан. Такава беше разликата между Афганистан и Пакистан. Следващата му цел беше град Пешавар, който се намираше на стотина километра от границата. За да премине през Хайберския проход, нае частно такси и боец от батальона на Планинските стрелци. Пътуването щеше да продължи около два часа, но без охрана нямаше да стигне доникъде. Боецът му поиска две евро, докато шофьорът на таксито – четири пъти повече. При всички случаи това бяха добре похарчени пари.

Пътуваха по същия път, по който бяха минали Александър Велики и Чингиз хан, тръгнали да завладяват огромни части от света. Затворен почти през цялото време на съветската окупация, проходът дори в днешни дни понякога беше забранен за чужденци. Уинго успя да зърне накацалите по околните хълмове ярко осветени имения на местните наркобарони, охранявани по един наистина смайващ начин, включително и със зенитни оръдия. Беше наясно, че от дрогата винаги ще се печелят огромни пари, но това не беше негова грижа. Не и в момента.

Охранителят не го погледна нито веднъж, вероятно следвайки указанията на Адел. Това го устройваше, защото той не беше разговорлив. Никога не използваше десет думи за нещо, което можеше да се каже и с една, а най-често се задоволяваше само с поглед.

След Пешавар трябваше да стигне до пакистанската столица Исламабад, откъдето да се прехвърли в северната част на Индия с документите, получени от Адел. После щеше да поеме на юг, към Ню Делхи, откъдето се надяваше да хване първия самолет за дома с междинно кацане в Доха – разбира се, ако в Индия успееше да си набави фалшив паспорт. Полетът през половината земно кълбо щеше да му отнеме около двайсет часа – доста по-малко от времето, за което беше успял да измине някакви си триста километра.

Но го чакаше дълъг път, преди да успее да се качи на някой джъмбо джет за Щатите.

После се обърна да погледне назад, зърна колата, която ги следваше, и изведнъж разбра, че може би няма да стигне дори до Пешавар.

22.

Първата мисъл на Уинго беше, че са му заложили капан – вероятно с участието на униформения боец до него. Престана да мисли така в мига, в който куршумът прониза задното стъкло и пръсна главата на боеца. Уинго изкрещя на шофьора да натисне газта до дупка. Таксито се стрелна напред въпреки куршумите, които го обсипваха.

Мъртвият се люшна към Уинго, който издърпа от ръцете му полуавтоматичната пушка и я обърна към строшения заден прозорец. Прицели се, изчака колата да се приближи и натисна спусъка. В нея имаше трима мъже, но той се целеше в шофьора.

Кръвта на мишената му оплиска предното стъкло. Колата се люшна встрани, блъсна се в солидния каменен парапет и се преобърна. Миг по-късно избухна в пламъци.

Уинго се обърна и погледна своя шофьор, усетил някакво необичайно отклонение в движението на таксито.

– По дяволите!

Светкавично се прехвърли на предната седалка до шофьора. Той беше мъж на средна възраст, който нямаше да остарее дори с ден повече. Заблуден куршум, най-вероятно рикошет, беше пробил дупка в тила му.

Уинго хвана волана, протегна крак и успя да натисне спирачката, насочвайки колата към банкета. За късмет, тази отсечка от пътя беше пуста. Измъкна труповете от купето и ги прехвърли през парапета. Те се затъркаляха надолу по стръмния склон и спряха чак на дъното на дълбокия каменист дол. Нямаше време да ги погребе достойно и се задоволи само с кратка полугласна молитва.