Кинг и Максуел

– Може би. Дори там грешат. Майка ми знае няколко такива истории.

– Не би трябвало да допускат подобни грешки – дрезгаво отвърна Тайлър.

– Наистина е така – кимна Кати и съчувствено го докосна по рамото.

– Но после се появиха още военни, придружени от няколко мъже в костюми, които се представиха за служители на някаква друга агенция, не ѝ запомних името.

– С каква цел?

– Да ми кажат, че трябва да разкарам Кинг и Максуел.

– Защо?

– Според мен не им е приятно някой да се рови в случая с татко. – Той се взря в лицето на Кати. – Всичко това е много странно.

– Кое по-точно?

Той отби встрани от пътя, дръпна ръчната и каза:

– Получих имейл от него.

– Кога?

– Малко след като го обявиха за мъртъв.

Кати го погледна втренчено и пребледня.

– Как е възможно това? – прошепна тя.

– Имаше дата и час. А те вече ми бяха съобщили кога е загинал. Имейлът беше изпратен на следващия ден.

– Може би някой друг е свършил тази работа.

– Няма начин. Използван е шифър, който е известен само на нас с татко.

Кати погледна през страничното стъкло и потръпна.

– Това е страшно, Тайлър – промълви тя, а после добави колебливо: – Ти наистина ли… Наистина ли вярваш, че баща ти е жив?

Тайлър не отговори веднага. Страхуваше се, че ако каже какво мисли, то няма да се случи.

– Да, вярвам.

– Той беше сержант от резерва. Не искам да го омаловажавам, но защо би представлявал чак такъв проблем за армията? Сякаш е бил генерал или нещо подобно!

– Според мен татко е бил доста по-важна фигура, отколкото са смятали хората.

– Какво искаш да кажеш?

– Той напусна армията малко преди двайсетте години, нужни за пенсия. Кой може да си позволи да изпусне пълната си компенсация?

– Жената детектив каза същото.

– Говорила си с Мишел? – изненадано я погледна Тайлър.

– И с Шон. По някое време днес. Те знаят, че сме приятели.

– Това означава, че продължават да работят по случая – замислено промълви Тайлър.

– А на военните това не им харесва.

– Пет пари не давам какво им харесва и какво не. Тук става въпрос за баща ми. Ако не е мъртъв, искам да знам къде е. И да се прибере у дома. Няма да се откажа просто ей така.

– Предполагам, че ако ставаше въпрос за мама, и аз щях да реагирам по същия начин – рече Кати.

– Не бива да казваш на никого.

– Няма, обещавам.

Той я изгледа напрегнато, после обърна джипа и подкара обратно към дома ѝ.

Когато се прибра, мащехата му я нямаше. Колата също беше изчезнала. Качи се в стаята си, взе джиесема си от масичката и започна да набира някакъв номер. После изведнъж спря. Ами ако го подслушваха?

Изтича отново навън, скочи в пикапа и потегли.

Един от малкото монетни автомати в района се намираше на три километра от дома му, в заведение от веригата "Севън-Илевън". Мишел вдигна на второто позвъняване.

– Искам да ви наема отново – обяви в слушалката Тайлър.

– Сигурен ли си? – попита тя.

– Абсолютно.

– Това е добре, защото ние така или иначе не сме спирали да работим по случая.

21.

Сам Уинго най-после задряма в автобуса, с който пътуваше, но само секунди по-късно сякаш литна във въздуха, тъй като преминаха през една дълбока дупка. Погледна към сгъстяващия се мрак зад прозореца. Околността беше гола и мрачна. Тепърва щеше да става още по-гола и по-мрачна. Сякаш се намираше на Луната.

Обърна се към седналата до него старица, облечена в традиционните мюсюлмански дрехи. Тя похъркваше тихо, стиснала в ръце щайга със зеленчуци. Очевидно понасяше по-добре от него разбитите пътища.

Преди години Сам Уинго беше пътувал от Турция за Иран заедно с няколко бойци, натоварени с тайна мисия. Минаха през подножието на връх Арарат, където според Библията беше приключило плаването на Ноевия ковчег. При нормални обстоятелства разстоянието между Истанбул и Техеран се изминаваше с кола за три дни, но екипът на Уинго не можеше да си позволи нито нормален начин на придвижване, нито влизане в Иран през официалните гранични пунктове. Просто защото членовете му щяха да бъдат арестувани незабавно. По тази причина пътуването им продължи почти цяла седмица.

Шест часа след като пристигнаха на указаното място в Иран, трима терористи, укриващи се от американското правосъдие, бяха убити. Планът за изтеглянето на екипа на Уинго беше обмислен до последния детайл, но въпреки това се измъкнаха на косъм, преследвани от иранските сили за сигурност.

Сегашното му пътуване не беше планирано толкова внимателно. Просто се друсаше на седалката с пълното съзнание, че шансовете му за измъкване са минимални. Но въпреки това не се притесняваше. Беше убеден, че ще се справи, тъй като искаше да се прибере при сина си.

Обикновено пътуването от Кабул до пакистанския град Пешавар траеше десетина часа. Автобусите се движеха бавно и струваха сравнително евтино. С такси беше по-бързо, но и по-скъпо. Това всъщност нямаше значение за Уинго. Няколко евро повече не променяха нищо. Но прекосяването на границата беше проблем, тъй като не можеше да използва документите, които беше получил преди началото на мисията. Вече не можеше да вярва на никого, включително и на своите.

Шосето между Кабул и Джелалабад не беше от най-добрите, но голяма част от него беше покрита с нов асфалт. Въпреки това го смятаха за един от най-опасните пътища в света поради многобройните катастрофи, повечето от които с фатални последици. А шофьорът на автобуса изглеждаше твърдо решен да прибави към тях и още една. Той ругаеше непрекъснато и караше изключително нервно – ускоряваше рязко и внезапно натискаше спирачките, без да го е грижа за пътниците. Автобусът скърцаше и се люшкаше, готов да се преобърне всеки момент.

Уинго за пореден път огледа лицата на хората около себе си. Никой не изглеждаше разтревожен от безумното шофиране на водача. Бяха афганистанци и пакистанци, постоянно пътуващи между двете страни. Той беше единственият чужденец в автобуса и това си личеше, макар да бе почернил лицето си. Носеше тъмни очила и беше вдигнал качулката на якето си. Не се беше бръснал повече от седмица и беше доста брадясал.

Джелалабад беше най-големият град между Кабул и пакистанската граница. Макар и смятан за един от най-красивите градове на Афганистан, той беше доста опасен за чужденците – главно заради размирното положение в региона. В това отношение не можеше да помогне дори най-голямата американска военна база "Фенти", разположена в близост до летището.

Муджахидините бяха превзели града след прогонването на руснаците. Оттогава насам буквално всеки мъж от афгански произход притежаваше поне едно автоматично оръжие, най-често Калашников. Талибаните бяха поели контрола над града от средата на 90-те години на миналия век, но по-късно бяха атакувани от американската армия и свалени от управление в отговор на нападението от 11 септември. Но те правеха всичко възможно да си възвърнат властта. Близостта на Джелалабад до пакистанската граница го превръщаше в център на усилията им да завземат страната. Всичко това допринасяше за политическата нестабилност в региона.

Пътят свършваше на границата. Пътниците я прекосяваха пеша, а след това използваха автобусите и такситата, които ги чакаха от другата страна. По обед границата беше затворена.

Допълнителен проблем за Уинго беше фактът, че тази част на Пакистан не се контролираше от правителството. Тя се наричаше Хайбер Пахтунхва, някогашната Северозападна гранична провинция, и се управляваше от местните пущунски племена. Чужденците трябваше да получат специално разрешително, за да преминат през легендарния Хайберски проход между двете държави. Пътуваше се с такси, в което редом с шофьора се возеше и войник. Разрешителните бяха безплатни, но не и таксито и войника в него. Въпреки това заплащането беше смешно ниско, особено по западните стандарти. Също като цената на човешкия живот.