Кинг и Максуел

После погледна надясно и видя дългите ѝ бедра. Смаян от този факт, той удвои усилията си и заплува както никога досега. Влагаше цялата си сила и енергия, но авансът ѝ продължаваше да нараства.

Когато най-сетне докосна насрещната стена и стъпи на дъното, тя вече го чакаше, облегната на разделителното въже. Беше свалила плувката си, а очите ѝ под вдигнатите очила го изучаваха.

– Охо, каква случайност – подхвърли Мишел.

– Дори не си се задъхала – каза Тайлър, който все още дишаше ускорено. – Нали уж не си падаше по плуването?

– Казах, че предпочитам да съм над водата и суха, но това не означава, че не мога да плувам.

– Доста си бърза за възрастта си.

– Ще приема думите ти като комплимент.

– Къде е партньорът ти? – огледа се Тайлър.

– Той си пада по водата дори по-малко от мен.

– Знам, че неслучайно си тук – каза той. – Какво още искаш? Нещата между нас приключиха, нали?

– Маузерът на баща ти все още е у мен.

– Мамка му! Бях забравил за него!

– В чантата ми е. Мога да ти го дам веднага след като излезем от басейна.

– Хей, Тайлър!

Обърнаха се едновременно. Треньорът, мъж на средна възраст с шорти и тениска, ги гледаше намръщено. На шията му висеше свирка.

– Да, тренер?

– В момента провеждаш тренировка! Бъди така добър да оставиш хубавата дама на мира и да плуваш, по дяволите!

– Да, тренер – почервеня момчето. – Разбира се.

– Ще те чакам във фоайето – подхвърли Мишел. – Как се прибираш?

– Обикновено ме кара един приятел.

– Аз ще те закарам.

– Не мисля, че това е добра идея.

– Напротив, много е добра – отсече Мишел. – Главно защото трябва да премислиш всичко със собствената си глава, а не да слушаш какво ти казват хората. Ще бъда във фоайето, а ти сам ще решиш дали да пътуваш с мен. И в двата случая ще ти върна маузера. Сложила съм го в брезентова торбичка и никой няма да го види.

След тези думи Мишел нахлузи очилата и се подготви да направи още няколко дължини.

Тайлър остана да гледа след нея. Изпитваше неволно възхищение от атлетичното ѝ плуване. После се опомни и пое към далечния край на басейна, но движенията му съвсем не бяха перфектни.

Около час по-късно излезе от съблекалнята и установи, че Мишел го чака във фоайето с преметната през рамо раница и брезентова торбичка в ръка. Влажната ѝ коса беше прибрана под плетена шапка. Беше с джинси, яке "Норт Фейс" и шал, увит около шията.

Косата на Тайлър беше сресана назад. Дъното на дънките му беше увиснало, маратонките му бяха без връзки, а суичърът му беше с логото на гимназията. Той прекоси фоайето и отиде при нея.

– Заповядай – подаде му торбичката тя. – Ще приемеш ли да те закарам, или ще се прибереш по обичайния начин?

Тайлър явно беше притеснен от съотборниците си, които минаваха покрай тях. Кимна на неколцина и блъсна в рамото един хлапак, който оглеждаше стройната фигура на Мишел. Той безгласно подхвърли "Готино парче", а след това с нормален глас добави:

– Ще се видим утре, Тай.

Мишел го изчака да се отдалечи и попита:

– Тай ли ти казват?

– Само някои момчета – разсеяно отговори той .

– И тъй, какво избираш?

– Може ли да си вземем по чаша горещ шоколад? Водата беше ледена!

Мишел му връчи торбичката.

Отбиха се в близкия "Старбъкс", където тя поръча горещ шоколад за Тайлър и кафе лате за себе си. После се насочиха към лендкрузъра. Тайлър се настани на седалката и огледа купето.

Тя набързо събра пръснатите върху арматурното табло предмети и ги хвърли отзад. Тайлър се обърна да погледне внушителната купчина боклуци.

– Това там пушка ли е? – попита с разширени очи той.

– Да, но не е заредена. Вече втора година се каня да разчистя тази бъркотия.

– Това най-вероятно ще ти отнеме още две.

– Много ти благодаря, но забележките на партньора ми са повече от достатъчни.

– И тъй, какво искаш? – попита Тайлър.

– Мисля, че се досещаш.

– Не.

– След вчерашната ни среща в "Панера" ме спря един военен полицай, който ме обвини, че се опитвам да измъкна пари от теб.

– Не знаех.

– Но някой е разговарял с теб, нали?

Тайлър не отговори. Отпи глътка горещ шоколад и вдигна глава към небето.

– Май пак ще вали сняг – отбеляза Мишел и продължи да чака.

Изглеждаше толкова объркан, че ѝ дожаля още повече за него. Да не би пък майчинските ми инстинкти да са се събудили най-после, помисли си тя. От какво се страхуваше той?

Изминаха няколко километра в мълчание.

– Скоро ще пристигнем – подканящо подхвърли Мишел.

– Предупредиха ме да не разговарям с теб – отвърна Тайлър.

– Кой те предупреди?

– Военните.

– Били са с униформи?

– Не, бяха с костюми.

– Тогава как разбра, че са военни?

– Говореха за баща ми, който служеше в армията. Какви други могат да бъдат?

– Легитимираха ли се?

– Да. Размахаха някакви карти, но толкова бързо, че не видях какво пише на тях. Освен това не ме интересуваха.

– Мащехата ти там ли беше?

Тайлър кимна.

– Какво друго ти казаха?

– Че искате да се възползвате от мен. Нямало да откриете нищо повече от това, което са ми казали те.

– Имаш предвид смъртта на баща ти?

– Да.

– А ти какво им отговори?

– Ами… нищо не им отговорих.

– Друго?

– Предупредиха ни, че ще ни донесете неприятности. И може би нямало да получим това, което ни се полага. Обезщетение и други такива неща...

Мишел въздъхна и сбърчи вежди.

– Значи са се опитали да те преметнат. Изкарали са ни използвачи.

– Не искам нещата около татко да се объркат, Мишел.

– Ние също, повярвай ми. Ще ходиш ли в "Доувър", за да получиш тленните му останки?

Тайлър поклати глава.

– Защо?

– Заради другите неща, които ми казаха.

– Какви неща?

– Не искам да говорим за това.

– Стига, Тайлър. Ти сам реши, че мога да те откарам у дома. Значи искаш да разговаряме.

Изминаха още километър и половина в пълно мълчание,

– Казаха, че от татко не е останало нищо, което да се сложи в ковчег – промълви най-сетне момчето.

Мишел едва не изпусна волана от изненада и колата поднесе леко.

– Какво?! – извика тя. – Нали уж е бил застрелян?

– Бил е. Но някаква мина се взривила точно там, където паднал… Разкъсала го на парчета...

Тайлър покри с длан очите си и се разплака.

Мишел отби в някаква странична уличка, спря и му подаде няколко книжни кърпички. Той ги пое, без да я погледне. Искаше ѝ се да го прегърне, но прецени, че това ще го смути и ще изглежда повече от неловко при тези обстоятелства.

Тя остана неподвижно на мястото си. Гледаше как парата от предния капак бавно се разсейва в мрака.

– Благодаря – каза Тайлър.

Тя се обърна, машинално пое топката влажни кърпички от ръцете му и я метна на задната седалка.

– Защо мълча досега? – попита го. – Защо не ми сподели по-рано?

– Не знам – прошепна Тайлър.

– Какво каза Джийн за всичко това?

– Не каза много. Когато осъзна нещата, ревна толкова яко, че мъжете побързаха да си тръгнат.

– Много са състрадателни, няма що! Стоварват чука, а след това изчезват! Ти как реагира?

– Качих се в стаята си и заключих вратата.

Мишел протегна ръка и лекичко го докосна по рамото.

Той я погледна с благодарност.

– Защо беше толкова твърд в намеренията си да ни наемеш, Тайлър? – попита тя. – Вече знаеше, че баща ти е мъртъв и нищо не може да го върне. А подробностите за смъртта му не идват лесно от страна като Афганистан. Нямаше как аз и Шон да отлетим до там и да започнем разследване.

Той сви рамене, но не отговори.

– Трябва да има нещо, Тайлър. Ти си умен младеж. Не ми приличаш на човек, който взема решения, без да ги обмисли. – След като не получи отговор, тя попита: – Догодина ще караш ли Кати на училище с вашата кола?