Кинг и Максуел

Тя остана на масата. В главата ѝ се въртеше един-единствен въпрос: кой беше успял да сплаши Тайлър Уинго?

10.

Когато Мишел излезе от "Панера", снегът се беше усилил.

Годините в Сикрет Сървис я бяха научили да разделя околния свят на отделни фрагменти и да търси опасността в най-близките. Този инстинкт продължаваше да ѝ служи, въпреки че отдавна вече не работеше в службите. В момента вътрешните ѝ антени трептяха предупредително.

Паркингът беше пълен едва наполовина, но предвид огромните му размери колите там пак бяха много. Вниманието ѝ обаче беше привлечено от един-единствен автомобил.

С правителствени номера, изключен мотор и самотна фигура зад волана. Почти покрит от снега, което говореше за доста продължителен престой. Липсата на стъпки наоколо подсказваше, че никой не е слизал от него. Нещо, което беше доста странно предвид факта, че това беше мол, посещаван от хора, които бързат да напазаруват и да потеглят към домовете си. Но този човек беше паркирал и седеше търпеливо с изгасен двигател въпреки студа. Очевидно чакаше нещо.

Или някого. Може би мен, каза си Мишел.

Тя се качи в лендкрузъра и запали двигателя. Не откъсваше поглед от седана с правителствени номера. Силуетът зад волана беше неподвижен. В момента, в който бе склонна да приеме, че заключенията ѝ са погрешни, ситуацията претърпя рязка промяна.

Силуетът се превърна в мъж с широки рамене и късо подстригана коса, облечен в дълго тъмно палто. Носеше черни униформени обувки, а върху ръкавите на дългата дреха личаха нашивки.

Нашивки, а не звезди. Това е нормално, помисли си Мишел. Едва ли биха изпратили някой генерал да се разправя с нея.

Изчака го да се приближи и свали страничното стъкло.

– Трябва да сте здравата премръзнали в тази кола – подхвърли тя. – Защо не се качите при мен да се постоплите?

Вместо отговор мъжът показа служебната си карта.

– Капитан Одри Джоунс, военна полиция – прочете тя. – Какво мога да направя за вас?

– Току-що се срещнахте с Тайлър Уинго, нали? – попита Джоунс.

– След като казвате...

– Защо?

– Това е поверително.

– Доколкото ми е известно, вие сте частен детектив.

– След като казвате… – повтори тя. – В такъв случай не бива да се учудвате защо не мога да ви разкрия подробности.

– Уинго е малолетен и не може да ви бъде клиент.

– Напротив, може – възрази Мишел.

– Но за какво му е детектив?

– По много причини. Вас какво ви интересува?

– Съвсем наскоро е изгубил баща си.

– Знам.

– Той е уплашен и беззащитен, а армията не желае някой да се възползва от сегашното му състояние. Поискахте ли му пари?

– Защо си мислите, че целта ми е да измъкна пари от един скърбящ тийнейджър?

– А не е ли?

– Всъщност с това си изкарвам хляба. Преглеждам вестниците за имената на убити бойци, след това издирвам съкрушените им деца и забогатявам, като прибирам по долар от всяко. Как ви звучи това?

– Известно ни е, че сте бивш агент на Сикрет Сървис, когото са помолили да напусне.

– Всъщност ми предложиха удължаване на договора, но аз предпочетох да си подам оставката. Беше доста отдавна.

– Двамата с партньора ви сте разследвали доста важни случаи – серийни убийци, ЦРУ, националната сигурност.

– Спрете, защото ще се изчервя.

Джоунс направи крачка напред и се наведе. Главата и раменете му почти запълниха прозореца.

– Най-любезно ви молим да стоите настрана от семейство Уинго – каза той. – В момента те изживяват тежък момент и не се нуждаят от вмешателство.

– Как разбрахте за нас?

– Армията разполага с много ресурси.

– Нима сте толкова загрижени за всички семейства на загинали военнослужещи?

– Не, загрижени сме само за онези, на които се натрапват хора като вас. За щастие, малцина падат толкова ниско.

– Това е вашето мнение, което, между другото, е напълно погрешно – твърдо отвърна Мишел.

– Баща му е загинал по време на служба и момчето беше надлежно уведомено. Нямам представа какво е поискало от вас, но при всички случаи вие не би трябвало да приемете. За мен просто се възползвате от един съсипан от мъка младеж. Може би го правите, за да изкарате някой долар или пък да натрупате точки пред някого. А може би просто ви е мъчно за него. Не знам и не ме интересува. Но най-настоятелно ви моля да оставите семейството на мира, за да може да преживее мъката си. – Мъжът замълча за момент, после отчетливо попита: – Достатъчно ясен ли бях, госпожице Максуел?

– Кристално ясен, капитан Джоунс – кимна Мишел.

Той се завъртя на токове и тръгна обратно към колата си. Десет секунди по-късно вече го нямаше.

Мишел остана на мястото си, замислено почуквайки с пръсти по волана. Военната полиция наблюдаваше случая. Военната полиция изпращаше категорично послание: стойте далече от семейство Уинго. Най-вероятно бяха разговаряли и с Тайлър. Може би бяха подслушвали телефона му, бяха разбрали за тази среща и веднага се бяха намесили. Това обясняваше неочакваното му решение да се откаже от услугите им.

Тя набра номера на Шон и му разказа за случилото се.

– Ти какво мислиш? – попита той.

– Този Джоунс изглежда автентичен, но може би знае само толкова, колкото да ни отправи недвусмислено предупреждение.

– Като добавим и отношението, на което се натъкнах в Пентагона, започвам да си мисля, че нещата изглеждат много подозрителни – отвърна Шон. – Въпросът е какво ще правим оттук нататък.

– Все още не сме върнали маузера – подсказа му Мишел.

– Без съмнение военната полиция ще наблюдава къщата. Ако ни засече там, едва ли ще ни се размине само с любезно предупреждение.

– Не мисля, че ще ни подложат на водни мъчения.

– Има и по-лоши неща от тях.

– Например?

– Осакатяване. Смърт.

– Стига! Все пак говорим за правителството на САЩ. Но просто не мога да оставя нещата така. Мисля, че и ти се чувстваш по същия начин. Тайлър крие нещо. Убедена съм, че се нуждае от помощта ни, но и него са го предупредили. Съмнявам се, че дори армията може да си позволи да изпрати специален човек на някакъв заснежен паркинг само за да вкара в пътя такива като нас, решили да се "възползват" от нещастието на едно обикновено семейство.

– Права си. Нещо не е наред.

– Ти също си прав, най-вече за стената, издигната около семейство Уинго. Ако се опитаме да я преодолеем, със сигурност ще си имаме неприятности. А от това следва, че трябва да подходим по друг начин, нали?

– След като не можем да влезем в контакт с момчето, може би трябва да проучим миналото на баща му. Тайлър спомена, че е работил във фирма ДТИ със седалище в Рестън. Ще започнем от нея.

– Твърде вероятно е да бъдем разкрити, ако отидем там.

– Няма нужда да ходим. Нали за това има интернет.

– Добре де, можеш да чукаш по клавиатурата колкото си щеш, но аз възнамерявам да свърша малко истинска работа.

Мишел отново насочи поглед към "Панера".

– Каква например? – попита Шон. – Не искам да действаш, без да сме обмислили нещата. Нали помниш какво се е случило с британската лека кавалерия при атаката на Балаклава? Били са пометени заради грешката на един човек.

– На един мъж – това е ключовата дума. Ако атаката беше ръководена от жена, нямаше да се стигне до такава касапница.

– Добре де, какво мислиш да направиш?

– Да поговоря с една тийнейджърка за неин съученик. Чисто по женски.

Мишел изключи телефона, скочи в снега и тръгна обратно към бистрото. Възнамеряваше да разбере от Кати Бърнет доколко е загрижена за Тайлър Уинго.

11.

– Здрасти, Кати.

Момичето вдигна глава от лаптопа си и срещна погледа на Мишел, застанала до нея с табла, на която имаше купичка супа, хляб и чаша кафе.

– О, здравейте.