Кралица на кошмара

– Притеснява ли те, че най-добрата ти приятелка ме мрази? – пита Томас с уста, толкова препълнена с канелени охлювчета, че едва му се разбира.

– Тя не те мрази. Просто не си се опитал да я опознаеш. Освен това когато сте двамата, я карате да се чувства нежелана.

– Не е вярно – възразява Томас.

– Донякъде е – промърморвам малко зад тях.

И е така. Когато сме само аз, Кармел и нейните приятели, няма проблем. Аз мога да се социализирам, ако се налага. Но когато сме и тримата заедно, сме малко като затворен клуб. На мен това ми харесва и дори не се чувствам виновен. Когато сме само тримата, се чувствам в безопасност.

– Видя ли? – казва Кармел.

Тя забавя ход, за да се изравня с тях и да вървим заедно. Томас казва още нещо за Кати и чувам, че се споменава и името на Натали, но не ги слушам много. Техните си неща не ми влизат в работата. Изоставам до обичайната си позиция, малко зад тях. И без това молът е твърде претъпкан, за да вървим трима в редица, без да се налага да се бутаме с хората.

Множество гласове извикват името на Кармел и вдигам поглед от канеленото си охлювче, за да видя Аманда Шнайдер, Хайди Трико и една друга Кати Нещо-си, които размахват ръце. Дерек Пимс и Нейт Бъргстром също са с тях; момчета, които Томас би определил като следващата вълна Армия на троянците. Почти чета мислите му в момента, чувам как скърца със зъби, докато вървим към тях.

– Хей, Кармел – казва Хайди. – Как е?

Кармел свива рамене.

– Хапнахме от „Синабон“ и се мотаем. Подхвърлям намеци за подаръци за рождения ми ден, които някои хора не загряват.

Тя сръгва свойски Томас. Което ми се ще да не беше правила. Или поне не в настоящата компания, защото Томас се изчервява като репичка, което от своя страна кара Дерек и Нейт да се ухилят като катъри. Момичетата просто хвърлят поглед първо към него, после към мен и се усмихват престорено. Томас пристъпва от крак на крак. Не поглежда към Дерек и Нейт, затова пък аз компенсирам, като ги гледам право в очите. Знам, че е идиотско, но го правя. Кармел просто си говори и се смее, небрежно, изобщо не обръща внимание на ситуацията.

И тогава нещо помръдва. Камата. Тя е прибрана в ножницата, завързана с две каишки за глезена ми. Но току-що усетих как помръдна, както прави понякога, когато преследвам някой призрак. И не си внушавам; беше си осезаемо движение.

Завъртам се в посоката, към която помръдна, като си мисля, че сигурно изперквам. Нищо мъртво не витае в мола. Има твърде много хора, твърде светло е и мирише на баня. Но ножът не лъже, затова се взирам в лицата наоколо, лица с празни погледи, тръгнали да си купуват дънки от „Американ Игъл“ или да си лафят с приятели. Всички са очевидно живи, поне в някаква степен. Завъртам се отново и ножът леко ме тласка в една посока.

– Какво? – промърморвам и гледам право пред мен към витрината на магазина срещу нас.

Роклята на Анна.

Премигвам съсредоточено два пъти. Но това е нейната рокля. Бяла и семпла. Красива. Тръгвам към нея и изведнъж всички звуци в мола изчезват. Какво виждам? Не е просто рокля, подобна на нейната. Това е нейната рокля. Знам го още преди кракът на манекена да отстъпи от пиедестала на витрината.

Тя се движи неуверено върху тези пластмасови крака. Косата ѝ се спуска по раменете, увиснала и твърда като изкуствена перука. Не поглеждам лицето ѝ. Не го правя дори когато докосвам с пръсти стъклото на витрината и краката ѝ на манекен се сгъват, а бялата материя шумоли.

– Кас!

Потрепвам, а звуците на мола удрят тъпанчетата ми като затръшната врата. Томас и Кармел са от двете ми страни с разтревожени изражения на лицата си. Главата ми е замаяна, все едно току-що съм се събудил. Когато премигвам към стъклото, манекенът си стои там, както винаги си е стоял, замръзнал в неизменната си поза и облечен в бяла рокля, която въобще не прилича толкова на роклята на Анна.

Поглеждам към Аманда, Дерек и останалите. Изглеждат точно толкова втрещени, колкото Томас и Кармел. Но до утре вече ще се смеят като разпрани, докато разказват на всеки, когото познават. Смутено отдръпвам пръсти от стъклото. След това, което видяха, не мога да кажа, че ги виня.

– Добре ли си? – пита Кармел. – Какво стана?

– Нищо – казвам. – Стори ми се, че видях нещо, но се оказа… нищо.

Тя свежда поглед и се оглежда на две страни.

– Ти крещеше.

Поглеждам Томас, който кима утвърдително.

– Може и нещо да съм повишил глас. Тук е супер шумно; човек не може да си чуе мислите.

Забелязвам погледите, които двамата си разменят, и не се опитвам да ги убеждавам. Как бих могъл? Те виждат бялата рокля във витрината и много добре знаят значението ѝ. Много добре знаят какво ми се е сторило, че виждам.

Глава четвърта

В деня след бруталната ми нервна криза в мола имам свободен час и го прекарвам в края на градината пред училище, седнал под едно дърво, говорейки по телефона с Гидиън. Има и други ученици навън, скупчени на слънце, налягали по едва поникналата пролетна трева, с глави, подпрени на раниците или в скутовете на приятели. От време на време поглеждат към мен, казват си нещо и се смеят. Май преди ми беше по-лесно да се вписвам. Може би няма да изкарам и следващата година тук.

– Тезеус, всичко наред ли е? Звучиш ми разсеян.

Засмивам се.

– А ти звучиш като майка ми.

– Моля?

– Извинявай.

Чудя се дали да продължа, което е глупаво. Нали затова му се обадих. Исках да поговоря с някого за това. Имам нужда да чуя, че Анна вече я няма. Че не може да се върне. И искам да го чуя казано с достолепен британски акцент.

– Да си чувал някой да се връща, след като е минал от другата страна? – казвам най-накрая.

Гидиън прави замислена пауза, подходяща за случая.

– Никога – казва той. – Просто не е възможно. Поне не в рамките на това, което здравият разум може да си представи.

Присвивам очи. Откога живеем в рамките на здравия разум?

– Но щом като аз мога да ги пратя от едно пространство в друго чрез камата, не е ли възможно да има някакво друго нещо, което да може да ги прати обратно?

Този път паузата от другата страна е по-дълга, но не мисля, че приема думите ми сериозно. Ако беше така, щях да чуя хлъзгането на стълбичката на библиотеката му и шумоленето, докато прелиства книгите.

– В смисъл, стига де, не е чак толкова наивна мисъл. Може би е като да прескочиш от А-Б направо на Ж, но…

– Страхувам се, че е по-скоро като от А-Б да прескочиш на пи.

Поема дълбоко въздух.

Знам за кого си мислиш, Тезеус, но просто не е възможно. Не можем да я върнем.

Затварям очи и стискам клепачи.

– Ами ако вече се е върнала?

– Какво имаш предвид? – пита ме предпазливо, с тревога в гласа.

Решавам малко да сменя тона, за да го поуспокоя, затова се напъвам да се усмихна.

– Не знам какво имам предвид. Не ти звъня да те паникьосвам. Просто… май доста си мисля за нея.

Той въздъхва.

– Представям си. Тя беше… тя беше необикновена. Но сега е там, където е редно да бъде. Чуй ме, Тезеус – казва той и почти усещам как слага ръка на рамото ми – трябва да го преодолееш.

– Знам.

И наистина знам. Част от мен иска да му разкажа как съм усетил, че камата помръдва, и за всички неща, които ми се е сторило, че виждам и чувам. Но той е прав и ще прозвуча като откачалка.

– Виж, не се безпокой за мен. Чу ли? – казвам, изправям се и промърморвам: – Мамка му.

Дънките ми се мокри, където съм седял.

– Какво има? – пита угрижено Гидиън.

– А, нищо. Имам огромно мокро петно на задника, защото бях седнал под едно дърво. Честно, земята тук така и не изсъхва.

Той се смее и затваряме.

На влизане в училище Дан Хил ме удря по рамото.

– Хей – казва той. – Имаш ли записки от часа по история вчера? Може ли да си ги препиша по време на самостоятелна подготовка?

– Да, що не – казвам леко изненадан.