Кралица на кошмара

– И какво от това. Няма да ти искат лична карта и да те изритат, ако не си – присмива се тя. – Освен ако не си заек. Дори Томас може да дойде. Кас? Кас?

– Да – чувам се да казвам.

Но не точно. Защото лицето на Нат вече не е нейното. А това на Анна. Устните се движат с нейните, но не и изражението. То е като маска.

– Много странно се държиш днес – казва тя.

– Извинявай. Трябва да си изпия хапчетата – промърморвам и ставам от чина.

Г-н Диксън дори не забелязва, че излизам от стаята.

Когато Томас и Кармел ме намират, седя в средата на тихата сцена на актовата зала и се взирам в празните седалки със синя тапицерия – празни освен една. Учебникът и тетрадката ми по тригонометрия са прилежно наредени едни върху други, за да ми напомнят къде трябва да бъда.

– Да не е изпаднал в кататония? – пита Томас.

Дойдоха преди няколко минути, но аз не им обръщам внимание. Ако ще игнорирам една приятелка, тогава защо да не игнорирам всичките си приятели.

– Здрасти – казвам.

Звуците от движенията им ехтят в празния училищен салон, когато оставят учебниците си и се качват на сцената.

– Добре се скатаваш – казва Кармел. – Но не съвсем. Нат каза, че си се държал много странно по време на дискусията в час по история.

Свивам рамене.

– Лицето на Анна се появи върху нейното, докато говореше. Мисля, че проявих прилична доза спокойствие.

Разменят си един от тези все по-чести погледи, докато сядат от двете ми страни.

– Какво още видя? – пита Томас.

– Боли я. Сякаш я измъчват. Беше в стаята ми снощи. Имаше рани, които се отваряха и затваряха по ръцете и раменете ѝ. Нищо не можех да направя, за да ѝ помогна. Не беше от плът и кръв.

Томас побутва очилата на носа си.

– Трябва да разберем какво става. Това е… това е мега гадно. Сигурно има някакво заклинание, нещо, което да ни разкрие…

– А може би сега не е време за мистицизъм – намесва се Кармел. – Може би ни трябва нещо друго, не знам, психолог например?

– Ще го наблъскат с лекарства. Ще му кажат, че страда от хиперактивност и дефицит на вниманието или нещо такова. Освен това Кас не е луд.

– Не искам да ви сдухвам, но шизофренията може да се отключи във всеки един момент – казва тя. – Всъщност доста често се проявява на нашата възраст. А халюцинациите изглеждат точно толкова реални, колкото ти и аз.

– Защо въобще говориш за шизофрения? – изпърпорва Томас.

– Не казвам, че е това! Но той преживя сериозна загуба. Може нищо от това да не е реално. Ти да си виждал нещо? Усети ли нещо странно, както каза дядо ти?

– Не, но съм малко назад с уроците по вуду. Наблягах на тригонометрията.

– Просто казвам, че невинаги става дума за духове и магия. Понякога призраците са в главата ти. Което не ги прави по-малко реални.

Томас кима и поема въздух.

– Добре, за това си права. Но все пак мисля, че да го пратим на психо ще е грешка.

Кармел изръмжава.

– А защо първото, което ти идва наум, е заклинание? Защо си толкова сигурен, че причината е свръхестествена?

Това е най-близкото нещо до спор, което съм чувал от Томас и Кармел. И колкото и специален да се чувствам, като слушам приятелите ми да се карат дали имам психическо заболяване или не, започва да ми се иска да се върна в час.

„Спри да си вреш носа, където не ти е работа, преди някой да ти го отреже. Нещо друго се разгръща около теб, като буря.“

Не ми пука.

На шестия ред, от третия стол, Анна ми намигва. Или просто премигва. Не мога да кажа. Половината ѝ лице го няма.

– Да отидем да говорим с Морфран – казвам.

Чува се звукът на звънчето над вратата на антикварния магазин, последван от тупуркането на лапите на Стела, която се блъска в крака ми. Почесвам я няколко пъти, а тя гледа към мен с огромните си кафяви очи, като бебетюленче, преди да се обърне към Кармел.

Не сме единствените в магазина. Морфран говори с две жени на по четиридесет и нещо, облечени с пуловери и разпитващи за някакъв порцеланов леген. Морфран се смее и им разказва приятна историйка, която нищо чудно да е вярна. Странно е да го гледам с клиенти. Толкова е любезен. Стараем се да не вдигаме шум по пътя си към задната стаичка. След няколко минути чуваме как жените казват довиждане на Стела и благодарят на Морфран и секунди по-късно той и кучето минават през завесата и влизат при нас, където той държи по-странните и по-езотерични окултни стоки. Свещите на майка ми се наслаждават на мястото си на витрината. Станала е мейнстрийм.

Начинът, по който ме гледа Морфран, ме кара да очаквам, че ще извади едно от онези лекарски фенерчета и ще провери реакцията на зениците ми. Скръстил е ръце и черното кожено елече покрива логото на „Аеросмит“ на тениската му. Когато Томас му подхвърля пресен пакет тютюн за лулата, той стрелва ръка и го хваща, без да сваля очи от лицето ми. Кой би повярвал, че любезният магазинер и този специалист по черна магия са един и същи човек?

– Дошли сте за следобедна закуска след училище, а, хлапета? – пита той и пали. После поглежда часовника си. – Явно не. Училището свършва чак след пет часа.

Томас прочиства гърло с неудобство и рунтавите вежди на Морфран се повдигат към него.

– Ако те изключат, цяло лято ще чистиш вехториите, които купувам от разменния пазар.

– Няма да ме изключат. Остават само две седмици. На никого не му пука вече.

– На мен ми пука. На майка ти ѝ пука. Не го забравяй. – Кима към Кармел. – Ами ти?

– Аз съм отличничка – отговаря тя. – И такава ще си остана. Важни са резултатите, както казва баща ми.

Усмивката ѝ е мила, извинителна, но и уверена. Морфран клати глава.

– Говори ли с този твой приятел от Англия? – пита ме.

– Мдаа.

– И какво каза той?

– Да забравя всичко това.

– Добър съвет.

Той дърпа от лулата; димът закрива лицето му, когато издиша.

– Не издържам.

– Налага се.

Кармел пристъпва и скръства ръце.

– Защо да му се налага? Не може ли да спреш да говориш толкова завоалирано? Може би, ако просто ни кажеш какво се случва, защо се налага да оставим всичко както си е, може би тогава ще го направим.

Той издиша и отмества поглед от нея, оставя лулата на стъклото на тезгяха.

– Не мога да ви кажа това, което не знам. Магията не е точна наука. Не е новинарска емисия. От време на време нещо просветва тук вътре – казва той и посочва гърдите си – или тук вътре – той сочи челото си – и казва да стоите настрана. Казва да забравите за всичко. Наблюдават ви хора. От този тип хора, дето няма проблем да те гледат отдалеч, но трябва да се молиш да не те настигнат. Има и нещо друго.

Той отново взима лулата, дърпа, изглежда замислен – което фактически е единственият начин, по който можеш да изглеждаш, докато пушиш лула.

– Нещо се мъчи да ви тегли назад, а друго се опитва да ви тегли напред. И това ме притеснява най-много, ако трябва да съм честен. Трудно ми е да си държа езика зад зъбите.

– Относно какво?! – натъртвам аз. – Какво знаеш?

Морфран ме поглежда през дима, но аз не свеждам очи. Няма просто да зарежа всичко така. Не мога. Дължа ѝ го. И нещо повече. Не мога да понеса мисълта, че тя страда.

– Просто престанете, хайде стига вече – казва той, но го чувам в гласа му. Изгубил е твърдостта си.

– Какво знаеш, Морфран?

– Знам… – въздиша. – Знам кой може да знае нещо.

– Кой?

– Мис Рийка.

– Леля Рийка? – пита Томас. – Какво може да знае тя?

Обръща се към мен.

– Ходех у тях, като бях малък. Не ми е точно леля, а нещо като приятелка на семейството, нали се сещаш. Не съм я виждал от години.

– Изгубихме връзка – свива рамене Морфран. – Случва се понякога. Но ако Томас те заведе при нея, тя ще говори с теб. Цял живот е била финска вещица.

Финска вещица. Тази фраза ме кара да искам да оголя зъби и да покажа козината си. Майката на Анна, Малвина, е била финска вещица. Затова е успяла да прокълне Анна и да я затвори в къщата. Веднага след като е прерязала гърлото ѝ.