Цар Плъх

— Хубаво, нека влезе — каза Царя и пак се обърна към Питър Марлоу: — Ти си знаеш, Питър, но аз те съветвам да го изхвърлите.

— Бих искал, но нямаме право.

Царя разбра, че е безсмислено да го убеждава.

— Здрасти, друже — появи се на прага Тимсън. Лицето му бе изопнато от гняв. — Чувам, че нещо май си загазил, а?

— Ще трябва да си търся нови копои, това поне е ясно.

— И не само ти — бесен каза Тимсън. — Тия мръсни гадове подхвърлили твоя сандък под моята барака, по дяволите. Можеш ли да си представиш!

— Какво?

— Ами да! Стои си под моята барака, изпразнен до шушка. Мръсни копелета, ей! От австралийците никой няма да го свие и да го подметне при мен, това е сигурно. Само са били ингилизите или твоите янки.

— Кой например?

— Нямам представа. Но кълна се, не са моите.

— Вярвам ти. Слушай сега — давам хиляда долара награда за сигурно доказателство кой е крадецът. Кажи там на когото трябва.

Царя пъхна ръка под възглавницата и умишлено измъкна оттам всички пари, които бе получил от Чен Сан. Отброи триста долара и ги връчи на Тимсън, който бе зяпнал от изненада.

— Искам малко захар, кафе, олио, един-два кокосови ореха. Ще свършиш тая работа, нали?

Тимсън взе парите. Не можеше да откъсне очи от купчината долари.

— Приключил си сделката, както виждам. Ей, богу, не вярвах, че ще успееш. Ама успя, а?

— Естествено — небрежно отвърна Царя. — Ще изкарам месец-два с тия мангизи.

— Не месец-два, а цяла година, по дяволите! — не можа да се въздържи Тимсън, обърна се и бавно тръгна към вратата. После пак погледна назад и внезапно се засмя: — Хилядарка, а? Това ще даде резултати, така мисля аз!

— Аха! — каза Царя. — Въпрос на време.

Само за час новината обиколи лагера. Очите започнаха да се взират с ново усърдие, а ушите се наостриха да доловят и най-тихия шепот, понесен от вятъра.

Преравяха се и се вадеха на бял свят спомени. Нямаше да мине много време и някой щеше да дойде и да поиска наградата.

Същата нощ, тръгнал да се разходи из лагера, Царя усети както никога досега омразата, завистта и силата на дебнещите погледи. Почувствува се добре, дори повече от добре, защото сега явно всички знаеха, че той има куп пари, а те нямат нищо, че от всички пленници единствено той бе излязъл победител.

Посети го Самсън, после Брант и още мнозина други и макар да се отвращаваше от раболепието им, изпитваше огромно удоволствие, че за пръв път идват открито при него. Мина покрай полицейската барака и дори Грей, застанал на прага, само козирува в отговор на поздрава му и не го повика вътре за обиск. Той се усмихна в себе си, защото знаеше, че Грей също мисли за купчината пари и за наградата.

Сега вече бе неуязвим. Купчината банкноти му носеше сигурност, живот и власт. Купчината пари, неговите собствени пари!

Двадесет и пета глава

Този път Йошима удари изневиделица. Не по пътеката през лагера както обикновено, а през оградата, придружен от множество войници и когато Питър Марлоу ги забеляза, постройката вече бе обградена и път за бягство нямаше. Йошима нахълта в стаята и завари Мак да лежи под мрежата против комари и да слуша новините.

Японците изблъскаха Питър Марлоу, Мак и Ларкин в единия ъгъл. После Йошима взе слушалката. Радиото продължаваше да работи и той успя да чуе края на новините.

— Твърде изобретателно — отбеляза Йошима и остави слушалката — имената ви, моля?

— Аз съм полковник Ларкин, а това са майор Маккой и лейтенант Марлоу.

Йошима се усмихна.

— Заповядайте по цигара — поднесе им той пакета. Тримата взеха по една. Йошима им даде огънче, сетне запали и своята. Известно време пушиха мълчаливо. След това Йошима нареди:

— Разглобете радиото и елате с мен…

Мак се наведе над радиото с треперещи пръсти. В този миг от мрака внезапно изникна друг японски офицер и Мак нервно извърна глава към вратата. Офицерът тревожно прошепна нещо на Йошима. За секунда капитанът го изгледа безмълвен, после кресна нещо на един войник. Той веднага се приближи и застана на прага, а Йошима бързо излезе навън с офицера и останалите японци.

— Какво става? — попита Ларкин, без да сваля очи от часовия, насочил към тях щика.

Мак все още стоеше до леглото, точно над радиото. Коленете му трепереха и той едва си поемаше дъх. Когато най-сетне успя да проговори, гласът му звучеше пресипнало.

— Сигурно е заради новините… Нямах време да ви кажа. Нашите са направили… нова бомба. Атомна. Вчера в осем и петнайсет сутринта са пуснали само една над Хирошима и целият град е изчезнал. Казват, че жертвите са от порядъка на стотици хиляди — мъже, жени, деца!

— Боже господи! — каза Ларкин и внезапно се отпусна на леглото.

Войникът нервно вдигна пушка и едва не натисна спусъка.

— Чакай — изкрещя Мак на малайски, — той иска само да седне!

— Седнете всички! — изрева войникът в отговор и се разпсува.

Когато изпълниха заповедта, той заговори на малайски:

— Вие сте глупави хора! Гледайте да не мърдате много-много — отговарям с главата си да не избягате. Не ставайте от местата си и не се движете! Ще стрелям, без да се замисля.

И така, те продължиха да седят и никой не отронваше ни дума. След време се унесоха в неспокойна дрямка под острата светлина на електрическата крушка. Комарите не ги оставиха на мира, докато накрая зората ги прогони.

След разсъмване смениха поста. Тримата приятели не бяха мръднали от местата си. Отвън пленниците нервно крачеха по пътеката, но всеки път извръщаха глава, докато стаята на обречените не останеше далеч от тях. Палещото слънце правеше деня още по-тягостен. Той се проточи дълго, много по-дълго от обикновено.

Късно следобед Грей приближи към поста с две войнишки канчета в ръка и козирува. Тримата вдигнаха глави.

— Може ли да им дам това? — Той отвори канчетата и показа храната на войника.

Японецът сви рамене и кимна.

Грей прекоси площадката пред вратата и сложи храната на прага. Очите му бяха зачервени, но погледът му пронизваше.

— За съжаление яденето изстина — каза той.

— Да се порадваш ли дойде, Грей, приятелю? — обади се Питър Марлоу с мрачна усмивка.

— Страшно ме е яд, че японците те арестуваха. Исках аз да те пипна, защото си престъпник, а не да те затворят те, след като си рискувал живота си за общото благо. Ама на, пак извади късмет — герой ще станеш накрая.

— Питър — прошепна Мак, — отвлечи вниманието на поста!

Питър Марлоу стана и бързо отиде до вратата, козирува на войника и помоли за разрешение да излезе по нужда. Войникът му посочи земята пред площадката. Питър Марлоу клекна в праха. Неприятно му бе да се облекчава на открито, но нали все пак го пуснаха отвън. И на това трябваше да бъде благодарен. Докато часовият наблюдаваше Питър Марлоу, Мак съобщи шепнешком новината на Грей. Той побеля като платно, надигна се, кимна на Питър Марлоу, който също му кимна в отговор и козирува на войника. Онзи посочи покритата с мухи мръсотия и нареди на Грей да вземе кофа с вода и да почисти.

Грей предаде новината на Смедли-Тейлър. Той от своя страна я прошепна на други и много преди Грей да изпълни заповедта на японеца и да сложи чиста кофа пред вратата на стаята, целият лагер бе научил за бомбата.

Първият голям страх заля Чанги — страхът от отмъщението.

По залез слънце отново смениха часовия и този път на пост застъпи Шагата. Питър Марлоу се опита да го заговори, но Шагата само го побутна с щика да се върне обратно в стаичката.

— Не ми е разрешено да разговарям. Теб са те хванали с радио, а това е забранено. Ще застрелям всеки, който се опита да избяга — дори теб, въпреки че нямам желание за това. — И той отново застана пред вратата.

— Най-добре направо да ни теглят куршума, и толкоз — обади се Ларкин.

Мак хвърли поглед към Шагата.

— Сър, искам да помоля за една услуга. Разрешете ми да си легна — рече той и посочи кревата. — Малко спах тази нощ.