Гай-джин

Едва поемайки си дъх, Хирага надвика тътена на пожара:

— Бързо слизай, тя умряла в стая — Фуджико умряла, когато намерил теб… бързо, и ти умреш!

Сега вече Тайърър си спомни ясно. Бе изскочил от кладенеца и бе понечил да се втурне назад. Огънят ставаше все по-силен, там го чакаше сигурна смърт, но той бе длъжен да отиде при нея. А после се озова на земята по корем от зверски удар в темето.

— Ти… Аз отивал при нея, но ти защо спрял мен?

— Да. Няма как спасиш. Фуджико умряла, толкова съжалявам, аз видял. Тя умряла, ти също, ако върнеш, затова ударил и донесъл тук. Фуджико умряла в стая. — Хирага го произнесе спокойно, все още възмутен от Тайърър, задето бе рискувал живота и на двама им заради подобна глупост. Едва бе успял да вдигне англичанина на раменете си и да се спусне надолу, за малко да загуби равновесие. Бяха на косъм от смъртта — едва не загинаха в пламъците. Японецът беснееше — дори и най-бака човек щеше да разбере, че няма как да я намерят, че тя не би могла да оцелее.

— Ако не ударил, ти мъртъв. Мъртъв по-добре?

— Не — скръбно отвърна Тайърър. — Извинявай, ти пак ми спаси живота. — Прокара ръка по лицето си и безуспешно се опита да се справи с мъката си. „Фуджико — мъртва, о. Боже, о. Боже.“ — Извинявай, Нак… извинявай, Хирага-сан. Къде сме?

— Тунел. Близо Три шарана. Аз минал до село през стобор, ров. — Хирага посочи с ръка отвора на кладенеца. — Сега ден.

Тайърър с усилие се изправи на крака, почувства се малко по-добре. Виещият се дим замъгляваше дневната светлина над кръглото гърло на кладенеца, но все пак си личеше, че е утро.

— Додзо. — Акимото усмихнат му подаде препаска и кимоно.

— Домо. — Тайърър се ужаси от вида на собственото си кимоно, което почти напълно бе изгоряло. Имаше няколко съвсем леки изгаряния по краката си. В това време Хирага се катереше по разнебитените ръчки, за да надникне навън, но горещината тутакси го върна обратно.

— Не става, много горещ, заповядай. — Отново му поднесе вода и Филип я прие с благодарност. — Тайра-сама, най-добре върви по този път — посочи към тунела.

— Ти добре?

— Да. Фуджико наистина ли беше мъртва, сигурен ли си?

— Да.

— Какво стана, аз бях заспал и… Сякаш бомба се взриви под Къщата. Така ли беше и защо започна пожарът, защо гореше всичко?

Акимото докосна Филип и усмихнато му каза на японски:

— Тайра-сама, ти имаше късмет. Ако не беше Хирага, щеше да загинеш. Разбираш ли ме?

— Хай, уакаримасен. — Тайърър тържествено се поклони на Хирага и продължи на японски: — Благодаря ти, Хирага-сан, пак задължен. Благодаря ти за живот. — Призля му. — Извинявай, първо почине малко. — Тромаво приседна. — Какво станало?

— Да говорим английски. Защо пожари? Лош човек имал бомби, почнал пожар тук, вятър отнесъл огън в Йокохама и…

От изненада Тайърър дойде на себе си.

— И Колонията ли изгоря?

— Не зная, Тайра-сама. Нямал време гледа. Но Йошивара горял, мисля, село също. Може и Йокохама.

Тайърър се изправи с усилие и се запъти към кладенеца.

— Не, не горе — оттук. — Хирага запали още една лампа. — Ти следваш мен, да? — Обърна се на японски към Акимото: — Остани тук, а аз ще го заведа оттатък. Искам да видя какво се е случило. После ще се върна.

Докато водеше англичанина през тунела, самураят отново заговори на английски: — Лош човек имал пет бомби, искал рани гай-джин, южен вятър направил малък пожар голям пожар.

— Боже мой, тук всичко гори толкова бързо, ще се превърне на пепел за секунди. Боже мой, ако… — Тайърър млъкна, обезумял от ужас. По стените на тунела се стичаше вода. Гребна от нея, за да охлади лицето си. Това му помогна. — Извинявай, и тъй — лош човек? Какъв лош човек?

— Лош човек — мрачно повтори Хирага. Беше объркан и не знаеше какво да реши: от една страна, се ядосваше на Такеда, задето все пак бе унищожил сигурното му убежище, а, от друга, се радваше на последиците от петте взрива. При този южен вятър, след като Йошивара бе пламнала, навярно бе изгоряло и селото, а с него и къщите на гай-джин. А след като базата им в Йокохама вече не съществува, гай-джин щяха да си отидат, както пръв Ори, а след него и Кацумата бяха предсказали. Соно-джой напредваше.

Преди час и нещо се бе опитал да надникне от кладенеца откъм страната на Пияния град, но зноят го бе пропъдил обратно. Може пък тухлите да бяха поизстинали и щеше да му се удаде да огледа докъде се простираха опустошенията. Овладя обзелата го надежда. Първо трябваше да се оправи с Тайърър.

Всичко зависеше от това дали Такеда е бил заловен жив. Ако имаше късмет и Такеда бе загинал, разказът му щеше да прозвучи съвсем логично.

— Лош човек иска убие всички гай-джин, изгони от Нипон. Човек от Бакуфу. Бакуфу иска всички гай-джин вън. Йоши иска всички гай-джин отишли. Платил съгледвач да подпали огън, обвини шиши, но човек от Бакуфу.

— Ти познаваш ли го?

Хирага поклати отрицателно глава.

— Сацума човек — мама-сан каза мен.

— Райко-сан ли?

— Не, Уакико — друга Къща — назова Хирага едно измислено име. Бяха стигнали до водата. — Най-добре съблече дреха.

Съблякоха се, вдигнаха високо лампата и преодоляха препятствието. На отвъдната страна, докато Тайърър с болезнено усилие отново си връзваше препаската и си обличаше кимоното, Хирага с подробности се впусна да дообясни, че Бакуфу са зли, че ще стоварят вината върху други — върху ронините и шиши, Бакуфу бяха изпреварили Анджо, старейшините и преди всичко Йоши. На Тайърър всичко това му звучеше напълно правдоподобно. Отново човек от Сацума — един от дяволите на Санджиро.

На ръба на кладенеца Хирага посочи нагоре:

— Пак като там. Първо аз видя.

Подаде лампата на Тайърър и се изкачи догоре. Тухлите още бяха горещи. Предпазливо надникна. От видяното му се зави свят. Там, където някога се простираха падините и хълмовете на Ничията земя, сега бе абсолютно равно и се откриваше гледка чак до морето. Много от сградите на гай-джин си стояха незасегнати, но това не го обезпокои. С Йокохама бе свършено. Хирага се спусна долу.

— Какво е станало, Хирага-сан?

— Ти иди виж. Аз стоя тук. Ти върви сега, приятел. Хирага не може дойде — самураи още търсят, нали?

Тайърър се загледа в кафявите очи на този чудат чужденец, който със сигурност бе изложил живота си на опасност, за да го спаси. И го бе спасил за втори път. Нима истинското приятелство не се състоеше точно в това?

— Ако не беше ти, щях да съм загинал. Дължа ти живота си. Не е достатъчно само да ти благодаря.

Хирага безмълвно вдигна рамене.

— Какво ще правиш?

— Моля?

— Ако реша да се срещна с теб, да се свържа с теб?

— Аз тук. Тайра-сама, не забравил Йоши награда за моя глава, нали? Моля, не казва за тунел. Бакуфу и Йоши желаят мен зло. Ако Тайра-сама каже, скоро умрял. Мога никъде избяга.

— Няма да кажа на никого. Как да ти предам съобщение?

Хирага помисли малко.

— Залязва слънце, ти дойдеш тук и говориш долу. Аз чуя по залязва слънце. Разбрал?

— Да. — Тайърър му протегна ръка. — Не бой се, няма да те издам и ще се опитам да ти помогна.

Хирага силно стисна подадената му ръка.

— Филип! Филип, момчето ми, слава Богу, ти си жив! — Лицето на Сър Уилям се озари от облекчение, посланикът се втурна към него и го сграбчи за раменете. — Носеха се слухове, че си загинал в Йошивара. Ела да седнеш, горкото ми момче. — Отведе го до най-хубавия стол в кабинета край камината. — Боже Господи, изглеждаш ужасно, какво те е сполетяло? Трябва да пийнеш! Ето ти коняк!

Тайърър се отпусна във високия стол. Чувстваше се много по-добре. Бе преодолял първоначалния си ужас от разрушенията и от срещнатите по брега обгорени и превързани хора. Никой не споменаваше нищо за загиналите. Като видя, че легациите, Струанови, Брокови и най-важните сгради са непокътнати, както и армейският лагер и флотът, малко му олекна. Изглежда, никой не бе наясно колко и кон са изчезналите. Ето защо побърза да дойде тук. Отпи голяма глътка от коняка.