Гай-джин

Долу в залива флотът стоеше невредим, английското знаме и другите флагове се вееха гордо и докато ранната утрин преминаваше в ден, всички налични катери сновяха напред-назад, докарваха войници на брега или ги откарваха по корабите да се нахранят и да се наспят.

— Всичко е поправимо, дявол да го вземе, само загиналите не можеш да върнеш. Вземи един отряд и преброй състава си и конете. До девет и половина трябва да зная кого сме загубили. Тръгвай!

— Слушам, сър. Успяхме да отворим повечето конюшни и конете избягаха към хиподрума и на носа. Видях жребеца на Сергеев заедно с двама коняри. — Внезапно Палидар засия: — Прав сте, Сър Уилям, Боже, колко сте прав! След като армията и флотът са невредими, значи всичко е наред. Благодаря. — Сетри препусна нататък.

Сър Уилям се загледа навътре към сушата. „Какво да се прави, какво да се прави?“ Кончето му нервно зари с копита, долавяйки безпокойството му.

— Добро утро, Сър Уилям. — Сивопепеляв на цвят от изтощение, Джейми Макфей се приближи иззад развалините на някаква сграда. Дрехите му се бяха превърнали на дрипи, на места бяха обгорели, а косата му се бе сплъстила. — Какви са загубите? Какви са последните новини?

— Още нищо не се знае със сигурност. Боже праведни, това… само това ли е оцеляло от сградата на „Гардиън“ и от печатарските машини?

— Боя се, че да. Но ето вижте — Джейми хвана юздите и му подаде зле отпечатан вестникарски лист със зацапано заглавие по дължината на цялата страница, което се набиваше на очи: „Йокохама опожарена. Подозрение за умишлен палеж. Струанови и Брокови не са засегнати. Армията, флотът и търговските флотилии не са пострадали. Очакват се тежки загуби в Йошивара и в селото.“

Следваше кратка редакционна статия със съобщение, че следобедното издание обезателно ще излезе, и с извинение за лошото качество на печата. — Нетълсмит е ей там. — Под един груб навес седеше раздърпан и мръсен Нетълсмит и усърдно въртеше печатарската преса на ръка. Помощниците му сортираха печатарските букви и се опитваха да спасят каквото могат от пепелището.

— Разбрах, че си измъкнал доста селяни от къщите и си им спасил живота, Джейми.

Макфей все още не се бе съвзел. Смътно си спомняше, че така и не откри Неми, нито научи нещо за нея, но всичко останало му се губеше.

— Кажи-речи, нямам спомени, навсякъде цареше пълна бъркотия. — Виеше му се свят от изтощение. — Чух, че Филип бил изчезнал, вярно ли е?

— Не зная. Моля се на Бога да е жив, въпреки че този слух стигна и до мен. — Сър Уилям шумно въздъхна. — Съобщиха, че Сергеев и Андре са загинали в Йошивара, но току-що видях Сергеев. Така че, както вече ти казах, по-добре да изчакаме. — Посланикът посочи смачкания вестникарски лист. — Би ли ми го дал, Джейми? Благодаря. Свиках събрание в клуба в девет и половина, за да обсъдим какво да правим.

— Какво толкова ще му обсъждаме? Грохнал съм.

— Много неща, Джейми. Голям късмет извадихме. Армията и флотът… — Сър Уилям приповдигна шапката си: — Добро утро, госпожице Морийн.

Тя все още бе облечена в същите дрехи, но изглеждаше чиста и свежа и му се усмихна приятно.

— Добро утро, Сър Уилям. Радвам се, че сте добре и че Легацията не е пострадала. Добро утро, скъпи. — Усмихна се още по-широко, промуши ръка под мишницата на Джейми, като се стараеше да не изглежда дръзка.

Не го целуна, колкото и да й се искаше. — Той й струваше толкова хубав в обгорените си дрехи, с небръснатото си и изпито от грижи лице. Нищо нямаше да му помогне така, както една гореща супа, греяно уиски и добър сън.

Докато идваше насам, мнозина й разказаха колко смело се е държал през цялата нощ. Тя бе прекарала по-голямата част от времето си в утешаване на госпожа Лънкчърч и госпожа Суомп, докато съпрузите им заедно с останалите се опитваха да опазят сградата на Струанови. Бе наливала в малки количества от „дяволското питие“, както майка й наричаше всички алкохолни напитки, разбира се, не в присъствието на баща й. Бе се грижила за изгаряния и бе водила пострадалите при Хоуг и Бабкот, разпънали полева болница възможно най-близо до засегнатата област.

— Изглеждаш чудесно, Джейми, просто си поизморен.

— Не повече от другите.

Сър Уилям осъзна, че са го забравили, и без да изпита капка завист, отдаде чест с камшика си.

— До скоро, Джейми. Госпожице Морийн.

Двамата го наблюдаваха как поема в лек галоп.

Нейната ръка и близостта й доставиха удоволствие на Джейми. Изведнъж мрачните му предчувствия и всичките му тревоги за бъдещето отново го връхлетяха. Макфей се извърна и я прегърна силно, сякаш влагаше цялото си страдание. Морийн се разтопи от щастие в прегръдките му и му предаде цялата си сила.

— Бог да те благослови, чак не ми се вярва, но ти отново ме върна към живота. — После Джейми си спомни как Морийн бе измъкнала пет хиляди от Тес и възкликна радостно: — Боже Господи, Искрице, живи сме, имаме късмет и всичко ще бъде чудесно, и то благодарение единствено на теб!

— Не преувеличавай, моето момче — леко се усмихна тя, притиснала страната си до бузата му. — Няма нищо общо с мен. — „Бог върши това — помисли си шотландката, — това е Неговият дар за нас жените. Той прави такъв дар и на мъжете в някои особени моменти.“ — Просто такъв е животът. — Каза „живот“ вместо „любов“, защото бе сигурна, че това наистина е едно и също.

— Гордея се с теб, моето момиче. Държа се великолепно снощи.

— Ой, да, но всъщност не направих, кажи-речи, нищо. Хайде да вървим. Време е да дремнеш.

— Няма време — трябва да се срещна с шоя.

— Първо ще поспиш преди събранието. Аз ще те събудя с чаша чай. Ще легнеш в моето легло. Албърт разправя, че тази стая ще остане наша, докогато пожелаем. Ще изхвърля всички хора от вкъщи.

— А ти какво ще правиш? — Джейми се усмихна.

— Ще ти държа ръката и ще ти разкажа приспивна приказка.

Тайърър отвори очи и се озова в ада. Всичко го болеше, всяко поемане на въздух раздираше дробовете му, очите му пламтяха, а кожата го смъдеше. В парливата димна тъмнина видя как някакви безтелесни японски лица се взират в него. Бяха двама с изкривени в жестока усмивка устни и всеки момент щяха да измъкнат тризъбците си и отново да го подложат на мъчения. Едното от лицата се доближи до него. Филип се отдръпна и извика от болка. Като през мъгла чу японски думи, а след това някой каза на английски:

— Тайра-сама, събуди, ти безопасен!

Мъглата се разсея.

— Накама?

— Да. Ти спасен.

Сега вече Тайърър различи, че светлината идва от една петролна лампа. Изглежда, се намираше в пещера и Накама му се усмихваше. А също и второто лице. „Сайто! Братовчедът на Накама, който се интересува от кораби… Не, това не е Накама — това е убиецът Хирага!“

Филип се надигна и падна назад с гръб към стената на тунела. От главоболие за миг едва не ослепя, задави се и започна да кашля и да повръща. Когато най-сетне спазмите преминаха, усети, че някой допира чаша до устните му. Жадно изпи ледената вода.

— Извинявай — прошепна англичанинът. Хирага отново уви одеялото около полуизгорялото му кимоно за спане. — Благодаря.

Със затаен дъх започна да си припомня същински калейдоскоп от образи, които се сливаха във все нови и нови картини на пламтящи стени. Хирага го измъкваше от пламъците и тичаше, падаха и пак ставаха. Къщите се срутваха около тях, храсталаците избухваха в лицата им… „Не мога да дишам, задушавам се, не мога да дишам.“ Хирага крещеше:

— Бързо, оттук… не, оттук, не назад, оттук…

Все не успяваше да си припомни нещо, но отново се надигаше, бягаше насам-натам през плътната завеса от огън пред него; и ето — кладенеца… огнените езици се протягат към тях, достигат ги.

— Надолу, надолу, там, бързай.

Надникна в дълбините, долу светеше лампа — като небесно светило в мрака… лицето на Сайто… и изведнъж сякаш го прониза мълния…

„Фуджико.“

— Къде е Фуджико? — бе изкрещял той.