Гай-джин

Райко изпищя и едва не падна в несвяст. Всички затаиха дъх. Хирага се просна по лице, взе да пълзи и да стене, като подпря ходилата си в стената, за да се метне към краката на сержанта. Но самураят ревна яростно:

— Ти си срам за една кухня. А ти — сержантът се извъртя към Райко, опряна на стената и ужасена, докато Хирага едва успя навреме да удържи скока си. — Ти би следвало да се срамуваш от тази лайняна паплач в кухня за богати хора. — С твърдия си като челик палец самураят ритна виновника в ключицата и Хирага изкрещя от силната болка. Перуката едва не се свлече. Той уплашено я сграбчи и я задържа с ръце на главата си. — Разкарайте го оттук. Ако тази торба с въшки е все още тук или някъде в Йошивара до залез-слънце, ще ви затворя заради мръсотията! Избръснете му главата! — Срита го още веднъж и излезе.

Никой не помръдна, докато не дадоха отбой. Дори и тогава взеха да се надигат предпазливо, прислужничките се втурнаха с амоняк за Райко, която залитна навън, опряна на раменете им.

Кухненските работници изправиха Хирага на крака. Той примираше от болка, но с нищо не го показваше. Незабавно се съблече гол и се запъти към помещението на слугите. Изми се, като се търкаше яростно, изпълнен с погнуса. Бе имал време само да зарови ръце в най-близкото ведро с изпражнения, събрани от нощните гърнета, и да се нацапа по лицето, а след това бе успял да изтърчи до огнищата.

Остана донякъде доволен и се запъти гол, както майка го е родила, към своята къща, където отново щеше да се изкъпе, но този път с гореща вода. Едва ли някога щеше да се почувства истински чист. Райко го пресрещна на верандата, без напълно да се бе съвзела от тревогата.

— Толкова съжалявам, Хирага-сан, наблюдателят не успя да ни предупреди, че в тази градина също има самураи… Вътре вече те чакат гореща вода и момиче, което да те изкъпе, но, толкова съжалявам, навярно е най-добре да си идеш. Много е опасно…

— Ще изчакам Кацумата и тогава ще си тръгна. Той ти плати добре.

— Да, но наказат…

— Бака. Ти отговаряш за наблюдателите. Ако още веднъж стане грешка, с теб е свършено.

Навъсен, Хирага влезе в банята, прислужничката коленичи и се поклони толкова забързано, че си удари главата в пода.

— Бака — изръмжа той, все още непреодолял уплахата си; все още му горчеше в устата от страх. Приклекна на малкото столче и прислужничката се зае да го търка. — Побързай!

„Бака — вбесен си помисли Хирага. — Всички са бака, Райко е бака, но не и Кацумата — той не е бака: отново излезе прав. Без лайната досега да съм умрял или още по-лошо — да са ме заловили жив.“

Йедо

Привечер обитателите на Йошивара в Йедо бяха най-заети. Тя беше най-голямата и най-изисканата в цял Нипон — същински лабиринт от тесни улички и къщи за удоволствия на границата с града. Простираше се на около двеста акра. Само тук Кацумата, други шиши или ронини можеха да се крият на сигурно място, стига да ги приемеха.

Кацумата бе винаги добре дошъл. Парите не представляваха проблем за него. Плати на жената за супата и юфката и бавно се запъти към къщата на Глицинията. Все още бе предрешен като бонза, макар сега да носеше фалшиви мустаци и да бе облечен по-различно — на раменете му имаше подплънки, а расото му бе по-разкошно.

Навсякъде светеха разноцветни фенери, градините и пътеките бяха току-що преметени, украсата от свежи цветя бе готова. В чайните и къщите гейшите, куртизанките и мама-сан се къпеха и обличаха, бъбреха си и се гласяха за тазвечерните развлечения. В кухните кипеше усилен труд, готвачите кълцаха и режеха месото на кубчета, варяха сосове и бонбони, украсяваха гозбите, разбъркваха котли с най-отбран ориз, чистеха риба и щедро я пълнеха с подправки.

Навред се носеше сърдечен смях. Тук-там имаше и нещастни, някои ронеха сълзи при мисълта за постоянните си клиенти или за новодошлите, които щяха да приемат и приветстват с усмивки, а също и да ги удовлетворят. Скърбяха, че няма да се видят с младите си любими, за които копнееха сърцата им, но потискаха копненията си. Както обикновено мама-сан и по-възрастните и по-опитните куртизанки успокояваха младите, като им набиваха в главата същото правило, което Мейкин втълпяваше на Теко, мейко на Койко. Теко бе плувнала в сълзи, защото тази вечер щеше за първи път да се представи като куртизанка.

— Избърши сълзите си. Лунен лъч, приеми, без да се замисляш, че животът е непостоянен, приеми предстоящото и се смей заедно със своите сестри, наслаждавай се на виното, на песните и на прекрасните си дрехи, взри се в луната или в някое цвете и се отпусни по течението на живота, както отроненият лист се носи надолу по потока. Хайде сега върви.

„Така и няма да повярвам, че Кацумата е имал убедителни причини да подмами моята Койко — мислеше си Мейкин с болка в сърцето. — Не е имало нито необходимост, нито оправдание да излага на опасност моето съкровище чрез тази шиши, колкото и да е била смела. И още по-лошо, той е бака, задето прекъсна такъв прекрасен извор на влияние и тайни сведения от спътничката на Йоши — колко глупаво, колко глупаво! Но вече е свършено. Послушай собствения си съвет, Мейкин: отпусни се по течението на живота, какво значение има всъщност.

Всъщност има значение. Койко бе от значение за всички ни, а не само за Йоши, който оттогава е станал безмилостен към всички шиши.“

Мама-сан отново седна пред огледалото. Отражението се втренчи в нея. Гримът й, по-плътен от обичайното, вече не скриваше сенките под очите й и бръчките от тревоги.

„Навярно се състарих ужасно от мига, в който шоя ни прекъсна — мен и Райко. Бе Единайсетият ден от Дванайсетия месец — Последния месец, — последният ден от моя живот. Оттогава минаха само трийсет и три дни. Само толкова, а аз вече изглеждам като старица, която отдавна е прехвърлила петдесетте. Трийсет и три дни на плач, пролях езера от сълзи. А си мислех, че вече съм приключила с тях, че отдавна съм си изплакала очите по любовници, които едва си спомням, и по един, когото все още усещам в сърцето си, чиято миризма все още долавям и за когото копнея — по моя млад самурай без пукната пара. Напусна ме без предупреждение — ни вест, ни кост — заради друга Къща и друга жена, като отнесе малкото ми спестени пари и част от душата ми, за да я захвърли в канавката. И по-късно, когато оплаквах момченцето си, загинало в пламтящата къща на осиновителите си — неговият богат баща, търговец, също си бе отишъл като другия, а опитът ми за самоубийство излезе неуспешен.

Толкова години, прекарани в Йошивара. Трийсет и три, през които се носех по течението — по една за всеки от мъчителните дни след смъртта на Койко. Вече съм на четирийсет и три. Днес е рожденият ми ден. Какво да правя? Скоро господарят Йоши ще потърси разплата. Карма.

Вярно е, че обучих Койко, принесох я в жертва и поръчителствах за нея. Тогава защо се оплаквам? Нима мога да направя нещо?“

Отражението и не отговори.

На вратата се почука.

— Господарке, дошъл е Кацумата-сама. Подранил е.

Присви я под лъжичката.

— Идвам на часа.

За да се поуспокои, Мейкин отпи от коняка на гай-джин, който й бе подарила Райко. Посъвзе се, излезе и пое по разкошния коридор към приемната за гости. Цялата дограма, татамите и шоджи бяха от най-скъпите. Подбрани с много вкус. За тях бе заплатено с огромни усилия и душевна болка, с измами; но благодарение на Койко Цветето нейната Къща носеше огромни приходи и представляваше истинско удоволствие за банкерите й. Днес обаче се случи следното:

— Толкова съжалявам, но забелязваме, че приходите ви са значително намалели в сравнение с предишния месец.

— През този сезон на всички Къщи им е тежко, а пък и тази година зимата е необикновено студена. Търговията ще потръгне през пролетта. Годишните приходи са големи, няма причини за безпокойство.

Но Мейкин съзнаваше, че и в Гиокояма си дават сметка, че печалбите й се дължат преди всичко на Койко. Беше на косъм от фалита. Всичко зависеше от Йоши.