Гай-джин

— Не, не Огама — цинично се развесели Йоши, — макар че ще му предложа този съюз. Не, някой, който ще я задоволи — принцът, на когото бе обещана някога и когото все още почита. От Огама ще излезе чудесен съюзник в много отношения, докато не отиде на оня свят. Междувременно няма защо да споделям с него, с Анджо или с когото и да е безсмъртната истина, която открих относно гай-джин. Гай-джин не разбират времето като нас, те не го изчисляват и не мислят за него като нас. Гай-джин смятат, че времето има предели. А ние не. Те се безпокоят за минутите, часовете, дните, месеците, това е важно за тях. А точността при срещите е неприкосновена. С нас не е така. Ръководи ги представата им за времето. Ето това е оръжието, с което да ги победим.

Йоши се усмихна наум. Обичаше тайните, мечтаеше за хилядите възможни начини, чрез които да вземе надмощие над гай-джин, използвайки тяхното време в разрез с истинското, а чрез тях да се домогне до бъдещето.

«Търпение, търпение, търпение.

Междувременно все още държа Портите, макар бойците на Огама да контролират моите войници, които ги охраняват. Няма значение. Скоро ще ги овладеем напълно, както и Сина на Небето. Отново. Ще го доживея ли? Ако го доживея, доживея, ако не — не. Карма.»

Стори му се, че дочу смеха на Койко, и го полазиха тръпки: «Ах, Тора-чан, ти и карма» Сепна се и се озърна. Не беше тя. Смехът долиташе откъм коридора, примесен с нечии гласове.

— Господарю?

— Влез. — Бе разпознал Абе.

Абе влезе и остави другите отвън. Стражите си отдъхнаха. Заедно с Абе бе дошла и една от домашните прислужнички — жизнерадостна жена на средна възраст с поднос с прясно запарен чай в ръце. Двамата коленичиха и се поклониха.

— Остави подноса на масата — нареди Йоши.

Прислужницата се подчини с усмивка. Абе остана на колене до вратата. Такива бяха новите разпореждания: никой да не се приближава на повече от два метра без разрешение.

— На какво се смееше?

За негово учудване тя отговори весело:

— На гиганта гай-джин, господарю. Видях го в задния двор. Взех го за ками. Всъщност бяха двама, господарю. Другият има жълта коса и сини очи като сиамска котка. Ийе, господарю, как да не се разсмееш. Представяш ли си, сини очи! Чаят е тазгодишен, както заръча. Нещо за ядене?

— По-късно — отпрати я Йоши, поуспокоен от нейната сърдечност. — Абе, те във вътрешния двор ли са? Какво става?

— Моля да ме извиниш, господарю, но не зная — отвърна Абе, все още разгневен, че вчера Анджо ги бе отпратил. — Военачалникът на личната охрана на тайро дойде преди малко и ми заповяда… заповяда на мен да ги съпроводя до Канагава. Какво да правя, господарю? Ти, естествено, ще искаш да се срещнеш с тях.

— Къде се намира тайро Анджо сега?

— Зная само, че трябва да върнем двамата гай-джин в Канагава, господарю. Питах военачалника му как е минал прегледът, а той нагло ми се тросна: «Какъв преглед?», и излезе.

— Доведи гай-джин при мен.

Скоро се чуха тежки, непознати стъпки. На вратата се почука.

— Гай-джин, господарю. — Абе се отдръпна и махна на Бабкот и Тайърър да влязат, коленичи и се поклони. Чужденците, се поклониха прави. И двамата бяха небръснати и очевидно изморени. Един от стражите при вратата незабавно блъсна разгневено Тайърър да падне на колене и Филип се просна на земята. Другият опита същото с Бабкот, но лекарят се извъртя с неестествена за такъв едър човек бързина, сграбчи войника с една ръка за дрехата на гърлото му, вдигна го над земята и го затръшна върху каменната стена. За секунда задържа изпадналия в безсъзнание страж така, после внимателно го остави да се свлече на пода.

В настъпилата тишина Бабкот отбеляза нехайно:

— Гомен-насай, Йоши-сама. Но тези глупаци не бива да се заяждат с гостите ви. Филип, моля те, преведи това и му предай, че не съм убил войника, въпреки че този невъзпитан педераст още цяла седмица ще има главоболие.

Останалите самураи започнаха да идват на себе си и се хванаха за мечовете си.

— Спрете! — заповяда Йоши, вбесен както от гай-джин, така и от стражите си. Войниците замръзнаха на местата си.

Филип Тайърър немощно се изправи, без да обръща внимание на припадналия страж, и рече на своя чудноват, несигурен японски:

— Моля извиниш, Йоши-сама, но доктор-сама и аз кланяме се според чужд обичай. Любезно, да? Не мисли нищо лошо. Доктор-сама каза, моля извиниш, човек не мъртъв, само… — Филип затърси в паметта си думата, не се сети и затова показа главата си: — Болка, една седмица-две.

Йоши се разсмя. Напрежението в стаята се стопи.

— Махнете този войник оттук. Като дойде на себе си, го доведете пак. — Направи знак на останалите да заемат местата си и махна на англичаните да седнат срещу него. След като те се настаниха неловко, Йоши запита: — Как е тайро, как мина прегледът?

Бабкот и Филип тутакси заобясняваха с прости думи и жестове, както се бяха наговорили предварително, че прегледът е минал добре, че тайро има тежка херния с перфорация, че Бабкот е в състояние да облекчи болката му чрез бандаж и лечение, но за тази цел е нужно да подготвят лекарствата и да ги вземат от Колонията. Тайро се бил съгласил лекарят да се върне след една седмица с резултатите от изследванията. Междувременно му дали лекарство, което да намали болката и да му помогне да се наспи.

Йоши се намръщи.

— Постоянна ли е тази херния?

— Доктор-сама казва, че…

— Зная, че лекарят говори чрез теб, Тайра — озъби се Йоши, недоволен от чутото, — просто превеждай думите му без всякакви официалности!

— Добре, господарю. Той казва, че болестта е постоянна. — Това бе нова дума за Филип. — Тайро Анджо трябва… трябва вземе лекарство винаги спре болка, през цяло време. Съжалявам, през цял ден и също използва «бандаж» цял ден. — Тайърър употреби английската дума и с жестове обясни какъв е този пояс за пристягане. — Доктор мисли тайро-сама добре, ако се грижи. Не може… не може лесно бие с меч!

Йоши се навъси — резултатите бяха обезсърчаващи.

— Колко… — млъкна и даде знак на стражите да излязат: — Чакайте отвън. Абе остани. Ти също. — Военачалникът неохотно затвори вратата зад себе си. Йоши запита: — Кажете истината? Колко още ще живее?

— Само Бог каже.

— Хм, боговете! Според лекаря колко му остава на тайро?

Бабкот се подвоуми. Бе очаквал, че тайро ще му заповяда да не казва нищо на Йоши, но щом разбра за хернията и лекарствата и получи малко от опиумната настойка, която почти незабавно облекчи болката му, тайро се бе изкискал злобно и го бе насърчил да съобщи «добрата вест». Но всъщност хернията бе най-малкото зло.

Пълната му диагноза предполагаше опасни увреждания на червата, предизвикани от неизвестни причини. Не бе казал за това на Анджо, нито на Филип, бе запазил преценката за себе си, докато не направи анализи на урината и на пробите от изпражненията, докато не се консултира със Сър Уилям и не го прегледа отново.

Самият преглед бе отнел около час, докато разпитът на пациента — цели часове. За своите четирийсет и осем години Анджо бе в много тежко състояние. Зъбите му бяха прогнили и рано или късно щеше да получи отравяне на кръвта от това. Реагираше болезнено при най-лекия натиск върху стомаха и различните органи. Напипваше се ясно изразена деградация на вътрешностите, простатата бе силно увеличена.

Основният проблем при определяне на диагнозата се дължеше на това, че те двамата с Филип не владееха достатъчно езика, а пациентът бе нетърпелив, все още не се доверяваше на лекаря и не проявяваше отзивчивост при изясняване симптомите и показанията. Наложи им се усърдно да го разпитват, та поне донякъде да установят, че човекът има затруднения с перисталтиката, с уринирането и с ерекциите. Изглежда, последното го безпокоеше най-много, макар Анджо само да вдигаше рамене и да не признаваше открито нито един от симптомите.

— Филип, кажи на господаря Йоши, че смятам, че тайро ще живее толкова, колкото всеки в неговото състояние и на неговата възраст.