Гай-джин

Като й попремина, аз й разказах, че в крайна сметка Тайлър е приел предложението на Морган да се върна тук в качеството си на управител за изпитателен срок от една година с ужасни закани в случай на неизпълнителност. Тес попита за заплатата ми. „Отлично. За пред хората ще сме врагове, а тайно ще бъдем близки съюзници. И ако «Брок и синове» се разорят завинаги, за което горещо моля Бога, твоята компания «Ротуел-Горнт» ще заеме тяхното място.“ Горе-долу това е, Анжелик, само дето тя реши Хоуг да се върне тук и ти написа писмо.

Едуард отпи от своя бърбън и усети приятна топлина.

— Не я попитах какво съдържа писмото, нито те защитавах, но все й втълпявах по различни начини, че ако моят план й помогне да разори Брокови, заслугата ще е главно твоя. Какво ти пише?

Анжелик му подаде писмото.

— Да, цял казан с катран и лъжичка мед в него — рече Горнт и й го върна. — Това е само началото на пазарлъка. Независимо от всичко аз си удържах на думата: тя е убедена, че трябва да благодари и на теб. Ти ще спечелиш.

— Какво ще спечеля? Че няма да имам съдебни разправии ли?

— Да, но също и възнаграждение. Тес признава, че ти е задължена.

— Да, но нищо повече, само заплахи.

— Ние държим няколко коза.

— Какви?

Отвън се чуха гласове.

— Покрай другото ще спечелим и време, Анжелик. Днес ще те поканя на вечеря и ще поговорим спокойно…

— Не у Брокови и не насаме. Нека бъдем предпазливи — забързано продума Анжелик. — Моля те, покани Дмитрий и Марлоу. Трябва да бъдем много предпазливи, Едуард, да се преструваме, че не сме близки. Иначе онази жена ще заподозре нещо, а тя сигурно ще научи, защото Албърт е изцяло на нейна страна. Ако не успеем да си поговорим довечера, утре ще се разхождам около десет часа и ще продължим… — Французойката усети, че той се кани да я прегърне, и за да предотврати това, бързо го целуна по бузата, подаде му ръка и му благодари прочувствено.

Щом най-сетне остана насаме в будоара си, Анжелик се замисли: „Какви козове? Какви аса? И каква беше тази особена усмивка? И за какво всъщност се е разбрал с Тес? Крие ли нещо от мен? От писмото й личи, че наистина я е убедил колко съм й помогнала, а това е важно. Или пък ставам прекалено подозрителна? Защо не бях там?“

После мисълта дали е бременна или не завладя съзнанието й и терзанията й се подновиха. Веднъж се бе стреснала и бе споменала за тях на Бабкот. Той я успокои:

— Бъди търпелива, не се тревожи.

За момент се запита дали Бабкот и Филип Тайърър ще се завърнат от вражеската клопка в Йедо, в която се бяха натикали на драго сърце, изпратени от Сър Уилям.

„Ох, какво ли разбират тези мъже с техните глупости за търпеливост, с техните увъртания и криворазбрани предимства?“

В замъка в Йедо Йоши се гневеше и безпокоеше. Наближаваше обяд, той стоеше в жилището си и все още не бе получил вест как е минал прегледът на тайро от лекаря гай-джин. След като вчера се завърна от Канагава в Йедо заедно с Бабкот и Тайърър, той ги настани в един от дворците на даймио извън зидовете на замъка. Бе го подбрал много внимателно, бе го обградил с доверени стражи за още по-голяма безопасност и незабавно бе поканил Анджо за преглед.

Тайро пристигна в безличен, затворен паланкин, със собствения си телохранител — неуспешният опит за убийство му се бе случил само на стотина ярда оттук. Всичко това заедно с масираното нападение на шиши над шогуна Нобусада и неколкократните опити да убият Йоши бе засилило тревогата на старейшините и мерките за безопасност.

Йоши заедно с Бабкот и Филип Тайърър бе посрещнал тайния паланкин във вътрешния двор. Поклониха се, Йоши — най-ниско. Прихна наум, докато примиращият от болка Анджо слизаше с чужда помощ от носилката.

— Тайро, това е лекарят гай-джин Бабкот и преводачът Филип Тайра.

Анджо зина, като видя доктора.

— Ийе, той наистина е висок като дърво. Колко е висок, ийе, същинско чудовище. И оная му работа ли отговаря на ръста му? — После погледна Филип и се изкикоти: — Сламена коса, лице като на маймуна, очите му сини като на прасе, а пък името му японско. Нали едно от твоите семейни имена е същото, Йоши-доно?

— Звучи по същия начин — рязко отвърна Йоши и се обърна към Тайърър: — Щом прегледът привърши, изпрати тези двамата да ме повикат. — Той посочи към Мисамото — рибаря, неговия съгледвач и мним самурай, и към постоянния страж на Мисамото, който бе получил заповед да не го оставя насаме с гай-джин дори и за секунда. — Анджо-доно, надявам се, че здравето ти е в сигурни ръце.

— Благодаря ти. Ще ти пратя доктора, когато аз реша. А няма защо да оставяш тия твои хора тука…

Това стана вчера. Йоши изгаряше от безпокойство и надежда. В стаята му бяха настъпили промени. Бе станала още по-аскетична. Беше отстранил всичко, което му напомняше за Койко. Двама стражи стояха зад него, а двама до вратата. Нетърпеливо стана от писмената си маса, отиде до прозореца и се приведе над перваза. Ниско долу във вътрешния кръг се виждаше дворецът на даймио. Войниците на тайро стояха на стража там. Никакви признаци на оживление. Отвъд покривите на Йедо Йоши виждаше морето и пушека от търговските и военните кораби навътре в него, които се завръщаха в Йокохама.

„Какво ли носят? Оръжие? Войски, оръдия? Какво ли зло кроят?“

За да се поуспокои, отново седна на масата и продължи упражненията си по калиграфия. Обикновено това го умиротворяваше. Но днес не му донесе покой. Койко блестящо владееше това изкуство и колкото и да се опитваше, Йоши не можеше да я прогони от съзнанието си.

— Бака — Бе направил погрешен щрих и бе провалил едночасовия си труд. Захвърли четката на пода и по татамите се разля мастило. Стражите му се раздвижиха неспокойно и Йоши се прокле за своя пропуск. „Научи се да владееш спомените си. Трябва!“

От онзи злочест ден мисълта за Койко не го оставяше на мира. Припомняше си крехкото й вратле, което бе разсякъл със съвсем лек удар, а после бе избягал, вместо да запали погребалната й клада. Най-страшно от всичко бяха нощите. Чувстваше се самотен в леглото и му бе студено, но не пожелаваше друго женско тяло. Бе изгубил всичките си илюзии. „Тя ме предаде, измени ми, като допусна тази жена-дракон Сумомо в моите покои. За такова нещо няма прошка — повтаряше си Йоши, — няма. Сигурно е знаела всичко за момичето. Няма прошка, няма извинение.“ Дори и сега, когато бе повярвал, че Койко жертвоготовно се бе хвърлила срещу шурикена, който иначе щеше да прониже самия него. Вече не можеше да се довери на никоя жена. Освен навярно на съпругата си. Не бе я повикал при себе си, само й бе писал да чака, да пази синовете му и замъка им.

Не изпитваше истинска радост дори от победата си над гай-джин, макар да бе уверен, че е направил изключителна стъпка напред и че старейшините ще изпаднат във възторг, когато им каже. Дори и Анджо. „Тежко болно ли е това куче? Смъртно болно, надяваме се. Дали гигантът ще направи магията си и ще го излекува? А може би е прав китайският лекар, който според Инеджин никога не греши и подшушва, че тайро го чака скорошна смърт.

Както и да е. Анджо, болен или здрав, вече ще ме слуша. И останалите най-сетне ще ме слушат и ще приемат предложенията ми. Защо не? Гай-джин са в затруднено положение, флотът вече не ни заплашва, на Санджиро, кажи-речи, му е изпята песента благодарение на гай-джин, а Огама си седи доволен в Киото. На шогуна Нобусада ще му бъде заповядано да се върне в Йедо, където му е мястото, щом веднъж им разясня ролята на момчето в големия ми замисъл. И не само ще се завърне, но ще се върне самичък. Ще остави опасната си съпруга принцеса Язу «да го последва след няколко дни», а тя никога няма да го последва, ако аз постигна своето. Няма защо да поверявам тайните си на другите. Само на Огама.

Пък и Огама не бива да знае всичко, а само как ще оплетем принцесата и как тя да получи развод «по искане» на Императора. Огама ще се погрижи да я държи настрана, докато не я обезвредим завинаги, докато завинаги не заживее доволна в дворцовото тресавище от поетични състезания, мистицизъм и духовни обреди. И ще си има нов съпруг. Огама.