Гай-джин

После се чу щракване на байонети и приглушен шепот откъм градината… За част от секундата Ори се вцепени. Замахна наслуки с ножа, за да я довърши, но жената не помръдна. Дишаше все така равномерно.

Той се поколеба, после пристъпи безшумно до капаците и надникна навън. Различи войниците. „Дали са ме видели, или са забелязали Шорин? — запита се, обзет от внезапна паника. — Ако е така, значи съм в капан, но няма значение, все още мога да изпълня това, за което дойдох, а може би ще се махнат — имам два изхода, вратата и прозореца. Търпение, винаги съветваше Кацумата, напрегни мозъка си, изчакай спокойно, после я прободи без колебание и избягай в удобен момент — винаги ще се намери такъв. Изненадата е най-доброто ти оръжие!“

Стомахът му се сви. Един от войниците се насочи към скривалището им. Макар да знаеше къде точно е Шорин, Ори не можеше да го различи в тъмното. Притаил дъх, зачака да види какво ще стане. Може би Шорин щеше да се измъкне. „Каквото и да се случи, тя ще умре“ — обеща си той.

Шорин наблюдаваше как войникът се приближава, безнадеждно се опитваше да измисли как да се измъкне от клопката и ругаеше Ори. „Сигурно са го забелязали! Ако убия това куче, няма никакъв начин да се добера до останалите, преди да ме застрелят. Не мога да стигна до стената, без да ме видят.

Глупаво беше от страна на Ори да промени плана, разбира се, че са го забелязали, казах му аз, че с тази жена ще берем ядове. Трябваше да я убие още на пътя… А може би варваринът ще ме подмине и ще имам достатъчно време да изтичам до стената.“

Дългият байонет проблесна на лунната светлина, докато войникът безшумно проверяваше листака; разтваряше го тук-там, за да разгледа по-добре.

Все по-близо и по-близо. Шест крачки, пет, четири, три…

Шорин остана неподвижен, маската върху лицето му сега покриваше практически и очите; затаи дъх. Войникът почти го блъсна пътьом, после продължи, спря за момент на няколко крачки, провери пак и отново продължи и Шорин тихичко пое въздух. Усещаше потта по гърба си, но знаеше, че сега е в безопасност и че след няколко мига ще се озове зад оградата.

От своето място сержант Тауъри можеше да наблюдава и двамата войници. Държеше заредена пушка в ръцете си, но бе неуверен като тях, тъй като не искаше да вдига фалшива тревога. Нощта беше чудесна, с лек ветрец и ясна лунна светлина. „Като нищо можеш да вземеш сенките за врагове в това скапано място — помисли си Тайъри. — Господи, иска ми се да сме си в добрия стар Лондон.“

— Добър вечер, сержант Тауъри, какво става?

— Добър вечер — поздрави учтиво Тауъри. Беше драгунският офицер Палидар. Тауъри обясни за подозренията на войника. — Може да е било сянка, но по-добре да се презастраховаме, та после да не се тюхкаме.

— Тогава вземете допълнително хора, за да сме сигурни, че…

В този момент младият войник, който се намираше най-близо до скривалището, застана нащрек с насочен мускет.

— Сержант — извика той, развълнуван и ужасен. — Копелето е тук!

Шорин се втурна в атака с високо вдигнат дълъг меч, но обученият войник се оказа по-бърз и байонетът изкусно задържа нападателя, докато другите притичаха. Палидар измъкна револвера си. Шорин отново се засили, но дългата пушка и байонетът го препънаха, той обаче се изплъзна, изпълзя извън досега на байонета и хукна през листака към стената. Младият войник се втурна подире му.

— Внимаваааай! — изкрещя Тауъри, напълно овладял гласа си, когато младежът се блъсна в шубрака, обзет от желанието да убива. Но войникът не чу предупреждението, навлезе между листата и загина; късият меч потъна дълбоко в гърдите му. Шорин го измъкна, съвсем сигурен, че вече няма как да избяга — останалите бяха по петите му.

— Наму Амида-Буцу — В името на Буда-Амида, — изпъшка той и надвивайки собствения си страх, предаде духа си на Буда; изкрещя: — Соно-джой! — не за да предупреди Ори, а за да изрече последната си дума. После с отчаяна сила заби ножа в гърлото си.

Ори видя почти всичко без края. В момента, когато войникът извика и нападна, той се втурна презглава към нея, като очакваше тя да се сепне и събуди, но за негово учудване девойката не бе помръднала, нито пък дишането й се беше учестило, така че постоя над леглото с разтреперани колене, чакаше я да си отвори очите, да види него и ножа му, преди да го забие в тялото й. После чу предсмъртния „соно-джой“ и разбра, че с Шорин е свършено; последва друг шум. Но тя все още не помръдваше. Зъбите му се оголиха, задушаваше се. Изведнъж усети, че не може повече да издържа на напрежението, разтърси я ядно с ранената си ръка, без да усеща болката, опря ножа в гърлото й, готов да заглуши писъка.

Девойката все още не помръдваше.

Всичко му изглеждаше като насън — сякаш се виждаше отстрани как я разтърсва отново и пак нищо, после си спомни, че лекарят й бе дал да пие нещо, и си помисли: „Един от онези опиати, новите опиати, за които Хирага ни разказа“ — и зяпна, като се опитваше да проумее това откритие. За да се увери, разтърси я отново, ала тя само промърмори нещо и се зарови по-дълбоко във възглавницата.

Ори се върна до прозореца. Мъжете пренасяха тялото на войника на алеята. После ги видя да изтеглят Шорин на открито за единия крак като труп на животно. Телата останаха да лежат едно до друго, и двете странно еднакви в смъртта. Надойдоха още мъже и той чу викове откъм прозорците. Над тялото на Шорин се надвеси офицер. Един от войниците разкъса черната маска, която покриваше главата и лицето му. Очите на Шорин бяха все още отворени, чертите му изкривени, дръжката на ножа стърчеше. Чуха се нови гласове и надойдоха и други мъже.

Усети раздвижване в къщата и в коридора. Напрежението му нарасна. За десети път провери дали вратата е добре залостена и дали не може да се отвори отвън, после се скри зад балдахина на леглото, достатъчно близо, за да я достигне, каквото и да се случеше.

Стъпки и почукване на вратата. Лъч светлина от петролна лампа или светилник се промуши под процепа. Почука се по-настойчиво и гласовете станаха по-силни. Ножът му бе приготвен.

— Госпожице, добре ли сте? — Беше Бабкот.

— Госпожице! — извика Марлоу. — Отворете вратата! — Пак се заудря още по-силно.

— Това е от моето приспивателно, капитане. Тя беше много разстроена, горкичката, и се нуждаеше от сън. Съмнявам се, че ще се събуди.

— Ако не се събуди, ще разбия проклетата врата, за да съм спокоен. Нейните капаци са отворени, за Бога!

Чукането премина в думкане на юмруци. Анжелик поотвори премрежено очи.

— Qu’est-ce qui se passe? Какво става? — измърмори тя по-скоро сънена, отколкото будна.

— Добре ли сте?

— Mais oui, bien sur… Pourquoi? Qu’y a-t-il?17

— Отворете вратата за момент. Ouvrez la porte, s’il vous plait, c’est moi, аз съм капитан Марлоу.

Мърмореща и объркана, тя седна в леглото. Почти изненадан от себе си, Ори се наблюдаваше как й позволи да се измъкне от леглото, да се доклатушка до вратата. Отне й известно време да издърпа резето и да открехне тежката порта, като се подпираше на нея за равновесие.

Бабкот, Марлоу и един моряк държаха свещници. Пламъците премигнаха от течението. Те я зяпнаха с широко отворени очи. Нощницата й беше много френска, много фина и прозирна.

— Ние, ъъ, ние само искахме да видим дали сте добре, госпожице. Хванахме, ъъ, един мъж в храсталака — измънка притеснено Бабкот, — нищо особено. — Беше ясно, че тя едва схваща какво й говори.

Марлоу откъсна погледа си от тялото й и надникна в стаята.

— Excusez moi, Mademoiselle, s’il vous plait — рече той объркано с доста добър акцент и мина край нея, за да огледа. Под леглото нямаше нищо, като се изключи нощното гърне. В завесите откъм външната страна нямаше никого… „Господи, каква жена!“ Не виждаше къде другаде би могъл да се скрие човек, никакви врати или шкафове. Капаците изскърцаха от вятъра. Той ги отвори широко:

17

Разбира се, съвсем добре… Защо? Кой е? (фр.) — Б.пр.