Гай-джин

Земеделците и някои селяни притежаваха и обработваха земята, но по закон не можеха да я напускат. Самураите притежаваха цялата реколта и изключителното право да носят оръжия, но по закон не можеха да притежават земя. Така всеки зависеше от другия в една неизбежна, безкрайна спирала от подозрение и недоверие — балансът между количеството ориз или реколта, вземани като данък година след година, и удържаната част винаги представляваше някакъв невероятно деликатен компромис.

Шоя трябваше да поддържа това равновесие. Понякога неговият непосредствен господар или някой по-високопоставен, дори самият даймио, търсеше съвета на най-добрия и по проблеми, несвързани със селото. Дядото на Хирага беше такъв шоя.

Преди няколко години му бе разрешено да купи самурайски чин „гоши“ за себе си и за своите потомци при поредното от даренията на даймио — един от обичайните „номера“ на всички даймио, по правило затънали в дългове, за да събират извънреден годишен доход от приемливи молители. Даймио на Чошу не правеше изключение.

Хирага се засмя, виното вече го бе ударило в главата.

— Аз бях определен за училището на холандеца и много пъти съжалявах за тази чест, английският език звучи толкова противно и е труден.

— Имаше ли много като теб в училището? — попита Ори.

През мъглата на алкохола трепна някаква тревога и Хирага разбра, че неволно е съобщил твърде много поверителна информация. Колко бяха учениците от Чошу в училището, си беше работа и тайна само на Чошу и макар да харесваше и да се възхищаваше от Шорин и от Ори, те все пак бяха от Сацумата, другоземци, които невинаги бяха съюзници, а по-често противници и винаги потенциални врагове.

— Само трима учехме английски — промълви тихо, вместо да назове истинската цифра — трийсет. Вътрешно нащрек, добави: — Слушайте, сега, след като сте ронини като мен и повечето ми другари, трябва да заработим по-задружно. Планирам нещо за след три дни, в което можете да ни помогнете.

— Благодаря ти, но ние трябва да чакаме нареждане от Кацумата.

— Разбира се, той е вашият водач в Сацума — добави Хирага учтиво. — Но в същото време, Ори, не забравяйте, че сте ронини и ще бъдете ронини, докато не победим, не забравяйте, че сме разпространителите на соно-джой, ние сме извършителите. Кацумата не рискува нищо. Ние трябва… трябва… да забравим, че аз съм от Чошу, а вие двамата от Сацума. Трябва да си помогнем взаимно. Добре е да продължите своето нападение тази вечер и да откраднете пушки. Убийте един-двама от охраната в Легацията, ако можете — това ще е огромно предизвикателство! Ако успеете да го направите напълно безшумно и да не оставите следа, още по-добре. Каквото и да е, стига да ги предизвика.

Със сведенията на Хирага им беше лесно да се промъкнат в храма, да преброят драгуните и другите войници и да си намерят идеалната бърлога. После неочаквано се появиха момичето и гигантът, прибраха се вътре и оттогава и двамата шиши изцъклено се взираха в градинската порта.

— Ори, какво ще правим сега? — някак раздразнено попита Шорин.

— Ще се придържаме към плана.

Минутите минаваха неспокойно. Малко по-късно капаците на първия етаж се отвориха и те я видяха на прозореца; от този момент и двамата разбраха, че нещо ново навлиза в бъдещето им. Сега тя си решеше косата с четка със сребърна дръжка. Движенията й бяха някак механични.

Шорин почти изгуби гласа си:

— Не изглежда чак толкова грозна на лунна светлина. Но от тези гърди, ийе, на човек му идва да подскочи.

Ори не отговори, погледът му бе прикован в нея.

Внезапно тя се поколеба и погледна надолу. Право към тях. Макар да нямаше никаква вероятност да ги бе видяла или чула, сърцата им подскочиха. Почакаха почти без да дишат. Друга прозявка. Тя продължи да се реши, после за момент остави четката, изглеждаше така близо, та Ори изпита чувството, че може да се пресегне и да я докосне; в светлината на стаята виждаше подробности от копринената бродерия, набъбналите под плата зърна на гърдите й и отнесеното изражение, което бе зърнал вчера — нима бе едва вчера? — изражението, спряло удара, дето можеше да я довърши.

Последен продължителен поглед към луната, друга сподавена прозявка и тя дръпна капаците. Но не ги затвори изцяло. Нито пък ги залости.

Шорин наруши мълчанието и изрече онова, което се въртеше в главите и на двамата:

— Ще бъде лесно да се покатерим там.

— Да. Но ние дойдохме тук за пушки и за да предизвикаме хаос. Ние… — Ори млъкна, озарен от мисълта за нов и чудесен шанс, по-сполучлив от първия.

— Шорин — прошепна той, — ако един от нас я накара да мълчи, ако я обладае, но не я убие, а само я остави в безсъзнание, за да разкаже за обладаването; ако оставим знак, който да подскаже, че имаме връзка със случката на Токайдо, а после заедно убием един-двама войници и изчезнем със или без техните пушки — и всичко това в тяхната собствена легация, — няма ли да побеснеят от ярост?

Шорин подсвирна, възхитен от хрумването.

— Да, да, така ще е, но по-добре да й прережем гърлото и да напишем „Токайдо“ с кръвта й. Ти върви, аз ще пазя тук, по-безопасно е. — А когато Ори се поколеба, добави: — Кацумата каза, че не бива да се колебаем. Последния път ти се поколеба. Защо се колебаеш?

Ори взе решение за част от секундата и се затича към сградата — една нова сянка сред многото други. Дотича и започна да се катери.

Пред караулното един от войниците тихо рече:

— Не се оглеждай, Чарли, но ми се струва, че видях някой да тича към сградата.

— Господи, доведи сержанта, бъди внимателен.

Войникът се престори, че се протяга, после тръгна към караулното. Бързо, но предпазливо разтърси сержант Тауъри, за да го събуди, и повтори какво е видял или поне онова, което му се струваше, че е видял.

— Как изглеждаше негодникът?

— Усетих само движение, сержант, поне така си мисля, не съм сигурен, може да е бил някой шибан таласъм.

— Добре, момко, нека поогледаме. — Сержант Тайъри събуди ефрейтора и още един войник и ги постави на пост. А заедно с другите двама излязоха в градината.

— Беше ей там нейде, сержант.

Шорин ги видя да идват. Нямаше никакъв начин да предупреди Ори; той вече почти бе стигнал прозореца, все още добре прикрит от дрехите си и от сенките. Наблюдаваше го как изпълзява до перваза, пооткрехва един от капаците малко по-широко и се вмъква вътре. Капакът бавно се върна на мястото си. „Карма“ — помисли си Шорин и се зае със собствените си затруднения.

Сержант Тауъри спря по средата на пътеката и внимателно заоглежда околността и сградата. Повечето капаци на горния етаж бяха отворени и незалостени, та не се обезпокои много-много, че един от тях поскръцва от лекия вятър. Градинската порта беше заключена.

След малко нареди:

— Чарли, хвани тази страна — като посочи към засадата. — Ногър, ти иди отсреща, подплаши ги да излязат, ако има някой там. Дръж си зъркелите отворени! Заради байонетите!

Заповедта му бе изпълнена мълниеносно.

Шорин измъкна меча си от ножницата, острието му също бе почернено, готово за нощен набег, после със свито гърло зае положение за атака.

В момента, в който се плъзна в стаята, Ори провери единствената врата и видя, че е залостена и че девойката спи, извади от ножницата късия си меч и приближи до леглото. То имаше четири колони, за пръв път виждаше такова; всичко по него беше необичайно — височината и помпозната му стабилност, краката, балдахинът, чаршафите и завивките — и за секунда той се почуди какво ли е да спиш в подобно легло, тъй нависоко от земята, а не като японците, които спяха на футони16 — леки квадратни сламеници, постилани през нощта и прибирани за през деня.

Сърцето му биеше бясно и Ори се опита да сдържа дишането си, тъй като все още не искаше да я буди, а не можеше да знае, че е дълбоко упоена. Стаята беше тъмна, но лунната светлина се просмукваше, през капаците. И той видя дългата й руса коса, разпусната по раменете й, и издутинките на гърдите и крайниците й под завивката. От нея се излъчваше благоухание, което го възбуди силно.

16

Вид японски юрган, напълнен с вата.