Разбудени фурии

Сара…

— Това е той!

Друг глас. Зрението ми се избистри и аз видях онзи с ранената ръка да я повдига високо като някакво тайнствено доказателство за вярата си. Дланта беше станала алена, най-близките до раната кръвоносни съдове вече се пукаха.

— Това е той! Емисарят! Нарушителят!

Зад гърба ми халюциногенната граната избухна с глух пукот.

Повечето общества не са твърде доволни, когато убиваш свещениците им. Не знаех накъде ще се люшне настроението на кръчмата, пълна с груби рибари — Харлановият свят никога не се е славил с религиозен фанатизъм, но по време на отсъствието ми много неща се бяха променили, и то не за добро. Цитаделата, надвиснала над улиците на Текитомура, бе една от тия промени, с които се сблъсках през последните две години, а всеки път, когато пътувах на север от Милспорт, виждах как бедните и отрудените се вливат в пълчищата на суеверието.

По-добре да не рискувам.

Взривът на гранатата отметна масата настрани като ядосан полтъргайст, но сред сцената на кръв и насилие около бара почти никой не забеляза това. Оставаха още пет-шест секунди преди разпръснатите молекулярни шрапнели да проникнат в дробовете, да се разложат и да започнат да действат.

Отчаяни писъци заглушиха болезнения вой на умиращите проповедници. Объркани викове се преплитаха с жизнерадостен смях. Да попаднеш под удара на Х-граната е строго индивидуално преживяване. Видях как някои подскачаха и се мъчеха да разпъдят с ръце невидими твари, кръжащи около главите им. Други гледаха дланите си като хипнотизирани, трети се взираха в ъглите и трепереха. Чух нейде наблизо дрезгави ридания. Собственото ми дишане бе спряло автоматично при звука на експлозията — рефлекс от дългите десетилетия живот сред една или друга военна сцена. Обърнах се към жената и открих, че се подпира на бара. По лицето й тъмнееше безформена синина.

Рискувах да си поема дъх, за да изкрещя през всеобщата врява:

— Можеш ли да се изправиш?

Жената кимна вдървено. Посочих вратата.

— Навън. Опитай се да не дишаш.

Залитайки, двамата минахме покрай остатъците от групата проповедници на Новото Откровение. Онези, от чиито очи и уши все още не течеше кръв, бяха твърде унесени в халюцинациите, за да представляват сериозна заплаха. Те залитаха и се подхлъзваха в собствената си кръв, блееха стреснато и отпъждаха нещо невидимо от лицата си. Бях почти сигурен, че съм им видял сметката по един или друг начин, но за в случай, че бърках бройката, спрях до един без видими рани. Свещенослужител. Приведох се над него.

— Светлина — избъбри той с изтънял от смайване глас. — Светлина в небесата, ангелът е над нас. Кой ли освен тях ще възжелае възраждане, ако те все още чакат?

Едва ли знаеше името й. Нямаше смисъл, по дяволите.

— Ангелът.

Вдигнах тебитския нож. Гласът ми беше глух и дрезгав от недостиг на въздух.

— Погледни пак, свещенослужителю.

— Анге… — Сетне навярно нещо успя да проникне през халюциногените. Гласът му изведнъж стана писклив и той запълзя заднешком, гледайки ножа с разширени очи. — Не! Виждам стария, възродения. Виждам унищожителя!

— Е, най-сетне схвана.

Биологичният токсин на тебитския нож е концентриран в централния улей, на половин сантиметър от ръба. Ако се порежеш случайно, едва ли ще е толкова дълбоко, че да го докоснеш.

Преди да се отдалеча, разпорих лицето му.

Дълбоко.

Озовах се навън. Безброй ситни пъстроцветни пеперуди с черепи вместо глави връхлетяха от мрака и обкръжиха лицето ми с подигравателен кикот. Примигах, за да ги прогоня и задишах с пълни гърди. Трябваше да изчистя кръвта си от оная гадост. Да се ориентирам.

Кейовете зад помпената станция бяха пусти. Не видях и помен от Плекс. Нямаше жива душа. Пустотата ми се стори като затишие пред буря, тръпнещо от напора на прииждащ кошмар. Нямаше да се учудя, ако видех как ноктеста лапа на чудовищен гущер изтръгва сградата от основите и я вдига във въздуха.

Недей, Так. Очакваш ли нещо в това състояние, непременно ще ти се случи, по дяволите.

Уличното платно…

Движи се. Дишай. Изчезвай оттук.

От ниските облаци ръмеше ситен дъждец и изпълваше сиянието на анджирските лампи с меки, преливащи цветове. Над плоския покрив на помпената станция зърнах към мен да се плъзга надстройката на рибарски кораб, обсипана с ярки навигационни светлини. Отекнаха приглушени подвиквания между кораба и брега, сетне чух как автоматичните съединители хлътнаха със звън и съскане в гнездата на кея. Изведнъж настана всеобща тишина, сякаш някакъв необичайно спокоен миг бе изплувал от детските ми спомени за Нова Пеща. Предишният инстинктивен ужас изчезна и аз усетих как по лицето ми плъзва добродушна усмивка.

Овладей се, Так. Всичко е от химикалите.

От другата страна на кея, в сянката на застинал автоматичен кран, случаен лъч светлина проблесна по косата на жената, докато тя се озърташе. Отново хвърлих поглед през рамо да видя дали не ни гонят, но вратата на бара си оставаше плътно затворена. Отвътре долитаха само неясни звуци, едва доловими за евтиния ми синтетичен слух. Можеше да е смях, плач и какво ли не още. В дългосрочен план Х-гранатите са сравнително безобидни, но докато действат, напълно губиш способност за разумни мисли и действия. Не вярвах в близкия половин час някой да осъзнае къде е вратата, камо ли как се минава през нея.

Рибарският кораб глухо се блъсна в кея и спря, придържан на място от съединителите. Тъмни силуети почнаха да прескачат на сушата, разговаряйки тихо в нощта. Незабелязано се промъкнах до сянката на крана. Лицето на непознатата се рееше призрачно в сумрака. Бледа, някак хищна красота. Косата около него сякаш тихичко пращеше от напора на скрита енергия.

— Бива си те с ножа.

Свих рамене.

— Въпрос на практика.

Тя ме огледа от глава до пети.

— Синтетичен носител, биологично оръжие. Демилит ли си?

— Не. Няма такава работа.

— Е, определено… — Изпитателният й поглед внезапно трепна и се прикова към онази част от палтото, която прикриваше раната. — Мамка му, улучили са те.

Поклатих глава.

— Съвсем друга история. Малко по-рано.

— А, така ли? Май ще ти трябва лекарска помощ. Имам едни приятели…

— Няма смисъл. След няколко часа сменям носителя.

Веждите й подскочиха.

— Презареждане? Е, явно имаш по-мощни приятели от моите. Задължена съм ти, а няма как да се отплатя.

— Зарежи. Пиши го за сметка на заведението.

— За сметка на заведението? — Тя стори с очите си нещо, което много ми допадна. — Ти случайно да не си герой от сензофилм? С Мики Нозава в главната роля. Роботът-самурай с човешко сърце.

— Това май не съм го гледал.

— Не си ли? Обновена версия, премиерата беше преди десетина години.

— Изтървал съм я. Не бях тук.

Шумотевица в другия край на кея. Стреснато врътнах глава и видях вратата на кръчмата да се отваря. На светлия фон се очертаваха силуети с дебели дрехи. Новата клиентела от рибарския кораб идваше да се включи във веселбата. Отвътре долитаха викове и пронизителни писъци. Жената до мен лекичко се напрегна, привела глава на една страна под такъв ъгъл, че в този жест чувственото и хищното се смесваха по някакъв странен, вълнуващ начин.

— Обаждат се — каза тя. Стойката й пак се отпусна също тъй светкавично и делово, както се бе напрегнала преди малко. Сенките сякаш се сгъстиха около нея и я дръпнаха крачка назад. — Изчезвам. И… благодаря. Хиляди благодарности. Извинявай, че ти съсипах вечерта.

— Тя и бездруго не се очертаваше много приятна.

Жената отстъпи още две крачки, после спря. Стори ми се, че през неясната гълчава откъм кръчмата и бученето на помпената станция чух как нещо грамадно набира мощ — настоятелно, тънко свистене зад завесата на нощта, изпълнено с усещането за нарастваща сила, сякаш нейде зад кулисите карнавални дракони заставаха по местата си. Светлините и сенките от решетъчната структура над нас превръщаха лицето й в нацепена бяла маска.