Разбудени фурии

В гласа му звучеше неприкрито вълнение, едва сдържано от сянката на добрите обноски. Системата Блясък няма други обитаеми планети освен Харлановия свят. Колебливите опити за тераформиране по плоскостта на еклиптиката на Блясък V щяха да дадат някакъв резултат най-рано след век. За един харланит „други планети“ означава междузвездно излъчване, раздяла с предишното тяло и презареждане под чуждо слънце на много светлинни години от родния свят. Всичко това звучи безкрайно романтично и за широката публика звездните пътешественици са придобили статус на знаменитости, досущ като древните земни пилоти през епохата на ранните междупланетни полети.

Фактът, че за разлика от ония пилоти днешните знаменитости всъщност не правят нищо, за да пътуват с хиперизлъчвателя, че в много от случаите не притежават нито особени умения, нито каквито и да било заслуги освен самата слава на пътешественици, изобщо не представлява пречка за триумфалното завладяване на всеобщото въображение. Разбира се, Старата Земя си остава най-вълнуващата цел за пътуване, но в крайна сметка няма значение къде си бил, стига да се върнеш. Любим трик на застаряващите сензофилмови звезди и губещите популярност милспортски куртизанки. Стига само да събереш отнякъде пари за междузвездно излъчване, гарантирани са ти няколко години добре платено присъствие по страниците на жълтите издания.

Естествено, това не се отнася до емисарите. Ние просто прескачахме без много шум да смачкаме някое планетно въстание, да катурнем някой режим и да сложим на празното място ефективно правителство, готово да се подчинява на ООН. Убийства и потисничество в междузвезден мащаб за доброто — има си хас — на обединения Протекторат.

Вече не се занимавам с това.

— Бил ли си на Земята?

— Между другото. — Усмихнах се на един спомен отпреди век. — Земята е помийна яма, Плекс. Скапано застинало общество със свръхбогата управляваща класа от безсмъртни, а под тях — робски покорна човешка маса.

Той сви рамене и мрачно порови с клечките си за хранене из подноса.

— Значи точно като при нас.

— Да. — Отпих още уиски. Имаше множество тънки разлики между Харлановия свят и онова, което бях видял на Земята, но точно сега не ми се навлизаше в подробности. — Така си е.

— И какво… Ох, мамка му!

За момент си помислих, че просто е зърнал нещо гадно в сушито. Мудна реакция на повредения синтетичен носител или просто резултат от умората в ранния предутринен час. Трябваха ми цели две-три секунди, за да вдигна очи, да проследя погледа му към бара и вратата, и да осъзная смисъла на видяното.

На пръв поглед жената изглеждаше съвсем обикновена — стройна и сериозна на вид, със сив работен гащеризон и подплатено яке, изненадващо дълга коса и бледо, почти восъчно лице. Може би малко се открояваше сред прегърбените, затъпели рибари. Сетне забелязах стойката, леко разкрачените нозе във високи ботуши, притиснатите върху бара длани, вирнатото лице и свръхестествената неподвижност на тялото. Погледът ми отново се върна към косата и…

Застанали вдървено на отворената врата, само на пет метра встрани от нея, неколцина проповедници от висшата каста на Новото Откровение оглеждаха клиентелата. Вероятно бяха засекли жената едновременно с мен.

— Ох, да му се не види!

— Млъквай, Плекс — процедих аз през зъби, без да помръдвам устни. — Те нямат представа как изглеждам.

— Но тя…

— Точно така. Трай си.

Бандата от духовни наставници бавно прекрачи напред. Общо девет на брой. Приличаха на патриарси от рисувано филмче — дълги бради, гладко избръснати черепи и мрачни, напрегнати лица. Трима бяха висши свещенослужители, наметнали черните ленти на своя църковен ранг върху мръсножълтеникавите си одежди. На лицата им като старовремски пиратски превръзки се тъмнееха биотехнологични детектори. Гледаха втренчено жената до бара и плавно завиваха към нея като чайки по низходящо въздушно течение.

Нямаше значение дали са обикаляли по улиците да ме търсят. Бях влязъл в цитаделата маскиран и със синтетичен носител. Нямаше как да ме проследят.

Но из Шафрановия архипелаг върлуваше страшна душевна зараза, преливаща на север като отрова от разкъсана мрежеста медуза, а както разправяха, намираща вече опора тук-там и на юг, чак до Милспорт — Рицарите на Новото Откровение развяваха вехтото закърпено знаме на омразата към жените с ентусиазъм, достоен за земните им ислямо-християнски предтечи. Сама жена в кръчма беше същински скандал, незабулена — още по-лошо, а това тук…

— Плекс, размислих — тихо казах аз. — Май ще е най-добре да се измиташ.

— Так, слушай…

Завъртях на максимум закъснителя на халюциногенната граната и лекичко я търкулнах под масата. Плекс чу звука и изстена.

— Изчезвай — казах аз.

Първият свещенослужител стигна до бара и спря на половин метър от жената. Може би очакваше тя да се сгърчи от страх.

Тя не му обърна внимание. Всъщност не обръщаше внимание на нищо, освен на плота под лактите си и — както изведнъж проумях — на лицето, чието отражение виждаше в полираното огледално дърво.

Изправих се на крака, без да бързам.

— Так, не си струва, мой човек. Не знаеш какво…

— Казах ти да изчезваш, Плекс. — Вече плавно затъвах в прииждащата ярост като изоставена рибарска лодка на ръба на водовъртежа. — Не ти трябва да се замесваш.

Свещенослужителят загуби търпение.

— Жено — излая той. — Веднага да се забулиш.

— Що не вземеш да си напъхаш в задника нещо остро? — отвърна тя бавно и съвършено ясно.

Настана почти комично мълчание. Най-близките клиенти зяпнаха и се спогледаха втрещено, сякаш искаха безмълвно да се провикнат: ама тя наистина ли го каза?

В ъгъла някой се изкикоти.

Ударът вече връхлиташе. Груба плесница с опакото на съсухрената китка, след което се полагаше жената да рухне от табуретката и безпомощно да се свие на пода. Но вместо това…

Застиналата неподвижност внезапно се изпари. По-бърза реакция бях виждал само в сраженията на Санкция IV. Донякъде бях очаквал нещо подобно, но въпреки всичко не успях да проследя точните движения. Тя сякаш примига като зле настроен виртуален образ, мръдна встрани и изчезна. Докато прекрачвах към малката група, бойната ярост вече насочваше синтетичното ми зрение към отделните цели. Периферно зърнах как жената посяга назад и сграбчва свещенослужителя за китката. Чух как изпука строшеният лакът. Той изпищя и размаха другата ръка. Жената напъна по-силно и брадатият падна.

Между пръстите й изникна оръжие. В полумрака край бара с грохот избухна светкавица. Пръски кръв и мозък се разхвърчаха на всички страни. Няколко нажежени капки опариха лицето ми.

Грешка.

Убивайки онзи на пода тя бе предоставила на другите част от секундата. Най-близкият проповедник се хвърли напред, замахна със силов бокс и жената се сгърчи върху обезобразеното тяло на свещенослужителя. Другите я обкръжиха, подкованите им ботуши шумно тропаха под одеждите с цвят на засъхнала кръв. Откъм масите някой нададе окуражителен вик.

Пресегнах се, сграбчих една брада и срязах гърлото под нея чак до гръбнака. Блъснах трупа настрани. Замахнах ниско и забих ножа дълбоко в плътта на следващия. Завъртях острието и дръпнах назад. Тебитският нож изскочи навън, ръсейки капчици кръв. Пак замахнах като насън. Пресягане, сграбчване, мушкане, ритник настрани. Другите се обръщаха, но те не бяха бойци. Разцепих нечия буза до костта, срязах замахваща длан от средния пръст до китката, прогоних ги от жената на пода и през цялото време се хилех като рифов демон.

Сара.

Пред мен се мярна ръждивочервена роба с издуто шкембе под нея. Прекрачих напред, тебитският нож се стрелна нагоре и го разпори. Срещнах погледа на човека, когото изкормвах. Сбръчканото, брадато лице ме гледаше яростно. Усетих мириса на дъха му. Лицата ни останаха на сантиметри едно от друго и сякаш минаха цели минути, преди зад очите му да избухне осъзнаването какво се е случило. Кимнах отсечено и усетих как лека усмивка дръпва нагоре вцепененото ъгълче на устните ми. С див крясък онзи залитна назад и вътрешностите му се изсипаха.