Разбудени фурии

Би трябвало да го съжаляваш, прозвучаха в главата ми думите на моята милспортска посредничка Иса — едва петнайсетгодишна, с виолетова коса, избръсната почти до темето, и убийствено старомодни куплунги по черепа, която усилено се преструваше на престаряла и мъдра, докато ми излагаше сделката и цената. Погледни историята, мой човек. Здравата го е прецакала.

Което си е истина, истина е — историята не беше погалила Плекс по главата. Роден три века по-рано с фамилията Кохеи, щеше да бъде разглезен и глупав по-малък син без желание и потребност за нещо повече от това да демонстрира очевидната си интелигентност в някое изискано поприще от рода на астрофизиката или археологията. След Разселването обаче родът Кохеи не бе оставил на потомството нищо друго, освен ключовете за десет улици с празни складове и западащ аристократичен чар, който, според собствената горчива преценка на Плекс, помагал поне за едно — да си хванеш по-лесно мацка, когато останеш без пукната пара. Здраво надрусан, той ми разправи цялата си печална история само след три дни познанство. Май просто търсеше пред кого да си излее душата, а емисарите умеят да слушат. Слушаш, събираш местния колорит, потапяш се в него. По-късно някоя запомнена подробност може да ти спаси живота.

Тласкани от ужас пред перспективата за един-единствен живот без презареждане в края му, обеднелите предци на Плекс се научили да си изкарват залъка с труд, но не ги бивало много в това отношение. Натрупали се дългове, лешоядите почнали да прииждат. Когато Плекс дошъл на бял свят, семейството му вече било дотолкова затънало, че връзките с якудза и разните по-дребни престъпници представлявали просто част от живота. Сигурно беше израснал в компанията на костюмирани агресивни младоци като този тук. И сигурно още от бащиното коляно бе усвоил сегашната притеснена усмивка на пълно покорство.

За нищо на света не би искал да раздразни покровителите си.

Аз пък за нищо на света не бих искал да пътувам обратно до Милспорт с кораба на въздушна възглавница в този носител.

— Плекс, имам билет за „Шафрановата кралица“. Корабът потегля след четири часа. И парите за билета ли ще ми върнеш?

— Всичко ще уредим, Так — изрече умолително той. — Утре вечер потегля още един кораб. Има си начини. Нали разбираш, момчетата на Юкио…

— … ми използвай скапаното име, тъпако — кресна хлапакът от якудза.

— Могат да те вмъкнат на вечерния кораб, без никой да разбере. — Умолителният поглед се завъртя към Юкио. — Нали? Ще го направиш, нали?

Аз добавих и своя поглед.

— Нали? След като в момента ми прецакваш тотално плановете за изтегляне.

— Ти вече сам си прецака изтеглянето, Ковач. — Младокът се навъси и поклати глава. Правеше се на семпай с превзетост и тежки маниери, които навярно бе изкопирал от своя собствен семпай още с постъпването си като чирак. — Знаеш ли каква дандания вдигна и колко народ те търси в момента? Ченгетата са пуснали електронни псета из всички предградия и ще блокират пристанището най-много след час. Цялото полицейско управление е хукнало по петите ти. Да не говорим за брадатите юначаги от цитаделата. Мамка му, човече, не можа ли да оставиш малко повече кръв там?

— Попитах нещо. Не съм те молил за критика. Ще ме вмъкнеш ли на следващия кораб или не?

— Да бе, да. — Той небрежно махна с ръка. — Смятай го за сторено, мамка му. Ти, Ковач, не разбираш, че някои хора тук имат да вършат сериозна работа. Идваш и разбунваш местните пазители на закона с безсмисленото си насилие, а те току-виж се поувлекли и посегнали на хора, които ни трябват.

— За какво?

— Не е твоя работа. — Маската на семпай изчезна и той отново се превърна в обикновена улична отрепка от Милспорт. — Ти просто си крий скапаната физиономия още пет-шест часа и гледай повече да не убиваш никого.

— А после?

— После ще ти се обадим.

Поклатих глава.

— Ще трябва да се постараеш малко повече.

— Малко повече. — Той повиши глас. — Мамка ти, Ковач, с кого си мислиш, че разговаряш?

Прецених разстоянието и колко време ще ми отнеме да стигна до него. Колко болка щеше да ми струва. После грижливо подбрах думи, с които да го предизвикам.

— С кого разговарям ли? Разговарям с нашмъркан чимпира, скапан дребен мошеник от Милспорт, когото семпаят му за малко е пуснал от каишката, и започва да ми писва, Юкио. Дай ми шибания си телефон — искам да поговоря с по-сериозен човек.

Яростта му избухна. С широко разтворени очи той посегна към нещо под сакото си. Късно, твърде късно.

Ударих го.

С един скок преодолях дистанцията помежду ни и атакувах откъм здравата си страна. Странично в гърлото и коляното. Той изхърка задавено и се свлече. Сграбчих го за ръката, извих я и опрях тебитския нож в дланта му тъй, че да може да вижда.

— Биологично оръжие — обясних лаконично аз. — Хеморагична треска от Адорасион. Порежа ли те, всеки кръвоносен съд в тялото ти се спуква до три минути. Това ли искаш?

Хъхрейки, той се задърпа от хватката ми. Натиснах с острието малко по-силно и зърнах паниката в очите му.

— Не е приятна смърт, Юкио. Телефона.

Младокът задърпа с пръсти сакото си, телефонът се изръси отвътре и изтрака върху вечбетона. Приведох се да видя дали не е оръжие, после го побутнах с крак към свободната му ръка. Той зашари с пръсти и напипа телефона, продължавайки да диша с дрезгави напъни през бързо подпухващото си гърло.

— Добре. Сега набери някого, който може да уреди нещата, после ми го подай.

Той натисна дисплея два-три пъти и протегна телефона към мен. Гледаше умоляващо, досущ като Плекс преди броени минути. Вторачих се в него, разчитайки на всеизвестната безизразност на евтините синтетични тела, изчаках малко, после отпуснах извитата му ръка, взех телефона и се отдръпнах на безопасно разстояние. Стискайки гърлото си, той се търкулна настрани. Приближих телефона до ухото си.

— Кой е? — попита любезен мъжки глас на японски.

Автоматично превключих на същия език.

— Името ми е Ковач. С вашия чимпира Юкио имаме малък сблъсък на интересите и сметнах, че може би ще пожелаете да го разрешите.

Ледено мълчание.

— Бих искал това да стане тази вечер — кротко уточних аз.

Чух как човекът отсреща си пое дъх.

— Ковач-сан, допускате грешка.

— Нима?

— Би било неразумно да ни замесвате в делата си.

— Не аз ви замесвам. В момента стоя насред един склад и гледам празното място, където съвсем наскоро имаше мое оборудване. От добре осведомен източник знам, че сте го взели вие.

Ново мълчание. Разговорите с хора от якудза неизменно са накъсани с дълги паузи, през които се полага да размишляваш и грижливо да се вслушваш в недоизказаното.

Не бях в настроение за подобни игри. Раната ме болеше.

— Казаха ми, че ще приключите след шест часа. Мога да го понеса. Но искам да ми дадете дума, че след този срок оборудването отново ще бъде тук в добро състояние и готово за ползване. Искам вашата дума.

— Хираясу Юкио е човекът, към когото…

— Юкио е чимп. Нека бъдем откровени един с друг. Единствената задача на Юкио беше да се погрижи да не убия нашия общ познат, осигуряващ услугата. С което, впрочем, не се справи добре. Когато пристигнах, търпението ми вече се изчерпваше и едва ли скоро ще се възстанови. Не ме интересува Юкио. Искам вашата дума.

— А ако не я дам?

— Тогава някои от официалните ви представителства ще заприличат на гледката в цитаделата тази вечер. Имате моята дума.

Тишина. После отговор:

— Ние не преговаряме с терористи.

— О, моля ви. Речи ли ще си държим? Мислех, че говоря с някого на ръководно ниво. Трябва ли да започна с неприятностите?

Пак мълчание, но по-различно. Човекът отсреща като че бе открил решение.

— Наранен ли е Хираясу Юкио?

— Не толкова, че да си личи. — Сведох хладен поглед към младока. Той бе овладял дишането си и започваше да се надига от пода. По линиите на татуировката лъщяха капчици пот. — Но това може да се промени. Зависи от вас.