Разбудени фурии

Не се мотай, Ковач. Според моя човек в Милспорт на Плекс не можеше да се разчита сериозно, а не бях му платил толкова, че да ме чака дълго.

Петстотин метра по-нататък свърнах наляво в тесните фрактални лабиринти на квартала Белотрев Кохеи, наречен тъй преди векове по името на разпространения тогавашен занаят и фамилията на някогашния собственик, чиито складове и до днес ограждаха лъкатушните улички. След Разселването и последвалата загуба на Ню Хокайдо като пазар, местната белотревна индустрия рухнала почти напълно и родовете като Кохеи бързо фалирали. Сега зацапаните прозорци по горните етажи на фасадите им печално се споглеждаха над зеещите товарни врати, отдавна застинали в неопределеното положение между открехнато и напълно отворено.

Естествено, говореше се за възстановяване, за отваряне на бившите работилници и превръщането им в лаборатории на демилитаризаторските екипи, центрове за обучение и складове за оборудване.

В повечето случаи приказките си оставаха приказки — ентусиазмът припламваше из западната част на пристанището срещу товарните кейове за кораби на въздушна възглавница, но засега се ограничаваше само в обсега на имплантираните телефони. А тук, далече на изток от доковете, почти не се чуваше как дрънчат парите на Мечек.

Малките радости на централното финансиране.

През един от горните прозорци на номер 9–26 се процеждаше слаба светлинка и дългите неспокойни сенки, трепкащи под вдигнатия наполовина портал, придаваха на сградата странна прилика с едноок, разлигавен маниак. Плъзнах се до стената и изстисках от слуховите устройства на синтетичния носител максимална мощност, което не ми помогна особено. Към улицата долитаха гласове, накъсани и треперливи като сенките пред краката ми.

— … ти казвам, че няма да вися тук заради това.

Човекът говореше с милспортски акцент, с онзи провлечено-гърлен столичен аманглийски, характерен за Харлановия свят, и в момента леко изтънял от раздразнение. Нейде извън слуховия ми обсег гласът на Плекс дуднеше като звуков фон с меко провинциално произношение. Стори ми се, че пита нещо.

— Откъде да знам, по дяволите? Вярвай каквото си щеш. — Събеседникът на Плекс крачеше насам-натам. Гласът му постепенно заглъхна сред кънтежа на товарната рампа. Долових думите кайкио и важно, сетне отсечен смях. След малко той отново се приближи до затворения капак на прозореца. — … важното е какво вярват онези от семейството, а те ще повярват в онова, което им каже технологията. Технологията оставя следи, приятелю. — Рязка кашлица и дълбоко вдишване, сякаш човекът поемаше някакви отпускащи химикали. — Мамка му, тоя тип закъснява.

Навъсих се. Кайкио има много значения, но всички зависят от възрастта на говорещия. В географски смисъл означава пролив или канал. Среща се в говора от ранния период на Заселването или като свръхизискано, претенциозно изписване на йероглифите при хора от Първите семейства. Този тук не ми приличаше на човек от върхушката, но нищо не пречеше да е бил нейде наоколо по времето, когато Конрад Харлан и високопоставените му приятелчета са превръщали Блясък V в свое лично имение. Сума ти д. ч. личности все още лежаха на съхранение от онова време, очаквайки да бъдат заредени в някой работен носител. И като стана дума, трябват ти не повече от пет-шест презареждания, за да преживееш от край до край цялата човешка история на Харлановия свят. Тя все още едва надхвърля четири земни века, броейки от времето, когато колониалните космически шлепове кацнали на планетата.

Емисарската интуиция се размърда в главата ми. Долавях нещо нередно. Бях срещал мъже и жени, преживели няколко века наред, но те не говореха като този тип. В провлачените думи, отлитащи през наркотичния дим към нощта на Текитомура, нямаше и помен от мъдростта на вековете.

На уличния малояпонски жаргон, възникнал около два века по-късно, кайкио означава познат, който може да пласира крадена стока. Таен търговски агент. На други места смисълът е обхванал и законните финансови консултанти.

Да, а на юг пък означава светец, обладан от духове, или канализационна тръба. Стига с тия детективски глупотевини. Чу човека — закъсняваш.

Плъзнах длан под ръба на капака и се опънах нагоре, потискайки бликналата от раната болка, доколкото ми позволяваше нервната система на синтетичния носител. Капакът шумно се търкулна на пода. Бликналата отвътре светлина обля мен и част от улицата.

— Добър вечер.

— Господи! — Онзи с милспортския акцент отскочи крачка назад. Беше стоял само на два метра от прозореца.

— Так.

— Здрасти, Плекс. — Не откъсвах очи от непознатия. — Кой е този навлек?

Но вече знаех. Бледо, изискано лице, изскочило сякаш от евтин сензофилм, нещо средно между Мики Нозава и Риу Барток. Носител-боец с добро телосложение, масивен гръден кош и широки плещи, дълги крайници. Буйна коса, като от модно ревю за биологични стоки — надигната нагоре с лек статичен заряд, сякаш носителят е излязъл току-що от резервоара за клонинги. Издутини под костюма, подсказващи наличието на скрито оръжие, и стойка, говореща, че не е готов да го използва. Лекото привеждане и разперените ръце бяха по-скоро демонстрация, отколкото реална заплаха. Все още държеше върху дланта си празната микроампула, а зениците му зееха широко разтворени. В знак на почит към старите традиции по ъгъла на челото му се виеха плетениците на илуминиева татуировка.

Милспортски чирак на якудза1. Уличен бияч.

— Не ме наричай навлек — изсъска той. — Ти си външният тук, Ковач. Ти си натрапникът.

Оставих го в периферното си зрение и погледнах към Плекс, който се мотаеше около работните маси, опипваше вехтите ремъци за балиране и напразно се мъчеше да изпише усмивка върху физиономията си на пропаднал аристократ.

— Виж какво, Так…

— Забавлението си беше между нас двамата, Плекс. Не съм те молил да каниш гости.

Досадникът от якудза нервно пристъпи напред и едва се удържа да не налети на бой. От гърлото му долетя стържещ звук. Плекс очевидно изпадна в паника.

— Чакай, аз… — Той с явно усилие остави ремъците на масата. — Так, той е тук по съвсем друга работа.

— Дошъл е в моето време — казах спокойно аз.

— Слушай, Ковач. Ще те вземат…

— Не — при тия думи пак го погледнах с надеждата да разбере правилно енергичния и любезен тон. — Ако знаеш кой съм, няма да ми се пречкаш. Дошъл съм да видя Плекс, не теб. А сега изчезвай.

Не знам кое го удържа: емисарското ми внушение, последните новини от цитаделата — защото вестите вече са плъзнали навсякъде след оная скапана каша, дето я забърка — или просто наличието на малко повече здрав разум, отколкото можеше да се очаква от подобна отрепка с евтин костюм. За миг той остана като застинал в рамката на собствената си ярост, после въздъхна и я изля напълно в широка усмивка и небрежен поглед към ноктите на дясната си ръка.

— Дадено. Уреждай си работите с Плекс. Аз отивам да изчакам отвън. Едва ли ще се бавите дълго.

Той дори направи крачка към изхода. Аз се озърнах към Плекс.

— Какви ги дрънка тоя?

Плекс болезнено примижа.

— Ами… такова… трябва да поизчакаш малко, Так. Не можем…

— О, не. — Но като се озърнах из залата, ясно различих в дебелия слой прах следи от вихрушка. Съвсем наскоро някой бе ползвал тук гравитационен носач. — Не, не, нали ми каза…

— З-з-знам, Так, само че…

— Аз ти платих.

— Ще ти върна парите…

— Не ти искам скапаните пари, Плекс. — Вторачих се в него, потискайки желанието да му изтръгна гръкляна. — Искам си тялото, мамка му.

— Няма страшно. Ще си го получиш. Просто в момента…

— Просто в момента ние използваме апаратурата, Ковач. — Все тъй ухилен, чиракът от якудза прекрачи в зрителното ми поле. — Защото, честно казано, тя поначало си беше наша. Но Плекс сигурно не ти е споменал за това, нали?

Погледнах единия, после другия. Плекс се сконфузи.

1

Якудза — японска престъпна организация, подобна на италианската мафия. — Б.пр.