Страница 125 из 128
Разсеяно се зачудих колко ли хора са загинали от ангелски огън през последните четиристотин години след заселването на Харлановия свят. Случайни жертви на пилотска грешка, политически затворници, изстреляни с гравитационни раници от Рилските зъбери и десетки други места за екзекуция по цялата планета, редките смъртни случаи, когато орбиталните нарушаваха правилата и унищожаваха извън обичайните си параметри. Запитах се колцина са стигнали до пълно безумие в марсианските бази данни, още колцина са се побъркали след безцеремонното им връщане в телата на миминти на Ню Хокайдо. И колко ли още остават.
Пилотска грешка?
— Силви?
Тя пак се беше загледала към Зоната.
— Какво?
— Беше ли в съзнание, когато те измъкнахме от Рила? Знаеше ли какво става около теб?
— Милспорт? Не съвсем. Само донякъде. Защо?
— Имахме престрелка с един щурмокоптер и орбиталните го унищожиха. Тогава си мислех, че пилотът неточно е преценил ъгъла на издигане, или пък орбиталните са се изнервили от фойерверките. Но ако той беше продължил да ни обстрелва, ти щеше да умреш. Мислиш ли…
Силви сви рамене.
— Може би. Не знам. Връзката не е много надеждна. — Тя размаха ръка наоколо и се разсмя малко смутено. — Разбираш ли, не мога да върша такива неща, когато си поискам. Както казах, трябва да ги помоля много любезно.
Тодор Мураками — изпарен. Томасели и Либек, Влад-Малъри и целият му екипаж, целият брониран корпус на „Набучвател“, стотиците кубически метри вода под него и дори — погледнах китките си и видях върху тях леки изгаряния — дори биологичните белезници, с които бяха вързали мен и Вирджиния. Всичко бе изчезнало за микросекунди в един безкрайно прецизен огнен дъжд от небето.
Помислих си какъв интелект трябва да има една машина, за да постигне това от височина петстотин километра над планетата, помислих си още, че може би има отвъден живот и неговите пазители обикалят над нас, а после си спомних малката спретната спалня във виртуалния свят и веруюто на Отрицателите с отлепеното ъгълче върху вратата. Пак погледнах Силви и поне донякъде разбрах какво става в нея.
— Какво е усещането? — тихо попитах аз. — Да разговаряш с тях.
Тя изсумтя раздразнено.
— А ти как си мислиш? Усещането е като религия, сякаш всичките тъпотии на майка ми изведнъж са се претворили в реалност. Не е разговор, а по-скоро… — Тя размаха ръка. — Нещо като споделяне, като разтапяне на границата, която те превръща в това, което си. Не знам. Може би като секс, като хубав секс. Но не… Ах, мамка му, не мога да ти го опиша, Мики. Сама не вярвам, че се случи наистина. Да. — Тя се усмихна кисело. — Сливане с Божеството. Само че хора като майка ми биха побягнали с писъци от центъра за свръхзареждане, ако наистина се сблъскат с нещо подобно. Пътят е мрачен, Мики. Аз отворих вратата и софтуерът знаеше какво да прави после, искаше да ме отведе натам, това му е работата. Но е мрачно и студено. Оставя те гол. Разголен докрай. Има нещо като криле да те завият, но са студени, Мики. Студени и грапави, миришат на вишни и горчица.
— Но орбиталните ли говорят с теб? Или смяташ, че отвътре ги управляват марсианци?
Тя ме изненада с още една крива усмивка.
— Това вече ще е нещо, нали? Да разгадаеш великата тайна на нашето време. Къде са марсианците, какво е станало с всички тях?
За един дълъг миг усетих как образът се разлива из мен. Нашите крилати, хищни предшественици излитат в небето с хиляди и чакат ангелския огън да блесне и да ги преобрази, да ги превърне в пепел, за да се преродят във виртуалния свят над облаците. Може би дори прииждат на поклонение от всички други свои светове, сбират се за мига на безвъзвратния преход.
Тръснах глава. Това бяха просто идеи от школата на Отрицателите с лек примес на извратени християнски митове за саможертва. Не се опитвай да прехвърляш нашия културен човешки багаж върху същества, в които няма нищо човешко.
— Прекалено е лесно — казах аз.
— Да. И аз така си помислих. Както и да е, онзи орбитален, с когото говоря… усещам го като машина, също като миминтите или софтуера. Но да, вътре все още има марсианци. Каквото е останало от Григорий Ишии, непрекъснато бъбри за тях, ако изобщо успееш да изкопчиш дума от него. И мисля, че Надя ще си спомни нещо подобно, когато се поотдалечи от това. Мисля, че когато го стори, когато накрая си спомни как е излязла от тяхната база данни, за да попадне в главата ми, тогава ще може наистина да разговаря с тях. И в сравнение с това сегашната ни връзка ще е като африкански тамтами пред морзовата азбука.
— Мислех, че тя не знае как да използва командния софтуер.
— Не знае. Засега. Но аз мога да я науча, Мики.
По лицето на Силви Ошима се изписа странно спокойствие. Не я бях виждал такава през целия ни престой в Неразчистеното и след това. Напомняше ми лицето на Николай Нацуме в манастира на Отрицателите, преди ние да дойдем и да разрушим всичко — усещане за цел, неподвластна на човешките съмнения. Влагане на душа във всичко, което вършиш — нещо, което не бях изпитвал след Иненин и не вярвах да изпитам отново. Усетих как в душата ми трепна болезнена завист.
— Значи ще станеш демилитски сенсей, Силви? Това ли е планът?
Тя нетърпеливо махна с ръка.
— Не говоря за преподаване в реалния свят. Говоря за нея. Долу, в резервната памет, мога да увелича темпото, да превърна минутите в месеци и да й покажа как да го направи. Не е като лов на миминти, софтуерът изобщо не е създаден за тази цел. Едва сега го осъзнавам. В сравнение с това цялото ми време в Неразчистеното прилича на полусън. А това тук — сякаш за него съм родена.
— Не говориш ти, а софтуерът, Силви.
— Да, може би. И какво от това?
Не намерих отговор. Загледах се към гравиносилката, където Вирджиния Видаура бе заела мястото на Силви. Пристъпих по-близо и имах чувството, че нещо ме тегли натам като въже, впито във вътрешностите ми.
— Ще се оправи ли?
— Да, така мисля. — Силви уморено се изправи от стълба. — Твоя приятелка, а?
— Ъ-ъ-ъ… нещо такова.
— Е, тая синина по лицето й не ми харесва. Май има пукната кост. Наместих я колкото се може по-внимателно, включих системите, но те вероятно само ще я упоят — за всеки случай. Засега нямат диагноза. Ще трябва…
— Какво?
Обърнах се да я подканя да продължи и видях малкия сив контейнер да описва дъга из въздуха. Нямах време да стигна до Силви, нямах време за каквото и да било, освен да се хвърля презглава над гравиносилката, търсейки оскъдното й прикритие. Военен модел „Цзян“ — трябваше поне да е бронебойна. Паднах от другата страна и се проснах на кея, сплитайки ръце над главата си.
Гранатата избухна със странно приглушен звук, от който в главата ми нещо изпищя. Ударната вълна ме блъсна и частично засегна слуха ми. В тишината, изпълнена с тихо звънтене, аз скочих на крака. Нямах време да се проверявам за рани. Изръмжах, оголих зъби и се завъртях срещу него, докато той излизаше от водата в края на кея. Нямах оръжие, но излязох иззад носилката сякаш бях въоръжен до зъби.
— Бърза реакция — подвикна той. — Мислех си, че ще ударя и двама ви.
Дрехите му бяха мокри от плуването, на челото му имаше дълга драскотина, измита и розова, но юначната поза на смуглия носител си оставаше все същата. Черната коса бе все тъй дълга и падаше на чорлави кичури до раменете. Не изглеждаше въоръжен, но ми се усмихна широко.
Силви лежеше сгърчена между водата и носилката. Не виждах лицето й.
— Ще те убия, мамка ти — изрекох студено аз.
— Да, ще се опиташ, старче.
— Знаеш ли какво направи? Мамка ти, имаш ли представа кого уби току-що?
Той поклати глава с подигравателно съжаление.
— Май наистина ти е изтекъл гаранционният срок, а? Мислиш ли, че ще се върна при Харлановия род с труп, когато мога да им доставя жив носител? Не за това ми плащат. Беше зашеметяваща граната, последната, за съжаление. Не чу ли гърмежа? Трудно е да го сбъркаш, ако напоследък си припарвал до бойно поле. А, ти сигурно не си припарвал. Ударната вълна зашеметява, а вдишаните молекулярни шрапнели поддържат това състояние. Няма да се свести поне до довечера.