Разбудени фурии

— И тъй — майната им. Ти си емисар, Так. Тя също. Може да сте загубили привилегиите, но това не означава, че не сте от нашите. Едно излизане от Корпуса не променя истинската ти същност. Мислиш ли, че ще плюя на всичко това само защото някаква жалка тайфа земни политици търси на кого да лепне вината?

Поклатих глава.

— Говориш за работодателите си, Тод.

— Майната им. Отговарям само пред Главния емисарски щаб. — Той захапа долната си устна и се озърна към Вирджиния Видаура, после пак ме погледна. Гласът му спадна до шепот. — Но ще ми трябва съдействие, за да го уредя, Так. Тя приема цялата работа твърде лично. Не мога да я пусна в това настроение. Най-вече защото ще ми пусне един плазмафраг в тила още щом се обърна.

„Набучвател“ плавно се приближаваше към една неизползвана част от кея. Съединителите излетяха напред и се забиха във вечбетона. Два от тях улучиха прогнили места и се измъкнаха веднага щом двигателите почнаха да ги обтягат. Корабът леко се люшна назад сред вълна от кипнала пяна и накълцан белотрев. Съединителите се прибраха и излетяха отново.

Нещо зад гърба ми нададе вой.

Отначало някаква наивна частица от мен си помисли, че Вирджиния Видаура най-сетне излива натрупаната скръб. Част от секундата по-късно разпознах механичния тон на звука и разбрах какво е — вой на сирена.

Времето сякаш удари спирачки. Секундите се превърнаха в огромни парчета действителност, всичко се движеше с лениво спокойствие, като под вода.

… Либек отскача назад от водата, запалената цигара пада от устните й, отскача от гърдите, разпръсквайки ситни искри…

… Мураками крещи в ухото ми, хвърля се покрай мен към гравиносилката…

… вграденият монитор вие, цяла редица дисплеи пламват като свещи покрай тялото на Силви Ошима, което изведнъж е почнало да се гърчи…

… широко отворените очи на Силви се впиват в моите, напрегнатият й поглед привлича моя…

… алармата ми е непозната, както и цялата тази нова апаратура на „Цзян“, но може да означава само едно…

… и ръката на Мураками излита нагоре от пояса, стиснала калашника…

… собственият ми вик се разтяга, слива се с неговия и аз се хвърлям напред да му попреча, все още с вързани ръце, движа се безнадеждно бавно…

И после облаците на изток се разцепиха и избълваха ангелски огън.

И кеят лумна от ярост и светлина.

И небето рухна над нас.

Глава 49

След това ми трябваше известно време, за да осъзная, че не сънувам отново. Гледката около мен вдъхваше същото опустошено, нереално чувство, както и детския кошмар, който бях преживял след зашеметяването. Отново лежах на кея във фермата на Сегешвар, но наоколо беше пусто и ръцете ми изведнъж се оказаха свободни. Бледа мъгла покриваше всичко и цветовете изглеждаха избелели. Гравиносилката търпеливо се рееше на същото място, но по типичната логика на кошмара сега в нея лежеше Вирджиния Видаура с мъртвешки бледо лице, ако не се брояха синините. На няколко метра навътре в Зоната по водата необяснимо горяха белезникави пламъци. Силви Ошима ги гледаше, седнала прегърбена и неподвижна като крилодер върху един нисък стълб за акостиране. Сигурно ме чу как залитам докато ставах, но не помръдна.

Дъждът най-сетне бе спрял. Из въздуха миришеше на изгоряло.

Залитайки, тръгнах напред и спрях до нея.

— Скапаният Григорий Ишии — каза тя, без да ме поглежда.

— Силви?

Най-сетне тя се обърна и вече нямаше нужда от потвърждение. Демилитската координаторка се беше завърнала. Стойката, погледът, гласът — всичко беше както преди. Тя се усмихна измъчено.

— Всичко е по твоя вина, Мики. Ти ми подхвърли мисълта за Ишии. Не можах да се отърва от нея. После си спомних кой е, трябваше да се върна обратно, за да го потърся. Да се разровя из пътищата, по които беше дошъл, по които беше дошла и тя. — Силви с усилие сви рамене. — Отворих пътя.

— Съвсем ме обърка. Кой е Григорий Ишии?

— Наистина ли не помниш? Учебникът по история за трети клас. Кратерът Алабардос.

— Главата ме боли, Силви, а навремето често бягах от час. Карай направо.

— Григорий Ишии е бил квелистки пилот на реактивен хеликоптер, останал с последните бранители на Алабардос. Онзи, който се опитал да измъкне Квел. Умрял заедно с нея, когато попаднали под удара на ангелския огън.

— Значи…

— Да. — Силви се разсмя съвсем тихичко. — Тя е онази, за която се представя.

— Тя… — Млъкнах и се озърнах наоколо, опитвайки да осъзная потресаващата истина. — Тя ли направи това?

— Не, аз го направих. — Силви сви рамене и побърза да се поправи. — Те го направиха по моя молба.

— Ти си повикала ангелския огън? Овладяла си орбитална станция?

По лицето й мина усмивка, но сякаш попътно закачи нещо болезнено.

— Да. Помниш ли какви глупости си дрънкахме, а накрая взех, че наистина го направих. Изглежда невъзможно, нали?

С всичка сила притиснах длан към лицето си.

— Силви, карай по-бавно, моля те. Какво е станало с хеликоптера на Ишии?

— Нищо. Искам да кажа, всичко е станало точно както си учил в училище. Ангелският огън го погълнал. Точно както пише в историята. — Тя говореше по-скоро на себе си, продължавайки да гледа през мъглата, която орбиталният удар бе оставил, след като изпари „Набучвател“ заедно с четири метра вода под него. — Не е както си мислехме, Мики. Ангелският огън. Той е енергиен лъч, но и нещо повече. Записващо устройство. Ангел-пазител в истинския смисъл на думата. Унищожава каквото докосне, но и докоснатото променя енергията в лъча. Всяка отделна молекула, всяка елементарна частица я променя, макар и нищожно, и когато приключи, лъчът носи съвършения образ на онова, което е унищожил. След това съхранява образите. Нищо не се губи.

Разсмях се задавено и недоверчиво.

— Сигурно ме взимаш на подбив, по дяволите. Казваш ми, че през последните триста години Квелкрист Фолкънър е лежала в някаква си марсианска база данни?

— Отначало била объркана — прошепна Силви. — Толкова дълго бродила между крилете. Не разбирала какво я е сполетяло. Не знаела, че е презаписана. Мамка му, трябва да е била адски силна.

Опитах да си представя какво ли е било това виртуално съществуване в една система, създадена от чужди умове, но не успях. Само ме полазиха тръпки.

— И как се е измъкнала?

Силви ме погледна със странен блясък в очите.

— Орбиталните са я върнали.

— Я стига.

— Не, наистина. — Тя тръсна глава. — Не твърдя, че разбирам подробностите, знам само какво е станало. Те са видели нещо в мен, или може би в комбинацията от мен и командния софтуер. Някаква аналогия, нещо, което им се сторило, че разбират. Явно аз съм била идеалната матрица за това съзнание. Мисля, че цялата орбитална мрежа е единна система и от доста време се е опитвала да го направи. Цялото това странно поведение на миминтите в Ню Хок. Мисля, че системата се е опитвала да зареди натрупаните човешки личности, всички хора, които орбиталните са изпепелили в небето за последните няколко века, или поне каквото е останало от тях. Досега са се мъчили да ги натъпчат в ума на миминти. Горкият Григорий Ишии — той беше част от самоходката „Скорпион“, която унищожихме.

— Да, ти каза, че го познаваш. Когато бълнуваше в Драва.

— Не аз. Тя го познаваше и разпозна нещо в него. Едва ли е било останало много от личността на Ишии. — Тя потръпна. — В килиите определено не е съхранено много от него, в най-добрия случай куха черупка, и то не съвсем нормална. Но нещо разбудило спомените й, и тя нахлула в системата, опитвайки да се измъкне и да се справи. Затова цялата работа се разпадна. Аз не можах да устоя и тя изхвръкна от дълбоката памет като същинска експлозия.

Стиснах клепачи, мъчейки се да проумея.

— Но защо им е на орбиталните да го правят? Защо са започнали да зареждат?

— Казах ти, не знам. Може би не знаят какво да правят с човешките личности. Няма начин да са създадени за това. Може би са карали така век или два, после са взели да търсят къде да изхвърлят боклука. Миминтите разполагат с Ню Хокайдо през последните триста години, това е по-голямата част от тукашната история. Може да е ставало през цялото време, само че нямаше как да знаем преди инициативата Мечек.