Разбудени фурии

Точно това би трябвало да се очаква, нали?

— Ще си лягам — избъбри сънено Силви. — Утре ни чака тежък ден.

Озърнах се към прозорците. Навън зората пълзеше над блясъка на анджирските лампи и го забулваше постепенно като бледосиво одеяло.

— Силви, вече е утре.

— Вярно. — Тя стана и се протегна, докато ставите й изпукаха. На дивана Ядви измънка нещо и изпъна крака върху освободената площ. — Корабът потегля чак по обяд, а вече почти приключихме с тежкото оборудване. Слушай, ако искаш да дремнеш, използвай стаята на Лас. Той май няма да се прибира. Вляво от банята.

— Благодаря.

Тя ми хвърли уморена усмивка.

— Хей, Мики. Това е най-малкото, което мога да сторя. Лека нощ.

— Лека нощ.

Погледах я как бавно се влачи към стаята си, после проверих хроночипа и реших да не спя. След още час можех да се върна при Плекс, без да обърквам тайнствените машинации на неговите приятели от якудза. Огледах замислено кухнята и се зачудих дали да си сваря кафе.

Това беше последното, което помня.

Скапани синтетични носители.

Глава 4

Събуди ме оглушителна шумотевица. Някой, твърде затънал в химическо опиянение, за да помни как се отваря врата, опитваше да приложи неандерталска тактика. Бам, бам, бам. Разтворих подпухналите си клепачи, примигах и с усилие се надигнах на дивана. Ядвига все още лежеше отсреща и изглеждаше напълно безчувствена. Тъничка струйка слюнка се стичаше от ъгълчето на устните й към протритата белотревна тапицерия на дивана. Сноп ярка слънчева светлина нахлуваше през отсрещния прозорец и изпълваше въздуха в кухнята със златиста мъгла. Късно утро, ако не и пладне.

Мамка му.

Бам, бам.

Станах и по хълбока ми пробяга ръждива болка. Ефектът от ендорфините на Ор явно беше отминал, докато съм спал.

Бам, бам, бам.

— Кой шибаняк блъска? — викна някой иззад една от вътрешните врати.

Гласът накара Ядвига да се размърда върху дивана. Тя отвори едно око, видя ме да стоя над нея и стреснато зае някакво подобие на бойна стойка, после си спомни кой съм и се поотпусна.

— Вратата — казах аз и се почувствах пълен глупак.

— Да, да — изпъшка тя. — Чувам. Ако онзи скапаняк Ласло пак си е забравил кода, ще го сритам по топките.

Блъскането по вратата бе спряло, вероятно заради гласовете отвътре. Сега отново започна. Усетих как първите тръпки на главоболие се впиват в слепоочието ми като тъп трион.

— Някой няма ли да отвори, по дяволите? — изрева женски глас, но не ми се стори познат. Сигурно Кийока най-сетне се беше събудила.

— Отварям — кресна в отговор Ядвига и се запрепъва през хола. Тя понижи глас и промърмори: — А някой сети ли се да провери как стои въпросът с потеглянето? Не, разбира се. Добре де, добре. Идвам.

Натисна малкото табло и вратата се сгъна настрани.

— Да не би да страдаш от някаква скапана болест на опорно-двигателния апарат? — обърна се тя язвително към човека отвън. — Чухме те още след първите стотина… Хей!!!

Раздаде се шум от кратка схватка и Ядвига отскочи навътре, като се мъчеше да не падне. Човекът, който беше нанесъл удара, прекрачи след нея, огледа стаята с добре тренирано завъртане на главата, отбеляза присъствието ми с едва доловимо кимване и строго размаха пръст срещу Ядви. Имаше зловеща усмивка, разкриваща два реда модерни остри зъби, мътножълти масивни лещи за подсилено зрение и татуировка по скулите във формата на разперени криле.

Не ми трябваше кой знае какво въображение, за да се досетя какво предстои.

Юкио Хираясу прекрачи прага. Последва го втори бияч — абсолютно копие на онзи, който беше изблъскал Ядви. Само дето не се усмихваше.

— Ковач. — Юкио ме забеляза със закъснение. Лицето му беше застинало като маска на едва сдържан гняв. — Откъде се взе точно тук, мамка ти?

— Мислех си, че това е моята реплика.

С периферното зрение зърнах как лицето на Ядвига трепна съвсем лекичко, може би излъчваше вътрешен сигнал.

— Беше ти казано — повиши глас Юкио — да не се пречкаш, додето не бъдем готови да се заемем с теб. Да не създаваш неприятности. Толкова ли е трудно, по дяволите?

— Това ли са високопоставените ти приятели, Мики? — прозвуча лениво гласът на Силви откъм вратата отляво.

Наметната с халат, тя стоеше на прага и гледаше любопитно новодошлите. Усещането за близост ми подсказа, че зад мен са се появили Ор и още някой. Зърнах отразено движение в лещите на двете горили, забелязах и как леко се обтегнаха лицата им.

Кимнах.

— Би могло да се каже.

Юкио стрелна поглед към женския глас и се намръщи. Може би го объркваше името Мики, или просто се тревожеше от съотношението на силите — трима срещу петима.

— Знаеш кой съм — започна той. — Затова дай да не усложняваме…

— Нямам представа кой си, по дяволите — отсече спокойно Силви. — Но знам, че се натресе при нас без покана. Затова мисля, че ще е най-добре да си вървиш.

По лицето му се изписа смайване.

— Точно така, върви на майната си — добави Ядвига.

Тя вдигна ръце в нещо средно между бойна стойка и подигравателен жест на капитулация.

— Ядви… — започнах аз, но нещата вече бяха стигнали твърде далеч.

Ядвига изпъчи брадичка и замахна напред с явното намерение да изблъска единия бияч през вратата. Все тъй ухилен, той се пресегна насреща й. Ядви отскочи невероятно бързо, гмурна се под ръката му и го повали с хватка от джудо. Някой зад мен извика. После Юкио най-спокойно измъкна мъничък черен квантов бластер и простреля Ядви.

Тя падна като вкаменена сред бледия проблясък на изстрела. Из хола се разнесе мирис на изгоряло месо. Времето спря.

Вероятно се бях хвърлил напред, защото вторият бияч ме спря. Лицето му беше изкривено от смайване, а в ръцете си стискаше два пистолета „Сегед“. Аз застинах и вдигнах пред себе си разперени длани. Поваленият му колега се опита да стане от пода и се препъна в останките на Ядви.

— Добре. — Юкио огледа всички в хола, размахвайки бластера най-вече към Силви. — Стига толкова. Не знам какво става тук, по дяволите, но вие…

Силви рязко изрече една-единствена сричка:

— Ор!

В тясното помещение отново прокънтя гръмотевица. Този път блясъкът бе ослепителен. За миг зърнах преплетени ивици бял пламък, които прелетяха край мен, разклониха се и пронизаха Юкио, бияча пред мен и човека, все още опитващ да се надигне от пода. Онзи отпред разпери ръце, сякаш прегръщаше пламъка, който го обля от гърдите надолу. Устата му зина широко. В лещите му лумнаха заслепяващи пъстроцветни отражения.

Огънят изгасна, за миг настана непрогледен мастилен мрак и из очите ми затанцуваха призрачни изображения с виолетови тонове. Примигах, за да ги прогоня, вкопчих се в подробностите.

Първият бияч лежеше на пода пред мен, разрязан на две димящи половини, продължавайки да стиска с вдървени ръце двата сегеда. Прекомерно мощният заряд бе запоил пръстите му за пистолетите.

Другият така и не бе успял да се изправи. Отново лежеше до Ядви, само че вече от гърдите нагоре нямаше нищо.

В Юкио зееше грамадна дупка, която бе унищожила кажи-речи всичките му вътрешни органи. От горната част на идеално овалния отвор стърчаха овъглени ребра, а отдолу се виждаха плочките на пода като в специален ефект от евтин сензофилм.

Из хола изведнъж се разнесе воня на изпразнени черва.

— Е, май наистина действа.

Ор мина край мен и сведе очи към касапницата, която явно бе негово дело. Все още беше гол до кръста и аз видях отстрани на гърба му отворените бластерни гнезда. Приличаха на масивни рибешки хриле, а по ръбовете им все още трептеше нагорещен въздух. Той прекрачи право към Ядвига, коленичи и установи:

— Тесен лъч. Унищожил е сърцето и по-голямата част от десния дроб. Тук с нищо не можем да й помогнем.

— Някой да затвори вратата — нареди Силви.

Военният съвет протече стремглаво. Новите ми познати имаха зад гърба си няколко години оперативна работа като сплотен екип и общуваха със светкавични стенографски жестове, комбиниращи нормалната реч с международния жаргон и концентрираната символика. Включих емисарската интуиция на пълна мощ, за да схващам поне отчасти за какво става дума.