Разбудени фурии

— Ти ли го направи? — тихо попита тя. — Онова в цитаделата.

Кимнах.

— Имаше ли някаква конкретна причина?

— Да.

Кратко мълчание.

— Тъй — каза накрая тя. — Значи не беше спасителна акция в стил Мики Нозава, както изглеждаше, а? Вече си бил настървен.

Усмихнах се, леко замаян от ендорфина.

— Наречи го търсене на тръпката в живота.

— Добре. Мики Тръпката, добре звучи. — Тя присви късогледо очи и се вгледа в дълбините на чашата си, която бе празна вече от доста време. Бутилката също. — Да си призная, Мики, допадаш ми. Нямам представа защо. Но е истина. Харесваш ми.

— И ти ми харесваш.

Тя насочи пръст насреща и го разклати насам-натам. Може би се мъчеше да налучка какво точно харесва в мен.

— Не става дума за секс. Разбираш ли?

— Разбирам. Видя ли каква дупка имам в ребрата? — Замаяно тръснах глава. — Много ясно, че си видяла. Чип за спектрохимично зрение, нали?

Тя кимна утвърдително.

— Наистина ли си от семейство на Отрицатели?

Кисела гримаса.

— Да. Биографичен факт, нищо повече.

— Не се ли гордеят с теб? — Аз посочих косата й. — Това тук би трябвало да се смята за голяма крачка по пътя към Свръхзареждането. Логично погледнато…

— Да, логично погледнато. Говорим за религия. Ако искаш да знаеш, Отрицателите са точно толкова нелогични, колкото и скапаните Бради.

— Значи не им е по вкуса?

— Въпросът — заяви тя с подигравателна деликатност — е спорен. Привържениците на твърдата линия са против всичко, което свързва конструктивни системи с човешкия организъм. Подготвителното крило на вярата гледа да е добре с всички. Казват, че всеки виртуален интерфейс е стъпка в правилната посока. Така или иначе, не очакват Свръхзареждането да дойде по наше време, тъй че всички сме само слуги на процеса.

— А вашите към кое крило спадаха?

Силви се настани по-удобно, навъси се и избута Ядвига още малко встрани.

— Бяха умерени подготвители, с тази вяра израснах. През последните двайсетина години обаче, след като Брадите се развихриха и цялата тази шумотевица срещу приставките, мнозина от умерените станаха фанатици. Майка ми сигурно е тръгнала в тази посока, открай време си беше страшно благочестива. — Тя сви рамене. — Всъщност нямам представа. От години не съм се прибирала.

— Тъй значи, а?

— Да, тъй. Няма смисъл, по дяволите. Не ги е грижа за друго, освен да ме задомят с някой от по-избраните. — Тя изпръхтя презрително. — Сякаш може да стане, докато мъкна тия неща.

Напълно замаян от наркотиците, аз се подпрях на облегалката и леко надигнах глава.

— Кои неща?

— Тия. — Силви сграбчи косата си и подръпна. — Тия скапани чудесии.

Космите тихичко запращяха между пръстите й, опитвайки да се измъкнат като хиляди тънки змийчета. Под сгърчената им черно-сребриста маса, като мускули под кожата, едва забележимо потрепваха по-дебели кабели.

Информационно-командна система. Военен модел.

И друг път бях виждал такива — един прототип на Латимър, където трескаво разработваха новата индустриална технология за марсиански машинен интерфейс. И още два, използвани при разчистване на мини в системата Хън Хоум. На военните никога не им трябва много време, за да нагодят напредничавата технология към своите нужди. Логично. И бездруго почти никой освен тях не плаща за изследователска дейност.

— Има си и определен чар — предпазливо подхвърлих аз.

— Да, бе. — Тя разрови плитките с пръсти и задърпа централния кабел, докато той увисна встрани от останалите като абаносова змия, стисната в юмрука й. — Имало чар, а? Сега ще речеш, че всеки чистокръвен мъж обожава в леглото да гледа как пред лицето му се подмята израстък, двойно по-дълъг от нормален член, нали? Идеалната комбинация от скапан комплекс за непълноценност и подсъзнателна хомофобия.

Махнах с ръка.

— Е, затова пък жените…

— Да. За съжаление аз съм нормална.

— О.

— Точно така. — Тя пусна кабела, тръсна глава и косата й се намести както преди малко. — Едно голямо „О“.

Преди век бяха по-незабележими. Военните координатори можеха да имат в главите си огромно количество виртуален опит за разгръщане на автоматизирани системи, но механичната част беше вградена отвътре. По външност не се различаваха особено от околните — може би малко болнави и прежълтели, когато са били твърде дълго на активна служба, но това се отнася до всички информационни плъхове. Казват, че се свиквало.

Археологическите находки в покрайнините на системата Латимър промениха всичко. За пръв път след почти шестстотин години ровичкане из междузвездния заден двор на марсианците Гилдията най-сетне удари джакпота. Намериха кораби. Стотици, може би хиляди кораби, впримчени в прашасалото спокойствие на древни стационарни орбити около малка звезда, наречена Санкция. По всичко личеше, че това са остатъци от някакво грандиозно космическо сражение и поне част от тях можеха да развиват свръхсветлинна скорост. Други признаци, особено унищожаването на цял екип от Археологическата гилдия с над седемстотин участници, подсказваха, че системите на корабите са автономни и в пълна бойна готовност.

Дотогава единствените наистина автономни машини на марсианците, които познавахме, бяха орбиталните пазители на Харлановия свят, а до тях никой не можеше да припари. Останалите бяха автоматични, но не особено интелигентни. А ето че изведнъж от археолозите се искаше да проучат интерфейс с мощни разумни системи за космическо управление на възраст около половин милион години.

Очертаваше се рязка промяна в технологиите за обработка на данни. Несъмнено.

А сега тази промяна седеше срещу мен, надрусана с ендорфини военен образец, и зяпаше празната чаша за уиски.

— Защо се захвана с тая работа? — попитах я аз, за да наруша мълчанието.

Тя сви рамене.

— Защо изобщо се забърква човек в тая гадост? За пари. Мислиш си, че през първите два срока ще изплатиш ипотеката за носителя, а след това паричките просто се трупат на сметка.

— И не е ли така?

Крива усмивка.

— Напротив, така е. Но разбираш ли, начинът ти на живот се променя изцяло. Идват и нови разходи — сервизно обслужване, ъпгрейдване, ремонти. Парите хвърчат като луди. Додето ги натрупаш, вече пак са се стопили. Трудно е да спестиш толкова, че да се оттеглиш.

— Инициативата не може да трае вечно.

— Тъй ли? По-голямата част от континента има тепърва да се почиства, ще знаеш. На някои места едва сме мръднали на стотина километра от Драва. А дори и после трябва непрекъснато да почистваш там, откъдето си минал, инак миминтите се промъкват обратно. Говори се за поне още едно десетилетие преди да започне заселването. И знаеш ли, Мики, лично аз смятам, че това си е чиста проба фалшив оптимизъм, насочен изцяло към широката публика.

— Стига де. Ню Хок не е чак толкова голям.

— Веднага си личи скапаният пришълец. — Тя ми се изплези, но не закачливо, а по-скоро заплашително като древните земни маори. — За теб може и да не е много голям. Сигурна съм, че там, където си бил, има континенти с обиколка петдесет хиляди километра. Тук обаче нещата са по-различни.

Усмихнах се.

— Аз съм тукашен, Силви.

— О, да. Нова Пеща. Каза ми. Тогава недей да разправяш, че Ню Хок бил малък континент. Той ни е най-големият след Кошут.

Всъщност в архипелага Милспорт имаше повече суша, отколкото на Кошут или Ню Хокайдо, но както при повечето островни групи, които съставяха основната част от наличните територии на Харлановия свят, ставаше дума главно за неизползваеми планински терени.

Би могло да се очаква, че на една планета, покрита с деветдесет процента вода и разположена в слънчева система без други обитаеми светове, хората ще подходят грижливо към тия терени. Че ще си създадат разумни начини за планиране и употреба на земните площи. Че няма да водят глупави дребни войни върху използваемата земя, няма да разгръщат оръжия, които правят театъра на военните действия необитаем за векове напред.