Суперкомандос

— Беше ли стимулиран за това по химичен път?

— О, разбира се. В това отношение имаш право. Много гадна дрога, но ти сигурно знаеш…

Виновен бе бетатанатинът. Бавният, забавящ сърцето хлад. Без него щях да премина в действие още когато усетих полъха от отворената врата зад гърба си. Мисълта прелетя през ума ми с цялата бързина, на която бе способна, но дори самото й присъствие ми разкриваше, че ще закъснея. Не беше време за мислене. В боя мисълта е лукс от ранга на топлата баня или масажа. Тя замъгли светкавичната реакция на неврохимичната система „Хумало“ и когато се завъртях да вдигна пистолета, вече бях закъснял с векове.

Пляс!

Зашеметяващият лъч ме блъсна като влак и сякаш видях как прелитат светещите прозорци на купетата. В зрителното ми поле застина лицето на Треп, приклекнала на вратата с изпънато напред оръжие за в случай, че не улучи или нося невронна броня под антирадарния костюм. Напразни надежди. Игленият пистолет падна от безжизнените пръсти на спазматично разтворената ми китка и аз рухнах до него. Дървеният под връхлетя и ме халоса отстрани по главата като някогашните плесници на тате.

— Защо се забави? — попита гласът на Кавахара нейде безкрайно високо. Звучеше като тежък бас в бързо гаснещото ми съзнание. Една крехка ръка се пресегна в зрителното ми поле да вземе игления пистолет. Смътно усетих как друга ръка измъква и зашеметяващия.

— Алармата се включи едва преди две минути. — Треп пристъпи напред, прибра пистолета в кобура и клекна да ме огледа любопитно. — Трябвало е доста време, докато тялото на Маккейб изстине и задейства апаратурата. Онези идиоти от охраната още са на главната палуба и зяпат трупа. Кой е този?

— Ковач — отвърна небрежно Кавахара, после пъхна игления и зашеметяващия пистолет под пояса си и тръгна към бюрото. За парализирания ми поглед тя сякаш се оттегляше през необятна равнина, преодолявайки стотици метри с всяка крачка, докато стана съвсем дребна. Наведе се над бюрото като миниатюрна кукла и натисна някакви бутони, които не виждах.

Не губех съзнание.

— Ковач? — Лицето на Треп изведнъж стана безизразно. — Мислех, че…

— Да, аз също. — Холографският дисплей изведнъж се събуди и по него плъзнаха нови данни. Кавахара приведе лице към него. — Той ни измами с двойно зареждане. Сигурно Ортега му е помогнала. Трябваше да се задържиш в „Панамска роза“ малко по-дълго.

Все още чувах зле, зрението ми бе замръзнало, но не губех съзнание. Не знаех дали е страничен ефект на бетатанатина, още един бонус на системата „Хумало“ или може би двете в някаква неподозирана комбинация, но нещо ме поддържаше в съзнание.

— Хващат ме нерви, когато съм на местопрестъпление с толкова много ченгета наоколо — каза Треп и посегна да докосне лицето ми.

— Тъй ли? — Кавахара все още бе заета с данните. — Е, и на мен не ми беше сладко да забавлявам тоя психопат с морални спорове и искрени самопризнания. Мислех си, че никога няма да… Мамка му!

Тя яростно тръсна глава, после сведе очи към бюрото.

— Не е излъгал.

— За кое?

Кавахара веднага настръхна и се обърна към Треп.

— Няма значение. Какво правиш с лицето му?

— Той е студен.

— Много ясно, че е студен, по дяволите. — Ругатните са сигурен признак, че Рейлийн Кавахара е стресната, помислих сънено аз. — Как си мислиш, че е минал покрай инфрачервените сензори? Надрусал се е с „дърво“ до козирката.

Треп се изправи с напълно безизразна физиономия.

— Какво ще правиш с него?

— Отива на виртуален форум — отвърна зловещо Кавахара. — Заедно с малката си приятелка. Но преди това ще трябва да извършим една малка операция. Той направи запис.

Опитах да размърдам дясната си ръка. Последната става на средния пръст трепна едва забележимо.

— Сигурна ли си, че не излъчва?

— Да, той сам ми каза. Ако беше опитал, щяхме веднага да го засечем. Имаш ли нож?

Прониза ме тръпка, подозрително наподобяваща паника. Отчаяно потърсих в парализата някакви признаци на предстоящо възстановяване. Нервната система „Хумало“ все още бе в шок. Усещах как очите ми изсъхват от прекъсването на рефлекса за мигане. Като в мъгла видях как Кавахара се зададе откъм бюрото и властно протегна ръка към Треп.

— Нямам нож.

Не можех да бъда сигурен, но ми се стори, че долавям в гласа на Треп нотки на несъгласие.

— Няма проблеми. — С нови огромни крачки Кавахара изчезна от погледа ми. Гласът й заглъхна. — Имам тук нещо, което ще свърши същата работа. Викни някой от охраната да отмъкне тоя боклук горе до салоните за презареждане. Мисля, че седми и девети номер са подготвени. Свържи се от бюрото.

Треп се поколеба. Усетих как нещо пада като късче полуразтопен лед, откъртено от замръзналия блок на централната ми нервна система. Клепачите ми бавно застъргаха надолу по очите и пак се вдигнаха. От пречистващото докосване бликнаха сълзи. Треп видя това и настръхна. Не тръгна към бюрото.

От далечината долетя гласът на Кавахара:

— Идват ли?

Сигурно беше в другата стая.

Лицето на Треп остана безстрастно. Погледът й се отдели от мен.

— Да — изрече високо тя. — Ще дойдат след две-три минути.

Свестявах се. Нещо тласкаше нервите ми към съскащ, кипящ живот. Усещах първите спазми, а заедно с тях и гореща задуха в дробовете, което означаваше, че ефектът на бетатанатина започва да отминава преждевременно. Крайниците ми тежаха като олово, китките ми сякаш бяха обвити в дебели памучни ръкавици, през които прелитаха електрически искри. Не бях в състояние да се бия.

Лявата ми ръка беше притисната под тежестта на тялото. Дясната стърчеше настрани. Не знаех дали мога да устоя на крака. Разполагах с много ограничени възможности.

— Добре.

Усетих как ръката на Кавахара ме преобръща по гръб като риба, приготвена за изкормяне. Беше се навъсила съсредоточено и държеше остри клещи. Възседна гърдите ми и вдигна с пръсти клепачите на лявото ми око. Потиснах импулса да мигна и останах неподвижен. Разтворените клещи се спуснаха надолу.

Напрегнах мускулите на ръката си и невронният калъф изхвърли тебитския нож в дланта ми.

Замахнах настрани.

Целех се в хълбока на Кавахара под плаващите ребра, но комбинацията от зашеметяващия лъч и бетатанатина ме подведе. Ножът сряза лявата й ръка под лакътя, закачи костта и отскочи. Кавахара изпищя и пусна окото ми. Изтърваните клещи улучиха скулата ми и издълбаха бразда по бузата. Усетих далечна болка. В окото ми нахлу кръв. Замахнах отново, но този път Кавахара се извъртя и блокира удара с ранената си ръка. Отново изкрещя и ножът се изплъзна от вдървените ми пръсти. Събирайки в лявата ръка цялата си останала енергия, аз диво замахнах с юмрук и улучих Кавахара в слепоочието. Тя се търкулна на пода, стискайки ранената си ръка и за момент повярвах, че острието е проникнало достатъчно дълбоко, за да й впръсне доза С-381. Но Шийла Соренсън ми бе казала, че цианидът действа за броени секунди.

Кавахара се изправяше.

— Какво чакаш, мътните да те вземат? — кисело се обърна тя към Треп. — Застреляй тоя боклук, ако обичаш.

Последните думи заседнаха в гърлото й, когато видя истината в очите на Треп миг преди бледата жена да посегне към кобура си. Може би самата Треп едва сега осъзнаваше тази истина, защото реагира бавно. Кавахара пусна клещите, измъкна едновременно от пояса си игления и зашеметяващия пистолет и се прицели още преди оръжието на Треп да е излязло докрай от кобура.

— Продажна шибана кучка — изсъска смаяно Кавахара и в гласа й ненадейно прозвуча дрезгав акцент, какъвто не бях чувал досега. — Ти знаеше, че се свестява, нали? Мъртва си, кучко.

Надигнах се и залитайки, скочих върху Кавахара точно когато натискаше спусъците. Чух двата изстрела — почти недоловимото свистене на игления пистолет и острия електрически пукот на зашеметяващия. През мъглата в левия край на зрителното си поле видях как Треп отчаяно се мъчи да измъкне оръжието, но няма надежда. Тя падна с почти комично изражение на изненада. В същия миг рамото ми се стовари върху Кавахара и двамата залитнахме към наклонените прозорци. Тя се опита да ме застреля, но аз изблъсках пистолетите настрани и я препънах. Тя ме удари с ранената ръка, после паднахме върху наклоненото стъкло.